Езикът на омразата през погледа на езиковеда

Андреана Ефтимова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация, СУ „Св. Климент Охридски”. Води лекционни курсове по медиен език и стилове на писането, езикови норми и кодификация, стилистика, езикът в интернет, невербална комуникация и психолингвистика.

Автор е на книгите „Невербалната комуникация в телевизията” („Сема РШ”, 2002),  „Ефективната невербална комуникация” („Сиела”, 2008), „Невербалната комуникация: медии и медиатори” („Сиела”, 2011), „Есето в академичната и журналистическата практика” („Фабер”, 2011), „Медиен език и стил: теория и съвременни практики“ (УИ „Св. Климент Охридски“, 2014).

Интересите й са в областта на медиалингвистиката, психолингвистиката и социолингвистиката, лингвистиката на текста, стилистиката, медиазнанието. Член е на Международната асоциация по приложна психолингвистика, на Международното социолингвистическо дружество, на Съюза на учените, на Академията за образователни иновации, на Съюза на журналистите, на ECREA.

Понятието език на омразата – същност и функции

Обикновено като език на омразата се коментират съдържателни и идеологически аспекти на медийната реч – споделянето на ценности, послания и убеждения, които противоречат на идеята за толерантност, плурализъм, равноправие и многообразие: „Ако не се съблюдават строгите ограничителни стандарти (наложени от политическата коректност – б. моя) , то общоприетото мнение или представа за тези групи се приема в обществото за вербална агресия[1], предубедено поведение и език, поведение и език на омразата, антилиберализъм, радикализъм, ксенофобия, расизъм, дискриминация, политическа некоректност“ (Драмалиева 2013: 261). По-рядко като език на омразата се определя начинът на изразяване, който може да се движи по оценъчната скала толерантност/нетолерантност. Според полския медиен експерт от Ягелонския университет Войчех Кайтох: „Обективно казано, езикът на омразата и политическата коректност са два вида манипулация, и двете езикови практики разчитат на старателен подбор на синоними и продължават стари еристични традиции[2]. Разглеждани от лингвистична гледна точка, те са огледални отражения едно на друго. При това имат аналогични корени. Езикът на омразата не е нищо повече от език на агресивната, военна по характера си пропаганда. Насочен е към тези, които смятаме за противници – бихме искали да замлъкнат и по този начин да престанат да бъдат опасни за нас“ (вж. интервюто на Андреана Ефтимова с Войчех Кайтох 2015) Такова мнение поддържа и руската изследователка Алла Архангелская: „Под език на омразата или реторика на ненавистта се разбира обобщено обозначение на езиковите средства за изразяване на рязко отрицателно отношение към „опонентите“ – носители на друга система от религиозни, национални, културни и по-специфични субкултурни ценности. Така езикът на враждата се тълкува като вербална агресия, която има други цели, стратегии, тактики и средства за изразяване в сравнение с политическата коректност“ (вж. интервюто на Андреана Ефтимова с Алла Архангелская 2016). Затова за език на омразата по наше убеждение би следвало да се приемат преднамерените публични речеви прояви с рецидивиращ характер. Езикът на омразата може да се окачестви като сбор от промислени речеви стратегии, имащи своите идеологически „оправдания“. Например целенасоченото речево поведение на политици, което се характеризира трайно с тенденция за речева дискриминация на определени общности, е недвусмислен пример за език на омразата. Ако обаче един политик по невнимание допусне обидна или непремерена дума по адрес на малцинствена група и не повтори повече тази грешка (още повече ако поднесе извинение), тогава не може да се говори за език на омразата. Затова е изключително важна честотата на публичните речеви дискриминативни прояви, от която проличава и тяхната обмисленост и превръщането на това поведение в съзнателно конструирана речева стратегия. В. Кайтох допълва, че „и езика на омразата, и езика на политическата коректност използваме основно за да постигнем равновесие и да се почувстваме в безопасност. Следователно те имат една и съща цел, така както една и съща цел имат политиката и войната (неслучайно Клаузевиц дефинира войната като „продължение на държавната политика, реализирана с други средства“). Но със сигурност те постигат целта си по различен начин“ (вж. интервюто на Андреана Ефтимова с Войчех Кайтох 2015). Илияна Генев-Пухалева също отбелязва преднамереността на езика на омразата: „Често езикът на омразата цели да се навреди на някого и тогава политическата коректност е средството за предпазване“ (вж. интервюто на Андреана Ефтимова с Илияна Генев-Пухалева 2015). Неутрализацията на езика на омразата чрез езика на политическата коректност е широко разпространено разбиране.

Според Препоръките на министрите на Съвета на Европа езикът на омразата се отнася до „всички форми на изразяване, които разпространяват, подбуждат, подкрепят и оправдават расовата омраза, ксенофобията, антисемитизма или други форми на омраза, базирани на нетолерантността, включващи: нетърпимост, изразена в агресивен национализъм и етноцентризъм, дискриминация и враждебност срещу малцинствата, мигрантите и хората от имигрантски произход“ (Вебер 2009: 3).

В друго определение се подчертава, че „езикът на омразата е такъв вид език, който се използва с намерение да се навреди на индивида на расова, етническа, религиозна или друга основа“ и се отбелязва „необходимостта от предотвратяване на езика на омразата, защото той насърчава или оправдава дискриминацията въз основа на расови, етнически, полови, верски, политически, възрастови или някакви други различия“ (Живановски 2010: 84-85). Тези определения със сигурност създават доста затруднения на правната наука, в която „има широк дебат и полемика около това кога един акт на явно изразяване (вербално, писмено, невербално, със символи, с жестове) трябва да се третира като език на омраза […]“ (Живановски 2010: 85; вж. и принципните разлики и проблемните точки в европейското и американското разбиране на езика на омразата у Живановски 2015, у Стойкова 2008, в Езикът на омраза 2016).

Причината за тези затруднения е в липсата на лингвистична експертиза[3], която да определи конкретните проявления на езика на омразата и неговия езиков арсенал. Езикът на омразата е част от дисфемизацията и детабуизацията на медийната реч и на публичната реч изобщо и очаква своето дефиниране и като лингвистичен феномен. Това е необходимо още повече защото, ако проявите на език на омразата се криминализират (а това е ясно указано в редица изследвания), то тогава ясно и недвусмислено трябва да бъде очертано кои са те и какви са техните езикови особености[4].

Езикът на омразата като речева категория

Всъщност търсенето на причините за дискриминиращо отношение в явления, заложени в езиковата система, води до редица погрешни заключения. Дори да се приеме тезата, че андроцентризмът (асиметричност в отражението на половете в езика с превес на мъжкия пол) в постпатриархалните езици е универсалия, че е вътрешносистемно свойство на езиковата система, получило в различните езикови подсистеми различно развитие, то заключенията за андроцентричността на даден език би следвало да се опрат върху оценките на лингвокултурната общност  и тяхната вербална реализация. Такъв подход към езика поражда едно специфично разбиране на езика на омразата, което може да доведе до преднамерено търсене и откриване на агресия, обида и унижение в езика. „Тезите за дискриминацията като езикова структура, както и стереотипите за мъжкото и женското, отразени в езика, не се потвърждават“, твърди А. Архангелская вследствие разглеждането на езикови факти в три езика (Архангелская 2011: 82). По-смислено е причините за дискриминация и манипулация да се търсят в употребата и интерпретацията на езиковите явления в обществото, т.е. в речта, а не в езика! Употребата на езиковите средства в речта е полето на проявление на омразата, на нетърпимостта и нетолерантността. Както пише А. Архангелская: „Чувството […] за дискриминативност или недискриминативност на езиковите структури зависи от индивидуалното възприемане  и от това на коя страна на „барикадата“ се намира субектът на възприемането“ (Архангелская 2011: 141). Идеята, че в езиковата система са заложени репресивни и дискриминативни механизми не е чужда на редица изследователи, но тя пропуска сложните социални и психологически връзки, в които се намират носителите на езика и социалните конструкти от реалността. Становището на И. Генев-Пухалева е приблизително същото: „Казва се, че враждебните изказвания са по същество оценъчни изказвания. На произтичащия от това въпрос, кои изказвания са оценъчни, отговор може да даде лингвистичната аксиология. Трябва да се има предвид, че оценката е категория, която няма логическа стойност ‘истина’/’лъжа’ и че всички оценки са относителни. Важно е да се отчете кой е субектът на оценката и каква е неговата ценностна система, защото оценките са съждения за ценностите“ (вж. интервюто на Андреана Ефтимова с Илияна Генев-Пухалева 2015). Затова е по-разумно да се обърне внимание на влиянието на промените в обществено-политическия живот, на конкурентните отношения, на смяната на ценностни ориентири и др. върху езика на съвременниците ни. Говори се „за нарастваща емоционализация на глобалното комуникативно пространство, за интензификация на социалното, етническото, религиозното напрежение, преминаващо в активна агресия“ (Шаховский, цит. по Маркина 2014). Често най-сериозните транслатори на езика на омразата са политиците и медиите. В доклада на Фондация „Медийна демокрация“ О. Спасов обобщава: „Използването на език на омраза постепенно се превърна и в част от комерсиалните тактики на партийните телевизии и на някои булевардни средства за информация. Неусетно в България се оформи „пазар” за езика на омразата и съответно публика, която очаква такъв вид говорене и е готова да го подкрепи с вниманието си“ (Спасов 2016: 15). В. Кайтох илюстрира нарастването на агресивното речево поведение с примери от полското политическо пространство: „Съвременните полски политици, използвайки правото си на имунитет, нямат никакви скрупули и самоограничения. Още през 1992 г. Лешек Мочулски „преведе“ съкращението PZPR (Polska Zjednoczona Partia Robotnicza, тоест Полска обединена работническа партия) като „Платени от омразните руски правителства“ (на полски „Płatni zdrajcy pachołki Rosji“). А после? После Полша видя още доста. […] Разбира се, навикът да се употребява агресивен език в полската политика не е отмрял и например сегашната г-жа Премиер, понеже наближават избори, публицистите награждават с епитети от типа: „повлекана“, „орел с ориз от Сидловец“, „провинциална лекарка“ (niezdarna kobiecina, ciotka klotka z Szydłowca, prowincjonalna lekarka) и др. (примерите са събрани от Barbara Szczepuła, „Gazeta Krakowska“, 26 юни 2015)“ (вж. интервюто на Андреана Ефтимова с Войчех Кайтох 2015).

Езикът на омразата като част от процеса на дисфемизация на речта

Очевидно в езика на омразата не се включват всички употреби на дисфемистични номинации, които се регулират чрез прагматични правила в речевата практика като езиковия такт, езиковия вкус и етика. Например посочените от Д. Александрова примери за език на омразата от парламентарната полемика като глупости, предател, безсрамник, безчестие, брутално нахалство, клевета, криминален престъпник, лицемер, гьонсурат (Александрова 2012)  (много от тях са ортофемизми и думи от книжовния език) биха могли да се окачествят като език на омразата, ако се възприемат като засягащи личността през принадлежността й към определени социални групи (расова, религиозна, етническа, сексуална и др. принадлежност)[5] и ако са рецидивиращи в речта на определен политически субект. Според тези квалификации обаче е трудно да се предположи, че съществуват трайно консолидирани групи  – напр. групата на хората, обвинени в предателство, в клеветничество, в лицемерие и др., които да се активизират в защита на правата си в публичното пространство. Необходимо е да се оцени дали признакът, по който е квалифицирана личността в негативен план, е нейна относително трайна характеристика и дали я присъединява към някоя дискриминирана обществена група – инвалидност, наднормено тегло, хомосексуалност, възрастова група и т.н. Затова е изключително важно да се разграничат проявите на езика на омразата от дисфемистичните употреби изобщо (много от нецензурните думи се интерпретират като вербална агресия на хора, неспазващи нормите на възпитание, но не и като език на омразата – вж. Маркина 2014). До подобно заключение достига А. Василева в опита си да разграничи словото на омразата от обидното слово изобщо:

„[…] словото на омразата предполага идеята за преднамерено публично унизяване и идеята за публичен призив към други да се отнасят и те унизяващо към групата на хората, за които обидната квалификация се гради върху разпознаваем белег.

Обидното слово предполага идеята за преднамерено публично или непублично унизяване, като изключва идеята за призив към други да се отнасят и те унизяващо към лицето, за което обидната квалификация се гради върху разпознаваем белег в качеството му на индивид, а не в качеството му на представител на група (общност, категория)“ (Василева-Йорданова 2012: 111).

Всъщност всяко обидно слово, произнесено в публичното пространство, може да доведе до много тежки обществени сътресения и конфликти. Затова е най-рационално да приемем, че всяко обидно слово в публичността, което се превръща в последователна практика, е слово на омразата.

На същия принцип се разграничават и проявите на политически коректния език от евфемизацията като съпътстващ развитието на естествените езици процес. Езикът на омразата в терминологичен и понятиен план очевидно е антоним на политически коректния език, защото номинациите, които включва, не са всички дисфемизми, а само някои от тях и някои ортофемизми, считани от политическата коректност за дискриминиращи по определен групов признак: расов, етнически, религиозен и др. Разбира се, „за различни периоди от време различни малцинства могат да привличат най-много езика на омразата и не е много ясна дина­миката, посредством която се извършва тази промя­на“ (Доклад 2013: 20). Затова в различните периоди от развитието на обществените отношения се оформят засегнати от езика на омразата групи. Проучването на обществените нагласи към дискриминиращите езикови практики показва, че в България се очертава картина на дискриминация на възрастните и болните хора чрез изказвания в публичното пространство заради факта, че „публични изказвания срещу бедните и срещу пенсионерите са определени като „силно обидни“ от немалка група хора. Тези настро­ения трябва да бъдат наблюдавани, за да се установи дали прерастват в език на омразата и ако това се случ­ва, кога настъпва тази промяна“ (Доклад 2013: 20).

Езикът на омразата в публичния дискурс и като обект на езиковата политика

Очевидно е, че за език на омразата може да се смятат употреби, които са публични и които се определят като вредни[6] за толерантното съжителство на групите в социума. Затова езикът на омразата е резултат от процеса на детабуизация и дисфемизация единствено на публичната реч (актуализиране на употребата на нецензурни и дисфемистични номинации в публичното общуване) и в частност на медийната реч вследствие на демократизацията й. Той включва нападките към личности и социални групи, които уронват престижа на малцинствени общности, като се използват техни характеристики в негативна интерпретация. В изследването на обществените нагласи към езика на омразата, проведено от фондация „Отворено общество-София“, проявите на дискриминационен език се разширяват и към личното пространство и обкръжение на личността: „Непосредственото социално обкръжение също има значение – близо 29 % от хората, които са чували такъв език, са били изложени на него, кога­то са общували с роднини и приятели. Последното говори за вкореняване на езика на омразата в лич­ната сфера“ и за това, че „[…] най-често езикът на омразата се използва в приятелски кръг (62 %) и тесен семеен кръг (60 %)“ (Доклад 2013: 2, 16). По-добре е да се въздържаме от окачествяването на речевите прояви в частната сфера като прояви на език на омразата, тъй като доказването им е трудно, а в законодателството са предвидени специални действия за защита на личността от обида и клевета. Това потвърждават и думите на В. Кайтох: „По тези въпроси важат наредби от общ характер – например всеки може да внесе дело за клевета по граждански повод“ (вж. интервюто на Андреана Ефтимова с Войчех Кайтох 2015). Обидните квалификации в частното общуване не са предмет на престъпленията, третирани в Наказателния кодекс като престъпления на езика на омразата. В член 162 от Наказателния кодекс на България след послед­ната промяна от 2011 г. се посочва, че: „Който чрез слово, печат или дру­ги средства за масова информация, чрез електронни информа­ционни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, на­родност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от 5 хиляди до 10 хиляди лева, както и с обществено порицание“ (цит. по Доклад 2013: 4). Акцентът върху канала за разпространение на посланията, както и върху въвеждането им в публично обращение е изключително съществен, тъй като контролът върху частната сфера и личното общуване е не само невъзможен, но и граничи с опасността от нарушаване на основни права и свободи на гражданите. Отдавна в социолингвистиката е известно, че речта в неформалното общуване не подлежи на външна регулация, в нея изискването за спазване на кодифицираните норми на книжовния език и на прагматичните правила за етично речево поведение е незадължително и зависи от доброволните усилия на общуващите, от санкциите на близкото обкръжение на индивида (подигравка, игнориране и пр.). Към публичната комуникация могат да се приложат по-строги изисквания и външен контрол (обществен, законодателен и пр.). За тежестта на публичното говорене се изказва председателят на Българския хелзинкски комитет: „Ако четирима души седнат на една маса и започнат да псуват ромите и евреите или някои религиозни общности, това не представлява такъв обществен интерес, че по следите им да тръгне прокуратурата и да ги наказва. Важен е контекстът, в който това слово се изказва, което определя неговия обществен ефект. Едно е казаното на маса, друго казаното по телевизията, трето от парламентарната трибуна. На тази основа определяме обществения ефект и опасността на такова поведение“ (Кънев 2006). Ето защо е необходимо да се направи същественото уточнение, че полето за изява на езика на омразата е публичното общуване и този език „[…] е проблем на общността като цяло“ (Доклад 2013: 4) само доколкото неговият „вирус“ обикаля в публичното пространство. Тук трябва да се обособи при това една особена категория публично говорене – битуването на художествените произведения в публичността. В тях за целите на художественото внушение са допустими дисфемистични и политически некоректни номинации (вж. Ефтимов 2005: 160). Кое обаче е художествено произведение подлежи на експертна оценка от изкуствоведите и литературоведите.

Липсата на политически коректно говорене може да инспирира нетърпимост към различния и изостряне на взаимоотношенията между социалните групи или личностите в дадено общество. Именно този език на омразата е проблем в публичното говорене и в медийната среда в някои страни на Балканите, а сред тях е и България. Авторът на голямо изследване върху различни медии на Балканите Анджей Новосад пише, че в страните „като България, Турция, Гърция, популистите, огласяващи нетолерантни, радикални лозунги, придобиват все по-голяма подкрепа по време на избори. Авторите на индекса[7] твърдят, че политически радикализиращото се общество е рожба на шовинизма и предубежденията, на липсата на уважение към елита на управляващите, на силната необходимост от авторитарни авторитети и общо социално недоволство вследствие на бавната и обществено болезнена трансформация. Няма защо да се скрива, че в тези страни шовинизмът и предубежденията на расов или етнически фон са разпространявани от медиите, без значение дали са обществени или комерсиални. […] От гледна точка на носеното съдържание свободата на словото в медиите на Балканите прекрачва всички етични норми. Медиите призовават към омраза на етническа, езикова, религиозна, политическа, обществена основа и т.н., ширят деструкция и дефетизъм, антисистемни са и явно или прикрито атакуват демократичните системи на държавите, често чрез прилагане на изказванията на неофашистки, неонацистки и неосталинистки политици. На Балканите за пореден път се вдига завесата над фашизма, но този път без да носи в своята идеална цел отбрана и засилване на държавата, унищожаване на всичко, което може да навреди на страната и расата като еврейските търговци, хомосексуалните любовници, либералната политическа система. […] С помощта на езика на омразата чрез медиите на омразата той печели на Балканите своя капитал и кумулира в структурирана омраза. […]“ (Новосад 2014).

Въпреки твърденията на А. Архангелская, че „Езиковото поведение на медиите е определено отдавна, преди идеята за създаването на политически коректен език“ и че с това се занимава журналистическата етика, чиито „общи правила са описани в такива документи като „Международната декларация за принципите на поведение на журналистите“  (която е приета на Конгреса на Международната федерация на журналистите през 1954 г. и допълнена на сесията на Конгреса от 1985 г.) и „Международните принципи на професионалната етика на журналиста“ (приети на консултативната среща на международни и национални журналистически  организации в Париж на 20 ноември 1983 г.), цитираният пасаж от изследването на А. Новосад показва абсолютната нечувствителност на някои от медиите и на част от обществото ни към езика на омразата, както и липсата на спазване на реално действащата нормативна и етична база за санкциониране на подобно публично говорене[8] (вж. интервюто на Андреана Ефтимова с Алла Архангелская 2016).

В доклад на фондация „Отворено общество – София“ за обществените нагласи към езика на омразата се обобщава, че основно телевизията, интернет и радиото са медиите, които стават проводници на този тип говорене. Интересно е заключението, че „Вестниците почти не са фактор за разпространение на езика на омразата в София (само 1 % от респондентите ги съ­общават), а също и по отношение на младите хора на възраст 18–29 години (само 2,4 % ги споменават)“ (Доклад  2013: 14). Вследствие на тези данни може да се обобщи, че е преувеличена тревогата за силното и негативно влияние на езика на таблоидите, който изобилства от политически некоректни и дисфемистични номинации върху обществото и обществения мир.

Друг извод в Доклада е, че „Политиците и журналистите са разпознати като основни носители на езика на омразата в България. През последната една година 68 % от хората, които са чували език на омразата, са го чували най-чес­то от политици, а съответно 32 % – от журналисти“ (Доклад 2013: 2). Това се дължи на специфично българската среда, в която общото политическо говорене е агресивно, но „то не е просто агресивно срещу малцинствата; много силна е вербалната агресия между самите основни политически партии, както и агресията от страна на политиците към публиката като цяло и към отделни професионални съсловия. Политическото говорене в България е и много лич­но – говори се за хора, а не за политики“ (Доклад 2013: 19). А „Високата степен на асоцииране на употребата на езика на омразата с политиците като група показва, че няма очертано политическо или институционал­но лидерство в политиката за борба с езика на ом­разата. Освен това механизмите за вътрешен кон­трол в отделните медии, както и мерките за етична саморегулация в професията на този етап явно не постигат ефект на ограничаване на използването на езика на омразата“ (Доклад 2013: 2).

В съвременната българска културна среда протичат процеси на демократизация на отношението към езиковите норми, на либерализация на нормите. Този процес на демократизация според учените може да се развива в два вектора – социално-езиков вектор, който има антипуристки характер и се характеризира със спад на престижността на езиковата норма, и национално-езиков вектор, който има пуристки характер и се характеризира със стремеж към ограничение на чужди влияния върху езика и разширение на исконните структури в него (вж. Архангелская 2011: 147).  И двата вектора се пресичат като че ли поравно в езиковата политика в България, но в руския и чешкия език доминиращ се оказва социално-езиковият вектор, докато в украинския – национално-езиковият вектор.

Затова би следвало още веднъж да се постави въпросът за промислена редакционна политика за ограничаване на речта на омразата и за въвеждане на правила за езикова коректност, каквито действат в много европейски медии. Очевидно е, че в България езикът на политическата коректност в медиите не е на дневен ред. Отделни казуси се дискутират (например употребата във в. „7 дни спорт на квалификацията „чернилки“ по отношение на двама футболисти от африкански произход в български отбори). Резултатите от тези дискусии не водят до сериозни промени в законови текстове или в етичните журналистически кодекси.

Езикът на омразата е подложен на съзнателно ограничаване чрез различни механизми (законови предписания, етични кодекси и др.). „Забраната за враждебно говорене е регламентирана в множество български и международни законови актове, а борбата с нея е обект на многобройни документи и препоръки, които нямат правнообвързващ характер“ (Как българското 2014) . В статията „Как българското и международното законодателство третират езика на омразата“, осъществена в проекта „Медиатор“ на Асоциацията на европейските журналисти-България с подкрепата на фондация „Америка за България“, се прави преглед на тези документи, базиран на Наръчника за слово на омразата на Съвета на Европа[9]  и на българската правна рамка (Как българското 2014). Фактът, че през 2011 г. Наказателният кодекс в България е променен според стандартите на държавите членки на ЕС (вж. положенията и в Наказателния кодекс в Полша – интервюто на Андреана Ефтимова с Войчех Кайтох 2015) и съдържа вече текстове за криминализиране на езика на омразата, не е известен на българските граждани: „Между 24–30 % от българските граждани обаче не знаят, че езикът на омразата и действията, квалифи­цирани като престъпления от омраза, са престъпле­ния по смисъла на наказателния закон. Най-висок дял (30 %) не знаят, че езикът на омразата е престъпление“ (Доклад 2013: 20). Към това се прибавя и слабата склонност на гражданите „да докладват на полицията или проку­ратурата за такива прояви (за език на омразата и за престъпления от омраза)“ (Доклад 2013: 2).  Ограничителни текстове се съдържат и в законите за радиото и телевизията (вж. интервюто на Андреана Ефтимова с Войчех Кайтох и с Илияна Генев-Пухалева 2015; статията на М. Пешева 2015).

Професионално-етичният кодекс на българските журналисти също съдържа изисквания за ограничаване и премахване на прояви на езика на омразата (вж. още етичния кодекс на полските журналисти – интервюто с Вайчех Кайтох). Това показва нуждата от създаването и прилагането на публични политики срещу разпространението на езика на омразата[10].

 Изводи: Характеристики на понятието език на омразата (ЕО)

  • ЕО е езикова дискриминация
  • Насочен към нарушаването на правата на определени социални групи (консолидирани около расата, пола, физическите увреждания, етническата принадлежност, сексуалните предпочитания и др.).
  • Схваща се като относим и към съдържанието/ идеологията, и към начина, по който е изразено (т.е. то е когнитивно и лингвистично понятие)
  • Засяга само трайно формирани общности или личността според принадлежността й към някоя от тези общности.
  • Главно проявление – речта, а не езикът.
  • Функционира само в сферата на публичното общуване[11].
  • Контекстът е съществен фактор за оценката на словните употреби.
  • ЕО е свързана с социално-езиковия вектор на процеса на демократизация на отношението към нормите, който има антипуристки характер и се характеризира със спад на уважението към езиковата норма.
  • Той е контролирана и идеологически мотивирана речева практика с рецидивиращ характер.
  • Явлението се свързва с естествени езикови процеси в речта –дисфемизацията и детабуизацията – и не обхваща всички езикови средства, чрез които се реализират тези процеси.
  • Основен механизъм – лексикалната субституция на необидни номинации с обидни.
  • ЕО включва дисфемистични, ортофемистични и понякога евфемистични номинации.
  • Лексикалната субституция е мотивирана от уронването на престижа на социални групи и на личността и от желанието за увеличаване на социалната асиметрия по различни признаци.
  • Проявите му не включват употребите, които се регулират чрез прагматичните речеви правила като езиковия такт, езиковия вкус и етиката.
  • Явлението е манипулативно по своя характер – за неутрализация на противника.
  • Явлението е целенасочена езикова проява.

 

 Снимка:личен архив

Библиография:

АЛЕКСАНДРОВА 2012: Александрова, Донка. Тенденции в политическата реторика на българския преход // Реторика и комуникации, бр.3, 2012. Available from: http://rhetoric.bg/%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%BA%D0%B0-%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D0%B8-%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82

АРХАНГЕЛСКАЯ 2011: Архангельская, Алла. Сексизм в языке: мифы и реальность. Олмоуц: Изд. на Оломоуцкия университет, 2011.

ВАСИЛЕВА-ЙОРДАНОВА 2012: Василева-Йорданова, Албена. Обидното слово в българския и във френския език. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2012.

ВЕБЕР 2009: Weber, Anne. Manual on hate speech. Strasbourg: Council of Europe Publishing, 2009 // Available from: http://www.coe.int/t/dghl/standardsetting/hrpolicy/publications/hate_speech_en.pdf

ДОКЛАД 2013: Обществени нагласи спрямо езика на омразата в България. Съст. Иванова, И., Стойчев, Г., Пампоров, А., Брайнова, П., Белчева, Д. София: Институт „Отворено общество“- София, 28.11.2013 // Available from: http://opendata.bg/data/file/Hate_speech_report_interactive_BG.pdf

ДРАМАЛИЕВА 2013: Драмалиева, Валентина. Феминизмът и политическата коректност – борба със стари и пораждане на нови стереотипи // Равнопоставеност на половете в политиката. Българският опит. Съст. Максим Мизов, Лиляна Канева. София: Авангард Прима, Фондация „Фридрих Еберт“, Фондация „Солидарно общество“, 2013, 251-271.

ЕЗИКЪТ НА ОМРАЗА 2016: Николова, Юлиана, Спасов, Орлин, Даскалова, Николета. Езикът на омраза в България: рискови зони, уязвими обекти. София: Фондация „Център за модернизиране на политики“ и Фондация „Медийна демокрация“, 2016.

ЕФТИМОВ 2005: Ефтимов, Йордан. Дървени глави, дървен език // Езиковедски приноси в чест на чл.-кор. проф. Михаил Виденов. Велико Търново: УИ „Св.св. Кирил и Методий“, 2005, 157-164.

ЕФТИМОВА, АРХАНГЕЛСКАЯ 2016: Ефтимова, Андреана, Архангелская, Алла. Политическата коректност vs. езика на омразата в руската и чешката медийна среда. // Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика, 09.03.2016.
<http://www.newmedia21.eu/kritika/politicheskata-korektnost-vs-ezika-na-omrazata-v-ruskata-i-cheshkata-medijna-sreda/> (18.03.2016).

ЕФТИМОВА, ГЕНЕВ-ПУХАЛЕВА 2015: Ефтимова, Андреана, Генев-Пухалева, Илияна. Политическа коректност vs. враждебната реч в полската и гръцката медийна среда. // Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика, 12.10.2015.
<http://www.newmedia21.eu/kritika/politicheska-korektnost-vs-vrazhdebnata-rech-v-polskata-i-gratskata-medijna-sreda/> (13.11.2015).

ЕФТИМОВА, КАЙТОХ 2015: Ефтимова, Андреана, Кайтох, Войчех. Политическата коректност vs. езика на омразата в полската медийна среда. In: Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика [online], 03 декември 2015 [cited 09 December 2015]. Available from: http://www.newmedia21.eu/kritika/politicheskata-korektnost-vs-ezika-na-omrazata-v-polskata-medijna-sreda/

ЖИВАНОВСКИ 2010: Живановски, Ненад. Различни гледни точки за езика на омразата и неговото отношение към свободата на словото в американската и европейската теория и практика // Научни трудове на Русенския университет, том 49, серия 5.2. Русе: Изд. на Русенския университет „Ангел Кънчев“, 2010, 84-90.

ЖИВАНОВСКИ 2015: Живановски, Ненад. Езикът на омразата. София: Рива, 2015.

КАК БЪЛГАРСКОТО 2014: Как българското и международното законодателство третират езика на омразата // Сайт на Асоциацията на европейските журналисти-България, 07.07.2014. Available from: http://www.aej-bulgaria.org/bul/p.php?post=3234

КЪНЕВ 2006: Кънев, Красимир. Ще спрат ли глобите езика на омразата? // Сайт на Българския хелзинкски комитет, 08.01.2006. Available from: http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/blgarski-khelzinski-komitet/2006-01/she-sprat-li-globite-ezika-na-omrazata/

МАРКИНА 2014: Маркина, Юлия Валериевна. Концентрация СМИ в условиях информационной глобализации // Российского университета дружбы народов 2014, кн.1.

НОВОСАД 2014: Новосад, Анджей. Медийната политика на Балканите. // Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика, 05.02.2014.
<http://www.newmedia21.eu/izsledvaniq/medijnata-politika-na-balkanite/> (20.02.2014).

ПЕКМ 2015: Професионално-етичен кодекс на медиите // Available from: http://bmu.bg/bg/code-of-conduct (23.06.2015 г.).

ПЕШЕВА 2015: Пешева, Маргарита. Враждебна реч: телевизионни практики. // Newmedia21.eu. Медиите на 21 век: Онлайн издание за изследвания, анализи, критика, 27.12.2015. http://www.newmedia21.eu/analizi/vrazhdebna-rech-televizionni-praktiki/

(08.01.2016).

СПАСОВ 2016: Спасов, Орлин. Медийна култура в упадък: възходът на идеологиите и враждебната реч // Дилема за медии: журналистика или пропаганда. Български медиен мониторинг 2015 – Годишен доклад на Фондация „Медийна демокрация“ в партньорство с медийна програма „Югоизточна Европа“ на Фондация „Конрад Аденауер“, София,  2016. Available from: http://www.fmd.bg/wp-content/uploads/2016/02/fmd-kas-bulgarian-media-monitoring-2015-report.pdf

СТОЙКОВА 2008: Стойкова, Росица. Словото на омразата. Теория и практика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2008.

 

 

Откъс от книгата „Двойственият език в медиите: езикът на политическата коректност vs езика на омразата“, която ще излезе през октомври 2016 г. в издателство „Просвета“.

 

 

 

[1] Често терминът се използва като синоним на термините език на омразата, политическа некоректност, враждебна реч, както проличава и от изредените в цитата горе термини.

[2] Еристиката е метод за водене на спор, характерен за практиката на софистите в Древна Гърция. Целта му е реторическо надмощие, независимо от дискутирания предмет. Названието е от старогръцкото eristikós – конфликт, по гръцкото име на богинята на раздора – Ерис.

[3] Необмислено е твърдението, че „от лингвистична гледна точка законодателството във всяка държава определя по различен начин езика на омразата и свободата на изразяването[…]“ (Живановски 2010: 84), защото дефинициите не са лингвистични и не отразяват лингвистичен поглед към явлението.

[4] Вярно е обаче и нещо друго – че езикът на политическата коректност и словото на омразата не могат да се очертаят с ясни граници, защото всяка конкретна употреба е конкретен случай за анализ.

[5] „В този смисъл езикът на омразата включва коментари, насочени срещу личността или срещу група от хора“ (Вебер 2009: 3).

[6] Вредни, но невинаги незаконни (вж. интервюто с Албена Спасова от 01.01.2016 г. в BG ON AIR във връзка с проект – http://technews.bg/article-87480.html#.Vo-dtLZ97Dc).

[7] Индексът на политическия екстремизъм DEREX, отбелязан от Political Capital Policy Research and Consulting Institute в Будапеща за повече от 30 държави в Европа и имащ за цел диагноза на склонността на обществата на европейските държави към подкрепа на политическия екстремизъм (Новосад 2014).

[8] В ПЕКМ има точка, която гласи: „1.5. Медиите следва да спазват етиката на обществената изява и културния диалог, като се придържат към добрия тон и благоприличие в своята дейност“ (ПЕКМ 2015).

[9] Целият документ е на адрес: http://www.coe.int/t/dghl/standardsetting/hrpolicy/publications/hate_speech_en.pdf (04.11.2015).

[10] Заключението, изразено в доклада от изследването на обществените нагласи към езика на омразата, е, че „Данните за разпространението на езика на ом­разата в политическото и медийното пространство, както и вкореняването на езика на омразата в лич­ната сфера показват, че публични политики за огра­ничаване на езика на омразата биха изисквали вре­ме, целенасочени усилия и ангажирането на широк кръг институции, включително и на граждански ор­ганизации. Традиционните канали за разпростране­ние на информация няма да са достатъчни за ефек­тивното прилагане на политиките за ограничаване на езика на омразата и в допълнение трябва да се търсят начини за лично ангажиране и насърчаване на ценности чрез личен пример“ (Доклад 2013: 3).

[11] Не следва да бъде ограничаван езикът на художествените произведения в медиите (шоу програми, филми и др.), които предполагат усложнена работа със стила за постигане на внушения от етичен, естетически и пр. порядък, за характеризиране речта на героите и т.н. В тези случаи действат категоризацията на художествените произведения според възрастовите характеристики на аудиторията, както и други предупредителни сигнал

Avatar

Андреана Ефтимова

Андреана Ефтимова завършва българска филология с втора специалност „Португалски език и литература“ през 1995 г. и „Журналистика“ с профили „Телевизия“ и „Култура“ през 1998 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Доктор по общо и сравнително езикознание (психолингвистика) с дисертация на тема „Невербални средства в публицистичните телевизионни предавания“ (2000 г.). Доцент от 2012 г. Преподавател във ФЖМК.