Мирослава Кацарова: В джаза има бунт срещу омразата към различния

Дезафинадо, казва Джими Камбуров, звучи като незавършеност. Думата означавало още ненастроена, раздрънкана китара. Той е човек по-скоро сърдит и неистово взискателен като литературен критик, но е написал в „Култура“ задъхан текст за гласа на Мирослава Кацарова (“Мира“).Какво е вашето послание когато пеете Дезафинадо? Джими казва, че преживява музиката ви като „отхлупване на черепа“ (по Дикинсън)…

Дезафинадо е името на класическа боса нова тема от началото на 60-те написана от бащата на този стил Антонио Карлос Жобим, изпълнявана е безброй пъти от певци и инструменталисти през последните пет десетилетия и се е появявала в различни интерпретации. Предаването, на което съм автор и водещ вече 15 години по Джаз ФМ радио носи това име, а причината да го избера не е само красотата и привидната лекота на мелодията й, но и значението на думата Дезафинадо. Освен това, за което говорите вие и Димитър Камбуров “Дезафинадо” е и музикален термин, който означава тон извън лада, фалшив тон. Така първоначално е звучала джазовата интонация примесена с традиционната бразилска музика, което на практика представлява боса нова. Различността, другостта, новото винаги в началото звучи така…затова избрах това заглавие за предаване, а и за концертната програма, за която са думите на господин Камбуров. Впрочем този текст е тъжен, но много красив и до някаква степен рицарски, защото утвърждава труда ни – и моя, и на артистите, които са с мен, а те са великолепни джаз музиканти – Миро Турийски, Христо Йоцов, Веселин Веселинов Еко.

А за посланията, за които ме питате ще кажа, че понякога се променят според обстоятелствата, но в тази програма има едно силно настроение, което е белязало нашия прочит на бразилската музика и аранжиментите на Мирослав Турийски. То се изразява с португалската дума “saudade”, която е непреведима на български език, но означава носталгия, сладка меланхолия, уютна тъга по непостижимите брегове, чувства, състояния… Аз нарочно исках да избягам от класическото клише за бразилската култура – карнавалността. И се радвам, че до голяма степен го направихме.

Преди години слушах страхотния ви албум „Бяло в бяло“, но много по-късно разбрах, че сте поклонник на Малевич.Как прелива музиката в картина? Или обратно – как картината става музика?

Колко се радвам, че го споменавате. Това е първият ми албум по музика на моя любим пианист и приятел Румен Тосков Рупето, който отлетя от този свят твърде рано… Много обичам този проект, въпреки че тогава никак не бях зряла като вокалист, но откривах тези нови светове за мен по детски жадно, а Рупето следваше идеите и хрумванията ми с присъщия си духовен аристократизъм и великодушие, но и с много талант и безкомпромисност. Като се замисля, за мен музиката винаги е била богата на образи, асоциативна и пълна с вътрешни връзки. Тогава за “Бяло в бяло” с Рупето си разменяхме албуми с картини на Малевич, Шагал… книги на Хесе, Камю… Беше сладко и вълнуващо преживяване. Беше преди 15 години. Сега вече е готов и третия ми албум, който от няколко месеца е на пазара и се нарича “My CINEMA”, пълен отново с образи и картини, но от любими филми – “Криле на желанието”, ” Говори с нея”, “Един мъж и една жена”, “Пина”, “Ново кино Парадизо”… Има и няколко авторски композиции с “картини” на мои лични символи, написани от Мирослав Турийски. Той и Еко са автори на аранжиментите на пиесите от филмите.

Учила сте богословие. Може ли да говорим за Бог? За православие… Казвате някъде, че човешката душа е религиозна по природа…

Да, вярвам, че a priori човек е боготърсач, че има право и се нуждае, рано или късно, от трансцендентното. В гранични ситуации, в кризи и крайности човешката душа се обръща към Бог, дори понякога неосъзнато изпада в молитвено състояние. Потребността от молитва вече е знак на религиозност. Разбира се, че може да се говори за Бог и Православие. Православието е старо, но пълно с дълбочини и човечност християнско учение за връзката между човека и Бога. За съжаление, до не малка степен представата за Православието е девалвирала от ситуацията в Българската православна църква. Аз лично отдавна наблюдавам тенденция на банализиране и профаниране на основни идеи на Православието, така че то да изглежда елементарно, сведено до инфантилност и заради това често лишено от същината си – духовността. Когато бях студентка попадах на текстове, които бяха точно такива – елементарни, служеха си със зооморфни и антропоморфни примери, за да опишат Божествената природа. За щастие открих за себе си и истински духовни, вдъхновени и задълбочени анализатори на Православието. Един такъв е руският богослов и преподавател в средата на миналия век в Париж Павел Евдокимов. Той има една фундаментална книга ( преведена на български език ) наречена Православието. И ето какво казва той – ” Православието може да се мисли само “на колене”, молитвено, с чувство за дълбоко смирение и собствено недостойнство пред величието на неговата тайна”. Това бе откровение за мен, затова го споделям. Евдокимов е и изследовател на творчеството на Достоевски като прави паралели с християнската етика.

Спомняте ли си защо учихте психоанализа? Какво означава културата на психоанализата, културата на виновната вътрешност? Не са ли твърде много поривите за отмъщение, за наказание на онзи, който ни е причинил зло, в днешния свят?

Така и не учих психоанализа. Приеха ме, но по лични причини не заминах за Страсбург, където трябваше да следвам. Ако ме питате за “личните причини” – това беше най-голямата любов на живота ми. Изобщо не съжалявам, а и мисля, че нямаше да се справя с това. Аз съм чувствителна, макар и често да ми се налага да запазвам самообладание, да бъда хладнокръвна и да изглеждам силна. Мисля, че щях да се проваля като психотерапевт. Този свят на травми, мрачни тайни, кошмари, девиации, спотаени, невъзможни желания, гняв, вини… щеше да ме убие… нямаше да се справя. Но останах вярна до голяма степен на философията и аналитичната психология на Юнг. При него често откривам отговори на въпросите си. И както казва Фелини (цитирам по памет) бих искала Юнг да е по-големият ми брат.

Права сте, за жалост – светът се изпълни с омраза, отмъщения, наказания, разрухи, разпади… Оказа се, че е по-лесно човек да мрази, отколкото да обича. Любовта често е свързана, поне за мен, с постоянни борби – с егото, с чувството за собственост, с потребността за контрол, с фините граници на чувството за свобода и зависимости… Но най-чистото проявление на любовта е към духа, идеите, изкуството, Бог… В  старогръцкия език има три думи за любов – Ерос, Филия, а тази, за която говоря е Агапи. Музиката ми откри смисъла й и това все повече се превръща в център на живота ми. Музиката и изобщо, изкуството – литература, кино, живопис, театър, съвременна музика…изостря сетивата за добро, достойно и честно, одухотворява, държи те буден, не дава отговори, по-скоро задава въпроси, тревожи…Може да е детинско, но все още вярвам, че можем да променим света.

През предаването ви Singing-n-swinging по любимото ми радио Джаз FM, имам възможност да слушам големите изпълнители на суинг, рагтайм, фюжън. На джаз фестивалите в Банско обаче, има видими тенденции на комерс, много джаз изпълнители искат да угодят на масовия вкус. Права ли съм?

Да, това е неизбежно за фестивал, който се провежда на площад в туристически град, какъвто е Банско джаз Фест. Принципно аз не съм против един проект да е комерсиален, стига той да не изхожда от мотивите за комерсиалност, защото тогава музиката остава на заден план. Разбира се, има артисти, за които това е водещо и музиката им често попада на тънката граница между добрия вкус и кича.

Има много критерии, за които трябва да се внимава и когато се прави джаз фестивал също. Това вече го твърдя от личен опит, защото тази година за втори път съм организатор на Пловдив Джаз Фест. Една от задачите на нашия малък, но много работлив екип е да направим програма, която да е съвременна – да отразява какво се случва тук и сега в европейския и световен джаз и в същото време да представи смислени и влиятелни артисти, които са важни за музиката днес. Освен това фестивалът е относително камерен – 500 души в основния салон, с пулсиращи съпътстващи събития – клубни концерти, джемове, изложби, кино прожекции, майсторски класове, литературни четения, а от тази година и младежки джаз конкурс. И всичко това се върти около културата на джаза, но не е безплатно. Това е друга важна линия, защото бихме искали да помогнем на този процес на възпитание в това, че изкуството струва пари. Тази година фестивалът е от 1 до 5 ноември в Пловдив.

Защо намирате „Smile“ на Чарли Чаплин за най-красивата тема през миналия век?

Може би съм искала да кажа, че тя е една от най-красивите на 20 век… Имам и други изключително любими, но Smile е важна за мен, защото я помня от детството си наред с образа на Чарли Чаплин. Тази песен има съвършена мелодия и тя първо е създадена като инструментална пиеса за филма “Модерни времена”. Написана е от самия Чаплин и е запечатала есенцията на неговите горчиво-сладки, смешно-тъжни, черно-бели послания. После се появява и текст. Когато преди две години я записах в аранжимента на Мирослав Турийски, който е много талантлив и инакомислещ, си дадох сметка, че ми доставя удоволствие да пея толкова красива, очарователно старомодна песен, консервирала целия романтичен свят на 20-ти век. При това не рискувам, че ще бъда банална.

За презентацията е нужен JavaScript.

Снимките са на Диляна Флорентин. Всички права запазени.

Джазът като изкуство от Западния бряг на САЩ, отключва въпросите за сегрегацията, расизма – какво мислите, може ли някога да съществуват хората отвъд омразата?

Питате идеалист като мен за това и въпреки всичко си мисля, че свят без омраза е утопия. Човек е противоречиво същество. Спомням си една любима реплика от филм – “Вие хората сте единствените същества, които твърдите, че има Бог, а се държите така сякаш няма.”

Миналата година направих концертна програма в чест на 100 години от рождението на Били Холидей. Освен музиката й, внимателно изучих живота й. За пореден път си дадох сметка на какво се дължи вродената й тъга в песните й, тази неподражаема, провлачена, меланхолична певческа фраза, силата на въздействащите хрипове в тембъра в по-късните й години на отегчено и уморено пеене и разбира се, отговорът е омразата, която тя е търпяла неистово през години за това, че е тъмнокожа. Но тя е била непримирима, по своему е била бунтар срещу целия фалшив морал през това време в САЩ. Преживяла е дискриминацията в различните й проявления – и като артист, и като човек, и като жена. Нейният трагичен образ е еманация на крехкостта пред омразата за това, че си различен… За жалост тя си отива рано – на 44 годишна възраст, което не звучи оптимистично за този свят…

Имате невероятен глас и талант, Мирослава. И говорите на приятелите на музиката ви по онзи начин, който кара човек да се чувства като окъпан в дъждовна вода, или прегърнал младенец. Искам да кажа, правите ни щастливи. Благодаря ви за интервюто. Искате ли да кажете на читателите на Маргиналия още нещо?

Колко красиво звучи това, което ми казвате. Дори и малка част от това да е вярно, то осмисля труда ми… благодаря!

Опитвам се да излизам на сцената само тогава, когато имам какво да кажа. Трудна задача, но ми е важно да остана вярна на този принцип. Току що издадох албум, приключих турнето си с бразилска музика, имам няколко концерти по фестивали, които ми предстоят, както и приятната организация на Пловдив Джаз Фест. Но нов проект и работа с нов музикален материал ми предстои идната година. Дотогава не ми остава нищо друго освен тихо и вдъхновено да си вървя по пътя и да си върша работата.

“Маргиналия” е умен и смислен сайт, затова мисля, че и читателите му са такива. Радвам се, че ви има!

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).