Бягащите от война – представи, страхове, различия. Различност и съвместно съжителство.

“Маргиналия” публикува анализа на Миглена Герасимова в три части. Първата беше за образа на бежанеца според българите. Втората част беше посветена на това, как бежанците у нас възприемат българите. В третата част, която поставяме на вниманието ви сега, акцентът е върху различността и съвместното съжителство.

Този текст е съкратен вариант на социологически анализ, част от проект на студио за документален театър VOX POPULI, който изследва темата за бежанския конфликт и сирийските миграционни потоци, преминаващи през България. В него e представен един по-задълбочен поглед върху три основни елемента обуславящи човешкия фактор в разглежданата ситуация:

  • Представите за и на бежанците/представите за и на българите, ролята на медиите в изграждането на представи за изследваните групи
  • Различността
  • Съвместното съжителство – възможно или невъзможно. Ролята на страха в комуникацията между изследваните групи.

Част 2: Различността, или… ?

  1. Има ли различия между бежанците

Бежанците в България идват от различни държави, което обяснява различното им поведение и култура. Колкото и да си приличат арабските държави една с друга, толкова и се различават. И това ясно се забелязва от хората, които имат честа среща с тях.  Дори самите бежанци разграничават себе си едни от други.

Различията между тях са в поведението, темперамента и културата, а понякога и във външния вид.

  • Различията между бежанците, според българите

От началото на бежанския поток досега през България минават няколкото бежански вълни, в които има хора от различни националности, които видимо са много различни едни от други, както по поведение, така и на външен вид. През България преминават сирийци, иракчани, афганистанци, пакистанци, кюрди, сомалийци, мароканци и др. В някои разкази хората говорят за разликите между бежанците в отделните вълни. Според мнозина бежанците отпреди две години са изглеждали повече като хора, които се нуждаят от помощ, отколкото тези, които идват сега.

Когато българите правят разграничения между отделните бежанци, те ги разграничават основно по поведение – агресивни, спокойни, такива, които създават проблеми и такива, които си живеят спокойно и по народност. Реалният образ за човек, идващ от конкретна държава се изгражда, като се засекат поведението с народността. Преценката обикновено минава през усещането за сигурност, което до голяма степен определя и настройката на местните жители към бежанците.

Естествено, че има разделения. Едните помагат на хората или си търсят работа, макар и временна с цел да са в ползва на обществото и на себе си, а другите гледат как откраднат или навредят на някого.

Според някои респонденти сирийците са по-скромни и непретенциозни хора, които с времето решават какво да правят със себе си и постепенно се отърсват от шока. Кюрдите са по-манипулативни и значително по-конфликтни. При появата на афганистанците веднага започва конфликт. Йезидите са по-затворени, подхождат с голямо уважение към личното пространство на хората, за разлика от много други в лагера. Пакистанците в Харманли само с търговия се опитват да се занимават, тъй като с другото се оказва, че им е трудно, опитали са в строителството, но бързо се отказали. За Иракчаните никой нищо не споделя.

  • Различията между бежанците, според бежанците

Самите бежанци също се делят на групи и често споделят, че между отделните групи има проблеми. В разказите с бежанци най-честият конфликт, който се забелязва, е негативното отношение на почти всички бежанци към кюрдите, както и обратното. Според някои сирийци кюрдите не искат да седят в България и много бързо заминават за Германия, което се обяснява с нежеланието им да работят. Понякога самите те толкова много се разграничават по между си, че са съгласни синът им да се ожени за християнка, само не и за мюсюлманка от друга секта.

Един респондент от Сирия, които живее отдавна в България, казва, че е много неправилно от страна на българите да обобщават, наричайки някого арабин, тъй като арабите са много различни, идват от няколко държави и всяка държава е със своите особености, култура, традиции и най-вече политика. За отделните арабски държави той разказва, че с кюрди например „никога не можеш да излезеш на глава“. За афганистанците и пакистанците жената задължително трябва да е покрита, а  Ливан е Европейската държава в арабския свят, жените им по нищо не се различават от европейските жени. А за Сирия казва, че там има всичко, „каквото си поискаш, има го…“ Казва, че в Сирия има всякакви народности и религии, включително и много християни и всяка си е с своята си особеност и всички си живеят мирно. Тук отново не се споменава нищо за Ирак.

  • Общи положения

Хората, които идват като бежанци у нас, са с различни националност и култура. Жителите на Харманли, като по-малък град, в който контактът между местни и бежанци е по-възможен, имат повече и по-ясни наблюдения върху поведението и културата на отделните групи. А в градове като София, където контактът с бежанци е значително по-усложнен, наблюденията върху различията помежду им не са толкова възможни, което до голяма степен поставя всички в едно общо мнение, което подсилва предубедеността и още повече ограничава възможностите за контакт. Невъзможността да изградиш вариативна представа за отделните групи те кара да си мислиш че всички са добри или всички са лоши, в зависимост от това, което си имал възможност да срещнеш, без да може да видиш разликите в него.

  1. Различност или не?

Говорейки за различия между две култури, в зависимост от настройката и желанието за преодоляването им излиза, че човек, когато иска да намери прилики, винаги ще ги намери и когато иска да намери различния, винаги ще ги намери.

Повечето респонденти местни жители смятат, че нашата култура е много по-различна от арабската – „това са хора напълно далечни от нашата среда“. Това твърдение обикновеното се свързва с хора, които нямат много задълбочени отношения с бежанци. От друга страна, тези, които са ежедневно с тях – работят или са изградили приятелства, са по-склонни да признаят близостта на културите ни. Тук отново излиза, че опознаването е ключът към стопяване на различието.

Ми, аз мисля, че няма разлики. Навсякъде са настроени доста негативно, изплашени, даже враждебни. Но в момента, в който опознаят бежанците, както хората в Харманли, изведнъж напрежението пада. Там всичко вече е на арабски и на български. Просто хората си ги приемат нормално. Това е проблемът – сближаването.“

Бежанците, с които говорим, вече са изградили някаква среда, което ги кара да се чувстват комфортно и им позволява да изразят реално мнение за това до колко усещат различията в културно отношение, каквото се случва и с местите жители, който са останали трайно в тяхното обкръжение.

Бежанците определят нашата култура като близка до тяхната и споделят, че се чувстват много добре у нас. Те смятат, че двете ни култури имат много общо, включително и исторически, като тук се визират отношенията с Турция, която често пъти се приемат като заплаха.[4] Малка част от българите обаче са наясно с този исторически факт и често свързват хората, изповядващи ислям, с турците поробители, откъдето идва основното предубеждение по отношение на хората от арабските държави. Често пъти представите за бежанците се изграждат през клишетата, с които свързваме арабския свят, които ние определяме като различност. Едно от тях е религията, която се разпознава като чужда за района ни, както и за Европейския съюз, към който ние се числим. Според мнозина български респонденти различната религия задава различни култура и навици, което те определят като проблем за приобщаването им. Отвъд религията няма голяма разлика, но според някои местни респонденти тя е основа за създаване на нови гета в българските градове.

Абе културата (…) в Сирия там законът бил така – има три жени и 10 -15 деца. Нямат нищо общо тука с нашата култура.“

От друга страна, самите бежанци не усещат натиск или притеснение, свързани с религията си, и споделят, че за тях е без значение дали си християнин, или мюсюлманин, ти си човек и всички хора са хора. Те казват, че тук се чувстват добре, без да пречат или някого на тях да им пречи си изповядват религията и създават нови приятелства, както със свои, така и с местни жители, без проблем, без страх. Тук се чувстват спокойни за себе си и за децата си.

Българите са много добри. Можеш да отидеш навсякъде и да помолиш и повечето от хората ще ти помогнат. Ние не сме далеч от България. Само една държава ни дели. Дори езикът – бях изненадан, че някои български думи са като нашите. Захар, например. Също историческите отношения, заради Османската империя, също и нравите.“

Според бежанците религията има много ограничено влияние и по-скоро е основание за премахване на различията, а не за подсилване, защото Бог учи да обичаме всички хора „всички са свободни“. Изглежда, че ние имаме конфликт с различните, но по някакъв социално приемлив начин сме толерантни и макар, че нещо не ни харесва не го демонстрираме, а тихичко си мрънкаме. Или не го харесваме само докато го опознаем и когато го опознаем, вече сме на друго мнение. Според един приятел на бежанците, който помага в лагера в Харманли, разлики между тях и нас няма. Има образовани хора, има и необразовани и у тях и у нас. Има такива, които говорят по три езика, и то много добре. Има такива, които ни превъзхождат. Разказвайки за посрещането на Коледа в лагера, че всички мюсюлмани са се радвали на елхата и на Коледа.

Какви мюсюлмани, бе, радват се на Merry Christmas. Ето, виж какви хубави деца. Какви мюсюлмани, бе, к‘ви пет лева, к‘ви терористи!

Често местните, които се срещат ежедневно с бежанци, казват, че те са по-добри и по-възпитани от нас. Показват отношение и внимание, което е част от културата им разгледана малко по-напред в текста – Приятелството и Заедността.

Според много от бежанците разликите между сирийците и французите са по-големи от тези между българите и сирийците, затова на повечето от тях им е било трудно да оцелеят във Франция. За тях в България и Турция е по-лесно, защото хората и нравите са едни и същи. Бежанците смятат, че културата и до голяма степен начина на живот са много близки. Сравнението, този път с положителна конотация, е, че те отново са в Сирия, този път, защото чувстват, че тук са намерили дом. А това твърдение е в силен конфликт с мнението на Българите за самите себе си и начина, по който ние виждаме бежанците. Често с фокус върху различността се коментира поведението на бежанците, което се числи към културните различия, които пречат те да се интегрират у нас. Според доброволец работещ с бежанци твърдението, че тяхната култура е много по-различна, несъвместима даже с нашата и че те искат да си наложат тяхната култура и да ни асимилират, са медийни манипулации. А всъщност:

Когато ние общуваме с тези хора, ще видим, че нашата култура е твърде близка до тяхната, ама убийствено близка, и твърде далечна е нашата от западната.“

Оказва се, че ние самите не сме съвсем наясно къде точно се намираме. Много респонденти бежанци, особено тези, които вече са от по-дълго в България и са намерили своето място, не намират големи различия с българите. Мнозина от тях казват, че хората в България са като в Сирия. Поставят България някъде по средата между Европа и Сирия, което прави отношението на хората към новодошлите нито прекалено топло, нито студено като в европейските държави. Те целят многообразието в страната и казват, че най-хубавото нещо на България е, че тук има всичко и че можеш да намериш и Изтока, и Запада, което предразполага всякакви видове чужденци да се чувстват добре тук, тъй като има среда за всеки. И различията много бързо изчезват, „това е място, което приема различията“.

Много от бежанците споделят, че са по-склонни да живеят тук и в някоя източноевропейска държава, отколкото в Западна Европа, тъй като тук не се чувстват като чужденци, за разлика от Западна Европа. Няколко респонденти, бягайки от войната, са отишли директно в западноевропейски държави, защото в началото са мислели, че там, ще им е по-добре и ще живеят по леко, но скоро след това решават да се върнат тук, тъй като тук намират същите хора, които са отворени към новото и различното. Някои споделят, че им е било много трудно да живеят с германците, за това решили да се върнат тук, въпреки трудностите при изкарването на пари. Те казват, че тук се чувстват по добре и в свои води. „Отказах се от западна Европа, видях, че тук е по-хубаво и по-като у дома“. Един от респондентите даже споделя, че донякъде и природата в България напомня за Сирия, на малко територия има всичко, пустиня, море, планина. Той споделя, че когато е в България Сирия не му липсва толкова много, защото тук не е проблем да си различен, защото всички за различни. И проблемите за чужденците са почти същите и за местните, както с институции, така и с намирането на работа, оцеляването и всичко останало.

Част 3: Съжителството, възможно или не? Отношение и страх.

Често критиките към бежанците са сериозни, както по отношение на дисциплината в лагерите, така и извън тях. Според някои доброволци, бежанците са по-склонни да спазват определен ред там, където имат намерение да останат. Обикновено тези, които правят най-големите бели, са първите, които си тръгват.

След получаването на статут и излизането от бежанския лагер пред всеки бежанец стоят две много важни и трудни за осъществяване мисии. Едната е намиране на нов дом, а другата е намиране на работа и, някак си между другото, учене на език. Езикът се оказва по-лесният казус, защото в някои от бежанските лагери вече е започнала обучителна програма. За по-заможните и/или образовани бежанци сякаш казусът се улеснява малко, но за останалите е много трудно. Най-лесният начин един бежанец да се справи със ситуацията е, ако за времето в лагера е успял да създаде приятелства и контакти с местни хора, които да го подкрепят в начинанието му с контакти, покрив, превод при необходимост и др. В общия случай излиза, че тези, които имат финансова възможност и са по-добре поставени в материално и интелектуално отношение, успяват лесно да се интегрират в обществото. Много често това става посредством търговия или някакъв друг собствен бизнес. Много хора започват в лагера, но после си намират работа, квартира и така постепенно намират начин да се интегрират в обществото, но има и голямо текучество на хора, които идват за малко в лагера после продължават за Европа, заместват ги други и т.н.

  1. Кой и защо остава в България и кой и защо си тръгва?

По-голяма част от бежанците просто преминават през България на път за Западна Европа. Основната причина за това е икономическата обстановка в България и донякъде невъзможността, донякъде нежеланието на държавата да поеме грижата за идващите тук хора, бягащи от войната. Много от тях отиват при роднини в различни европейски държави, а други целят обещано жилище и 300 евро в Германия.

Тези хора имат нужда от много по-голяма подкрепа в началото. Това, което коментирахме – интеграционни програми да има. Да се знае това дете как започва училище, тоя баща като започне работа, бременната жена как ще роди. Те са оставени сами на себе си. Получаваш статут и те гонят от лагера. Никой не те пита къде си, как си, знаеш ли езика. Те попадат в ръцете на трафиканти. Много тъжно. Така че много, много неща трябва да се променят. На институционално ниво, като практики и на ниво нагласи трябва да се работи повсеместно. И като чуеш посланията на политиците, които медиите разпространяват още по-силно, нещата се усложняват още повече.“

Тези хора, които остават в България, могат да бъдат групирани в няколко категории: хора с роднини, които да подкрепят по някакъв начин началото на новото място; материално подсигурени, които могат да започнат собствен бизнес или могат да си позволят да изчакат достатъчно, за да научат езика и да намерят своето място; много бедни, които не могат да заминат поради липса на средства и им се налага да останат тук. Според самите бежанци тези от тях, които не се плашат от работа остават тук и им харесва. Една от големите спънки, които разпознават бежанците пред възможността да останат и да живеят тук, е огромната бюрокрация на държавата, която много ги затруднява да организират своите документи. Изглежда, че България се харесва на всички, които са намерили ниша, в която да се реализират. Когато успеят, никой от тях не мисли за пътуване на друго място, а често и преди това. Проблемът е намирането на тази ниша или място тук. България е много хубаво място и тези, които решават да останат тук, ясно си дават сметка за това, но всички те казват, че в България „ти харесва тогава, когато имаш пари“, ако нямаш, не можеш да се справиш и да оцелееш.

Много бежанци споделят, че условията за един бежанец в Германия са далеч по-добри, отколкото тук, особено за семейство с деца, тъй като там им се поема здравната помощ, каквато тук липсва. Това кара много от семействата да се целят в Германия. Те бягат, защото търсят по-добри възможност да се реализират. Целта са държави като Германия, Швеция, Белгия. Някои доброволци смятат, че до един момент в началото нашите лагери нарочно са държани с лоши условия, за да може бежанците да имат основания да не искат да останат тук и да кажат на другите да не идват насам. Което донякъде се постига, ако наистина това е била началната цел. Много от местните жители, които имат контакти с бежанци, смятат, че държавата е трябвало да намери начин да се възползва и да интегрира бързо в нашата икономика тези, които са образовани и интелигентни, тъй като те в един момент ще започнат да работят за държавата ни и ще попълнят местата на многото българи, избягали в чужбина.

Бежанците осъзнават важността на свободата в човешкия живот, като си дават сметка за това, че е много важно със своята свобода да не пречиш на тази на човека до теб. Според много бежанци избрали България за своята нова родина по-необразованите предпочитат да отидат в Западна Европа, защото там с помощите ще могат да се справят по-лесно, а оцеляването в България изисква определени умения и интелект.

Аз ще остана в България. Ако Сирия се оправи и войната свърши, ще се върна в Сирия. Но ще се връщам в България. България ми помогна, даде ми сигурност, направи много за мен. Не бих напуснал България, ще остана тукТова е прекрасна страна, повярвай ми! Трябва да познаваш страната, за да я харесаш, но в същото време е близка до нашата култура. В Европа отношенията между хората, в семейството, са различни. Живял съм в Германия 2 месеца и 10 дни. Там е различно. Понякога тук се чувствам, все едно съм в Сирия.“

В началото се появява сравнението със Сирия, но в отрицателен смисъл, а сега, когато вече са минали няколко години и хората са се справили с най-големите затруднения, вече започват да се чувстват спокойни и да усещат и позитивите от живеенето в България. Усещането, че са в Сирия в началото ги плаши, от гледна точка на отношението на институциите, непознатите граждани, но после се проявява положителната страна на приликата със Сирия, която ги подтиква да останат тук. Едно от момчетата бежанци, с които разговарям, споделя, че е бил приет от българско семейство. Казва, че това е нещо, което може да се случи в Сирия, но не и другаде, а сега става тук. Затова не може да си представи да отиде да живее другаде. За него това вече е неговият дом. Бежанците като цяло определят българската култура за много близка до тази на Сирия и много далечна от тази на Европа и затова те се чувстват толкова добре тук.

Ако България даде на бежанците дори половината от това, което им дава Германия, никой няма да си тръгне оттук. Тук, когато получиш документи, си навън.“

  • Общи положения

Българите казват, че бежанците не остават в България, защото не са приети от местните жители и администрацията. Те казват, че хората не ги харесват и не ги искат, но нито един от бежанците респонденти не казва, че българите са лоши, или че има някакъв проблем с тях. Това говори за две неща: или голямо лицемерие от страна на българите, или голяма любезност от страна на бежанците. Често пъти се случва така, че местните, които контактуват с бежанците, са тези, които искат да направят пари от тях, или поне те са първите, които осъществяват контакт. По-трудно става така, че българин подхожда към тях, ей така на добра воля. Често медиите работят срещу бежанците, като разпространяват невяра информация. Това много пречи на бежанците да се установят в България. Хората си мислят, че те носят заразни болести, че са ислямисти и т.н. Не им дават квартири, а когато те не могат да намерят място, където да живеят и да подпишат договор, няма как да им бъдат издадени лични документи. Оттам идва и проблемът с работата и така се завърта един омагьосан кръг. Изглежда, че държавата не е подготвена за случващото се и се учи в движение, изменяйки действащите политики за приемане на хора, нуждаещи се от закрила. Редица доброволци разказват за това, че постепенно се включват и създават нови програми за подпомагане и обучения, които преди изобщо не са съществували в държавата ни.

От всички групи, които идват насам, сирийците се интегрират много добре навсякъде. В България, тъй като е трудно, остават отворени млади хора, които не се страхуват от работа и такива, които не могат да получат статут и остават закотвени в държавата. Според хора, работещи в системата с бежанци, те се интегрират много добре в България. У нас няма опасност да се създадат гета от неграмотни бежанци. Фактите сочат, че арабите, които са в България, лесно се адаптират към средата. Децата им са образовани и с по няколко езика. Но на държавно ниво държавно-интеграционна програма няма, за което свидетелстват както хората в системата, така и доброволците, а и самите бежанци. На бежанците им харесва тук, защото тук намират сходно разбиране за живота. По трудно приемат крайно организираната среда на западна Европа. Но пък там дават помощи, което провокира по-голямата част от тях да избере по лекия живот. Тези, които са се върнали, тук разказват, че като цяло не се усеща много по-специално отношение. Материално си подсигурен, но никога не можеш да завържеш приятелство и когато в 4 часа свършиш работа, ти си отиваш в махалата.

  1. Ролята на страха

Съществен елемент от разговорите с респондентите местни жители е темата за страха. Страхът от непознатото, страхът от асимилацията, страхът от икономическата несигурност, от това, че ще останат по-малко ресурси за нас, страхът изобщо: „да, страхувам се, не знам точно от какво, нещо ме кара да се чувствам несигурна“. Често пъти информационният вакуум отваря място за спекулации, като това, че чужденците ще ни вземат работните места и проблеми със сигурността и др. такива. Неинформираността стои в основата на омразата. Различни политически партии и сили печелят от страха и омразата на хората.

От казаното до тук по отношение на представите за бежанците и факторите, които формират представите много, ясно се вижда, че хората, които имат положително мнение за бежанците, са тези, които имат контакти с тях. В много от разговорите се коментира факторът страх, без реално основание за него. Страхът от това, че не знаем какво могат да ни направят, понеже не ги познаваме, но и не желаем да ги опознаем.

по-добре да си стоят там, откъдето са дошлиСтрах те е да минеш покрай тях, не е да не те е страх, или може би, е някакво такова чувство на притеснение ли, свиваш се.

Някои от респондентите доброволци, споделят, че поради страха от непознатото много от хората са скептични по отношение на бежанците, като тук доброволците разпознават като най-страшен факта, че няма желание за опознаване на различността.

От разказите на респондентите в Харманли става ясно, че в началото, когато бежанците са дошли за първи път, хората са били уплашени, едва ли не са си мислели, че ще дойдат терористи. Започнали са протести. Но постепенно, когато хората в града започват да опознават бежанците, двете общности започват да си съжителстват много добре и спокойно. Градът започва да печели от тях, стандартът на живот се вдига, страхът изчезва. Хората в Харманли бързо са намерили начин да печелят от бежанците. Някои респонденти от Харманли споделят, че когато са опознават бежанците си дават сметка, че разлика между тях и нас в чисто човешки план няма. Страхът минава, когато приемеш различието на други спокойно. В град като Харманли личният контакт с бежанеца става много лесен и достъпен, това е основната причина страхът там да изчезне толкова бързо. Целият град се превръща в контактна зона и комуникацията  е лесна, запознанството е бързо. Когато познаваш някого, е много по-трудно да си помислиш да му навредиш или да си помислиш, че той би могъл да ти навреди. Сега, когато бежанците ги няма, някои от респондентите твърдят, че градът тръгва пак надолу, че е опустява. Усеща се липсата им и то по-скоро неприятно.

В София страхът от бежанците сякаш се забелязва повече, тъй като тук възможността за контакт е най-ограничена. Но от разгледаните ситуации отново излиза, че там където, има възможност за контакт, страхът отсъства, а вместо него има разбиране. За голяма част от респондентите от София отношението към бежанците се променя след инцидентите в Кьолн и Париж. Сега те са много по строго и зорко наблюдавани и тези, които не ги харесват, имат по-сериозно основание да задействат пропаганда срещу тях и да настройват местното население.

Едно от нещата, свързани с поведението на бежанците, което плаши хората, е това, че те често се движат по групи. Което до голяма степен е обяснимо, имайки се предвид факта, че те самите също са уплашени, че не говорят езика на държавата в която се намират и вероятността да се справят по-добре е когато са заедно. Но хората казват, че само присъствието им създава напрежение, когато са на групи, макар, че нищо не правят.  А също възможна причина, която провокира страховете и предразсъдъците на хората е това, че не разбират езика им. Основно се забелязва, че те нямат проблеми със семейните бежанци и страх от тях. Притесненията са свързани с многото мъже, които винаги са на групи. Искат по-голям контрол. Както в лагерите, така и извън тях. Тук отново се позоваваме само на предположението, че когато един човек е със семейството си, той няма да тръгна да прави проблеми, без да се опитаме да разберем или опознаем другостта.

В основата на страха седи непознатото, защото не знаеш какво можеш да очакваш от него.

Бях на улицата и ме спря, обясни как трябвало да звънне на брат си и било важно. Нямах му доверие напълно затова си държах телефона в ръка и той ми диктуваше. Никой не вдигна затова ме помоли да оставя съобщение на английски. Беше благодарен и ми поиска цигара.“

Страхът спира да бъде страх, когато познаваш това, от което се страхуваш. Според този човек бежанците не създават проблеми, създаваме си ги ние с недоверието си.

И в крайна сметка имаме и много други хора, които са дошли от други държави и са решили да живеят тук. Да – не са избягали от някаква лоша обстановка, но са решили, че тук искат да живеят. Пак не са българи и тях ги приемаме добре, в крайна сметка, между нас. Не се страхуваме от тях, защо да се страхуваме от тези?

От разговорите излиза, че хората, които имат контакт с бежанците, не се страхуват от тях. Означава ли това, че единствената причина за страха е непознатото? И че всъщност ние не се страхуваме от бежанците, а се страхуваме от това, което си представяме за тях, понеже не ги познаваме? Излиза, че ние се страхуваме от самите себе си и от собственото си въображение. Това, че някой някога е казал, че бежанците се занимават с незаконни дейности, кара всички да си представяме, че те са едни престъпници, но когато попиташ човека виждал ли го е с очите си, обикновено се оказва, че не е. И в крайна сметка излиза, че страхът е този, който създава най-големите проблеми, без реално да има такива.

Донякъде от разказите излиза, че и поведението на самите бежанци в малки и големи градове се различава. В софийските интервюта по-често хората дават примери за враждебно настроени бежанци, докато в малък град, в Харманли, това е рядкост. От една страна, вероятно това се дължи и на самия факт, че в малкия град възможността да срещнеш и да влееш в контакт с другия е много по-голяма, а когато влезеш в контакт, ти започваш да опознаваш това, от което се страхуваш и така постепенно спираш да се страхуваш. В големия град хората са много по-изолирани дори и от самите себе си, дори и от собствената си общност. Условията за събиране стават все по-малки и по-малки, което прави хората мнителни и подозрителни. Това важи и за двете страни. Местните жители се пазят повече и избягват контакт, съответно и бежанците се държат в своите си среди, където е познато и сигурно.

При бежанците също има известна доза страх, макар че ние си мислим, че те вече няма какво да губят, но не е съвсем така. Те се притесняват за себе си, за семействата си, предпазливи са, често пъти недоверчиви. Много от хората, работещи с тях, разказват, че им е било необходимо много време в началото, докато спечелят доверието им. Така страхът всъщност пречи и на самите бежанци при контактите им с местните жители, но все пак по-често се случва те да търсят контакт, отколкото обратното. Страхът прави хората агресивни и подозрителни и това важи колкото за нас, толкова и за тях, защото в крайна сметка всички сме хора.

Настройката на хората едни спрямо други, се променя, когато се опознаят. Като при малкия принц, вече можеш да кажеш, че това не е просто роза, а това е моята роза, моят приятел.

 

[4] Сирия и Ирак са били част от Османската империя и чак в последствие, когато османската империя се разпада те остават автономни държави.

Avatar

Миглена Герасимова

урб. Миглена Герасимова - урбанист, градски изследовател и докторант по Социология. Завършва специалност Урбанизъм през 2009 година в УАСГ. След няколко годишна работа като проктант и консултант по градско планиране се отдава на активистка работа в НПО сектора, в сферата на градското планиране, което по късно я довежда до изследователка работа в областта на градките изследвания и гражданкото участие в процеите по изменеие и развитие на градовете и градската структура. 2014 г. записва докторантура в СУ, катдреда "Социология", програма за "Градски изследвания".