Пътешествието на една сестерция разказано от италиански журналист

Две години по-късно

Покрай битката на Класическата гимназия да остане в центъра, изразът „елитно училище” затвърди негативната си конотация и употребата му в тази кауза беше определена като лош и погрешен пиар похват. Като цяло отношението към него обедини всички предубеждения, неприязън и дори омраза, които често с основание са заслужени както от подобни учебни заведения, така и от учениците, които учат там. Едно от обобщаващите изречения, които добре изразяват позицията на голяма част от обществото към тази гимназия и борбата й да оцелее с един важен стратегически ход като преместването й в по-голяма близост до местоживеенето на мнозинството деца, стабилен процент от които идващи от Елин Пелин, Костинброд или Перник с влак, да не говорим за останалите „близости” до практически свързани с дейността на училището институции, беше: „Тези лигльовци няма ли да спрат да мрънкат, толкова ли са специални, че непременно трябва да учат в центъра?” Две години по-късно „лигльовците” продължиха да учат в един от най-отдалечените люлински квартали, далеч от бляна с кеймбриджки привкус за колеж на село, но близо до други реалности, които все повече тревожат плашливото и лесно подаващо се на пропаганда българско общество. В резултат на запазването на неблагоприятното местонахождение на НГДЕК и генералния спад на интереса към езиковите и хуманитарни училища, тази учебна година т.нар. „Класическа” за пръв път от създаването си стартира с три, а не с четири паралелки или с близо 25 деца по-малко. Вече всеки може да се досети, че това няма как да не повлияе неблагоприятно върху бюджета на гимназията и да доведе до още по-негативни последствия за нея. Без излишен драматизъм можем да уверим резервираните към т.нар. елитно училищно класическо образование заради неговата несмиреност, високомерие и самохвалство, че има всички условия в близките години то съвсем да изчезне, както се случва след 1945 г., когато комунистическият режим затваря всички класически гимназии в България със страшното обвинение, че те са опасни и ненужни за новия и „съвършен“ политически строй.

Риторични въпроси

Защо обаче да страдаме за лошата съдба на едно единствено по рода си учебно заведение? Какво толкова ще загуби обществото ни, ако него го няма или какво всъщност печели от класическото образование?

Тъй като образованието не е продукт, чийто пряк резултат може лесно да се проследи, както благотворното влияние на ново лекарство или невероятните възможности на нов ИТ модел, е трудно да се отговори с конкретни параметри на тези въпроси. Достатъчно е обаче да припомним непрекъснатите оплаквания от лошата българска просвета, настървените реформи, които целят поне малко да я подобрят, за да отговорим на въпроса с риторичното питане: „След като обществото и институциите му са толкова притеснени от недостатъчно високото ниво на образованост на завършващите средното си образование, защо не опита да съсредоточи енергията си в запазването и бъдещото развитие на едно доказало качеството си национално училище, а с особено злорадство се присмиваше на опитите му да се пребори с лошите решения на министерството, на което е поверено …?” Понеже риторичните въпроси целят драматичен ефект, но по условие не получават отговор, ни остава да преосмислим изтърканите понятия и да се концентрираме върху същността им. Тогава ще е по-лесно да осъзнаем кое му е хубавото на класическото образование и защо е определяно с дразнещата характеристика „елитно”. За това ще ни помогнат чаровният италиански телевизионен журналист, палеонтолог и документалист, Алберто Анджела и книгата му: „IMPERIUM – пътешествието на една монета из Римската империя”(2010), предшествана от „Един ден в древен Рим”(2007). Нека тези, които не са чели тази книга, не бързат да въздъхват отегчено! Това не е поредният скучен исторически опус, който недоумявате защо да ви е интересува. Това е приключение, което започва в миналото, но завършва в настоящето и буквално, и ценностно. Станало е възможно да се случи на български език поради големия опит и майсторство на преводача му от италиански, преподавателката в НГДЕК по латински и италиански, Юдит Филипова.

Какво е сестерция?

Това е изключително разпространена в Римската империя бронзова монета със средно голяма стойност. Ако най-високата парична единица е златният аурей, то той отговаря на 25 сребърни денарии или на 100 сестерции. Има и по-дребни монети, но те не са толкова разпространени из цялата империя. Алберто Анджела разказва за обиколката на една такава монета, която тръгва от Рим, отива в Британия, връща се на континента, после се озовава в Африка, стига чак до Азия или в Индия и се връща обратно във Вечния град. Накратко, прави имперско пътешествие с глобален характер, защото минава през всички известни на древния свят територии: Атлантическият океан е краят на познатото, проходимото, възможното да бъде завоювано. Монетата, за която Анджела разказва, е от серия изсечена по времето на най-добрия римски император, optimus princeps, Траян. Една от нейните милиони „сестри-близначки” видях в музея на София. Други от „семейството” могат да се видят от посетители на музеи в райони стигащи чак до Япония, Китай и Индия, както стана ясно. Макар и италианският изследовател на древността да обръща крайно внимание на информацията, която самите монети могат да дадат, разбира се основни в книгата му са разказите за хората, през чиито ръце минава една конкретна сестерция. Това е дълга история, която обединява в себе си различни теми свързани с римския начин на живот по времето на Траян и често представя подробности и акценти, които няма как да получат място в учебниците по история, най-вече поради определени и категоризирани във времето факти, които са важни да се знаят, за сметка на други, които според авторите на учебните помагала, не са. С подхода си Анджело постига нещо, за което много ученици, а и всички, които имат отношение към историята, би трябвало да мечтаят: оживява я, доближава я до съвремието, използва знанието добито в миналото, което тя дава, за да се помогне на настоящето. Но най-вече, отговаря на въпроса, кое му е ценното на класическото, или по-смирено казано, на доброто хуманитарно образование. Просто е: чрез опита, който съхранява и предава то помага на човека да познае себе си, своята история и минало, за да подобри живота си като намери оптимални решения на проблемите, които среща. Защото нека признаем: високите технологии не намаляват тъгата и депресивните състояния на тийнейджърите, нито правят родителите им по-зрели граждани, нито помагат в справянето с глобални кризи като бежанските вълни, например.

Свободата на журналист с класическо образование да прави смели паралели

Колко често чуваме да се обговаря, дискутира, припомня, проблематизира отново и отново конфликта в Ирак от 2001 г., който доведе до варварското от римска, а и от християнска гледна точка, умъртвяване на Саддам Хюсейн, убиването на стотици хиляди цивилни, сред които неизброимо количество деца; унищожаването на една древна страна, с повечето й невероятни паметници на културата, с цел да бъде спасена? Май рядко или направо никак. Темите за Ислямска държава, случващото се в Сирия, бежанците и терористите тотално изместиха фокуса от едно от вероятните начала на всичко. Буш Младши след като пренебрегна позицията на ООН, възползва се от фалшиви доказателства за наличието на химическо оръжие и от подкрепата на коалиционните си партньори, започна „освободителната си инвазия” в Ирак. Оксиморон, за който в България рядко се сещаме и плахо бихме приложили като пример, с който да онагледим причинно-следствената връзка породила масовите трагични процеси бележещи последните 15 години. Анджела, уж комфортно потопен в античните потайности, любопитни факти, свръх интересни и неизвестни исторически и културни подробности, безопасно намиращи се на 1893 години от времето на написване на книгата му, изведнъж „зашлевява” модерните си читатели със сравнения като следните:

Това ще бъдат мрачни месеци с масови избивания и от двете страни. И ръцете на (императора) ще се изцапат с нова кръв, когато бъдат изравнени със земята градове като Низибия, Едеса и Селевкия. Войници, военнопленници, жени, старци и деца ще минат под меча без милост… Точно както войските на САЩ в началото на инвазията в Ирак, римляните са се „разпрострели” прекалено много, без да си осигурят тила в превзетите области.”

Необходимостта от все по-големи количества злато е водила дори до военни кампании за завладяване на нови територии. В нашата епоха това би означавало да се започне война за притежание на петролни кладенци. Или по-скоро за контрол над тях, за гарантиране на непрекъснати доставки. Което всъщност се случи с конфликта в Ирак. В периода на нашето пътешествие в Римската империя е станало нещо подобно – Траян неотдавна е завладял Дакия, сегашната Румъния, която е изключително богата на… златни залежи!

Професионалните историци не обичат подобни смели паралели. Вероятно веднага биха казали, че не могат да се уподобяват явления случили се в различни епохи, с различни характеристики и поводи на възникване, както и начини на протичане. Но Анджела не случайно не се определя като историк: неговият подход е интердисциплинарен. Обединявайки разкритото от археолози, историци, филолози и изкуствоведи, той дава образ, плът и живот на хората от миналото, както за да го направи по-познаваемо за настоящето, така и за да покаже, че в много аспекти то не е много по-различно в отношението си към живота от сегашното. Във всички епохи човекът е страдал за болното си дете, обичал е любимия или любимата, гледал е да печели пари, за да оцелява, отдавал се е на добри дела, бурни страсти, имал е постижения, както и падения. Раждал се е, раждал е и неминуемо е умирал. Просто в древността това е ставало доста по-рано, което е предполагало друга динамика на живеенето.

Расизмът, религиозната търпимост и бежанците в Римската империя

Алберто Анджела не е първият, който го разкрива, защото всеки запознат с древността може ясно да го осъзнае, стига да иска: той просто убедително синтезира и насочва вниманието на съвременния читател върху очевидното. Римската империя основава развитието си на един непоклатим принцип: етническият и расов произход на човека нямат никакво значение, ако той може с нещо да допринесе за добруването на държавата. Единственото условие за всички е да спазват законите й, а голямата им мечта и ценност е да бъдат или да станат, ако не са, римски граждани. А те не се определят с това, че са бели, произхождат от велики фамилии или че са родени в самия Рим. Единственото, което различава свободните хора, сред които все по-увеличаващият се брой освободени роби, е социалният им статус, който се определя от парите, които имат. А римският начин на живот и едно от основните граждански права, това на развиването на частен бизнес, предполагат печеленето им по всякакъв начин. Отношението към завладените народи е същото: те рядко са избивани, даже напротив. Водещата философия е била те възможно най-бързо да бъдат интегрирани във функционирането на държавната система. За разлика от по-късните християнски империи, в Рим представители на покорените етноси са можели дори да участват в политическия живот. Два от най-блестящите примери за това са именно най-великият принцепс, Траян, който е от покорената испанска провинция, и небезизвестният Септимий Север, който е с африкански произход, наречен от Анджела „Обама на древността”. Ето и политическата програма за казаното дотук, произнесена от император Клавдий през 48 г.сл.Хр., когато разрешава на знатните гали да стават сенатори и да седят в сената заедно с римските си колеги, въпреки техните протести:

На каква причина трябва да отдадем провала на спартанците и атиняните, макар и силни във военно отношение, ако не на факта, че отблъскваха победените като чужденци…Галите вече са възприели нашите обичаи и култура, сродили са се с нас. Носят ни и златото и богатствата си, вместо да ги държат за себе си!

Освен тези думи Анджела припомня и още един крайно „модерен” аспект на Римската империя: религиозната търпимост. Тя е била основен гарант за съжителството между различните етноси в империята и до идването на християнството е създавала климат на верски плурализъм, който често е бил спасителен за хора, които населяват една и съща политическа и административна единица, но може да живеят разделени от цели континенти.

В областта на религията обаче подходът на римляните е внимателен и изпълнен с уважение, тъй като вярата много лесно може да се превърне в сериозен проблем… Римляните не налагат нищо, те прилагат интелигентен подход, който позволява на местните религии да продължат да съществуват с предишните си ритуали и церемонии. Достатъчно е да се извършват така, че да изглеждат „римски”.”

На много места в книгата си Анджела дава примери и информация за отношението на Римската империя към нещо, което сега се нарича „проблем”, „криза”, понякога „трагедия”,  но в повечето случаи се определя като негативно явление с крайно отрицателни и опасни последствия. Бежанците и тяхното настъпление в Европа… Тук само доброто образование може да послужи за смяна на гледната точка към настоящето и за създаване на благоприятни перспективи за бъдещето. Ако не беше бежанецът Еней, който е един от малкото оцелели троянци след Троянската война, Рим въобще нямаше да бъде създаден. А какво би било европейското на Европа без него?! Без да забравят как е било поставено началото на онова, което по-късно Ромул ще превърне в Града на седемте хълма, римските императори гледат на бежанците, често отново сирийски, не като на проблем, а на възможност. Те са нова работна ръка, нови потребители, нови участници в мощния икономически процес, който представлява функционирането на такава огромна империя. Нови ръце, през които да мине една сестерция…

Класическото образование: принадлежност към кода на търпимостта и единството в името на знанието

 Алберто Анджела започва разказа за пътя на неговата монета от Виндоланда (днешният Честърхолм), където тя първо попада след Рим. Там, в далечните британски земи е открито домашното на сина на главнокомандващия римския легион в района, Цериал. Вероятно диктовка на стих от „Енеида” на Вергилий, написан с грешки, типични за едно дете. Една от последните дестинации на сестерцията е Египет. Там изпод пясъците на Фаюм, на хиляди километри от Британия, изниква папирус, който отново представлява домашно. Пак върху стих от „Енеида”. Двама ученици от съвсем различни краища на света са обединени от общата мъка по четенето, писането и запаметяването на произведението, което разказва за римската история от премеждията на родоначалника й Еней, до идването на божествения Август, първия принцепс на Империята.

*******

1899 години след залягането над латинския на тези двама ученици, други като тях продължават да четат и да се трудят над стиховете на римския класик. Една група го правеше дори през лятото на 2016 г., в Черноморска Атия или древна Антия. Членовете й бяха обединени от любовта си към класическото образование, според тях най-добрият спътник в пътя към себе си. Близо до Бургас, те участваха в международна лятна школа по латински и старогръцки, а общото между различните участници беше опитът да говорят помежду си единствено и само на езика на древните римляни. Понякога успяваха.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.