Национализмът ни има две струни – омраза към турците и “Македония е наша”

Проф.Дичев, българското общество отново е възпалено на тема Македония.Снощи /на 24 септември – б.а./ дори премиерът Борисов заплаши съседката ни,че ако не вземе мерки, няма да получава повече помощ от нас… Да започнем направо – законно поставена ли е плочата на връх Каймакчалан, която Миленко Недковски разруши преди дни с чук?

Българският дебат стартира без основния момент: плочата е поставена без разрешение от частни български граждани /сюрреалистичното в случая е, че са военни/. На тази плоча е поставен надпис, който очевидно дразни македонците: „паднали за обединението на България“. Да се говори за „обединение“ на територията на Македония означава да отричаме съществуването на тази държава, това е една крайно болезнена тема.

С една дума нашите хора извършват провокация – съзнателно или поради липса на добра преценка, не знам. На това от другата страна отговаря с контра-провокация; наместо съответните власти да премахнат плочата, с нея се саморазправят местни граждани, а този журналист гордо качва снимки в интернет. Имате чувство, че сте на футболен мач, едните пишат само Левски, другите драскат отгоре „долу Левски“. Нали си представяте какво би станало ако догодина, във връзка с годишнината, турски военни дойдат и на своя глава поставят паметна плоча в Стара Загора в памет на „османските войници паднали в защита на родината“ през 1877? Впрочем защо да напрягаме фантазията си – с чук строшиха паметната чешма за възродителния процес български националисти; и те така качиха видеото в интернет. Изобщо мемориалите са трудна работа, трябва време, съгласие.

Резултатът от акцията на Каймакчалан беше като на футболния стадион – яростно обругаване на македонците у нас, на българите оттатък. Тук идват избори, там решават политическа криза. И в цялата тази дивотия олеква самата историческа памет. Вижте само как поменаваха Голямата война в западна Европа. Дали при битката на реката Сом например има надпис на „падналите немски войници за обединение на Германия“. Не – тези ритуали говорят за нещо съвсем друго – за трагизма и безсмислието на войната, за катастрофата на Европа, за „никога повече“.

Ако нашите хора искат да почетат паметта на падналите там, нека потърсят друга формула. Например да извършат ритуалните действия заедно със сърби, македонци, гърци. Да напишат „паднали в братоубийствена война“ или пък „изпълнили докрай воинския си дълг“ – нещо такова, обединяващо. Да го направят под мото от Дебелянов „Мъртвият не ни е враг“. Можеше просто църквата да потърси контакт с църквите на православните ни съседи и да сложи един кръст.

Направиха ми впечатление енергичните обвинения и закани по въпроса с разрушената плоча, както от страна на националпопулистите като Красимир Каракачанов, така и от директора на НИМ Божидар Димитров. Реагираха шумно и от средите на БСП.Някои допуснаха и провокации на тайните служби. Как преценявате чисто политически реакциите у нас?

Нали си представяте как точно тези персонажи, които направиха кариера с псуване комшиите, биха намерили общ език с македонците? Намесата им само ще увеличи крясъците и злобата.

Българският национализъм има две струни – омраза към турците, почерпена от учебника за пети клас и „Македония е наша“, която се активизира на чашка в битови механи. По всеки повод срещу западната ни съседка се излива обилна помия, като основното разбира се е становището, че те са измислена нация, че нямат език и че ще им дадем да разберат, ако не са ни благодарни. Това мобилизира редиците на чеверме-патриотите, но за съжаление подкопава възможността за истинско сближаване с македонците.

Възникнала в средата на миналия век, македонската нация така или иначе е факт; очаквахме да се разпаднат след 1991, но не се случи. И днес, 25 години след откъсването им от Югославия, те продължават да са по-близки до сърбите, отколкото до нас. Ако някой поиска български помощ, то е за да замине в Германия. Хайде се замислете дали псевдопатриотите у нас нямат заслуга за това. От другата страна разбира се е същото, македонската идентичност има за основно съдържание анти-българското.

Така че инцидент като този добре обслужва националпопулистите и от едната и от другата страна на границата. Припомням ви, че подобни инциденти стават непрекъснато – например преди няколко години един българофил във Велес издигна без позволение паметник на Тодор Александров в двора си, нашето ВМРО провокативно отиде да го открива, после местните го събориха. Онези вдигат паметник на Самуил, ние бързаме да не останем назад. Обидна детинщина! Като оставите тези тъпи футболни дрязги – какви са ни отношенията с Македония? Къде са македонските артисти, учени, инвеститори… Тъжна работа.

Задоволително ли е изявлението на Македонското министерство на външните работи, в което се настоява за спазване на международноустановени процедури за поставяне на паметни плочи? В македонската преса твърдят в подкрепа на тази правителствена теза,че плочата е поставена незаконно, но не се обяснява защо е незаконна…

Плочата постави Скопие в цуг-цванг, те нямаше какво друго да направят. Май не го разбират това нашите говорители, които казват, че там можели да проявят човещина, че става дума за убити хора и пр. Спомнете си паметника на незнайния турски воин, вдигнат пак самоволно от братята Юзеирови – можеше ли нашите власти да не го съборят, да кажат човещина, нали и турци са воювали в българската армия? Не, това са едни такива железни идеологически хватки особено мощни в малки, несигурни в себе си държавици. Тезата за обединението на българските земи пряко атакува македонската национална идеология и ми е трудно да си представя правителство, което би могло да я преглътне /имайте предвид, че лявата опозиция в Скопие е още по-враждебна към нас, още по-сърбоманска/. Тия страсти могат да ни изглеждат архаични, но ето на – из целия свят наблюдаваме надигане на идентичностни страсти, на ирационализми от всякакъв вид. Вижте само как реагира българската публика всеки път когато им сервират глупост от типа „махат дядо Вазов от учебника“ или „цигани се изпикаха на знамето“.

Проф.Дичев, за мен е смущаващ  фактът,че към историята се посяга някакси като към буре с барут, от което ще грабнем главнята,за да подпалим чергата на съседа. Ето този случай с Каймакчалан е от преди 100 години. Малцина помнят кой се е бил и защо, кой е бил победен и кой победител, но страстите се разпалиха. Така се държим и с общото с турците ни минало – винаги искаме България да е народът – мъченик, народът да се мисли с главно „Н“. Изначално оповестяваме,че другите са виновни пред нас и то – завинаги. Защо е така?

Нацията ни явно не е дооформена, не е сигурна в себе си и за това отново и отново прибягва към някакви театрални героизации. Вземете манията на историческите възстановки, която залива българските градове – как не преиграват никога тъмен момент на историята, все победи след които някой повежда хорото. Историята не е повод за наздравици, а за самокритичност и поука. Само че нашето его е несъизмеримо със скромното не място в световноисторическия процес, трябва значи да го помпаме непрекъснато.

Историята като че ли вече не е наука, а някакъв тип фолклор, в който няма нужда от сериозни учени и на народа се дава това, което иска. Бунтът на масите втора част. ТВ игри, фестове, викторини. Преди месец един шеф на музей реши да напише на своя глава учебник по родинознание – точно както онези военни решили да сложат плоча. Шества по всички телевизии, сегашните ни учебници били антибългарски, из социалните мрежи се пенеха различни патриоти. Значи искаме децата ни да учат това, което ни харесва, не това, което се е случило. Отворете ютюб и ще видите какво мощно производство на фолклорна наука има: колко древни, велики, духовни и тъй нататък са българите. Изправя се някой сериозен човек и казва, извинявайте, ама Исус Христос няма български корен – и на хората им става неприятно, сменят канала.

Отговорност на интелигенцията е да удържа тази пазарна стихия, да разграничава вълнуващите фентъзи-сюжети от по-скучните, но по-важни за живота ни исторически факти. Да вземем Голямата война. В Първата балканска все още можем да видим желание за освобождение на останалите в Империята братя, но в нея България е на страната на турците против сърби и гърци; това е реваншистка, завоевателна, идиотска война, която довежда катастрофа и тотално крушение на страната ни за много години напред. Е, така ли да я поменаваме – с геройски възстановки и кичозни паметници? Или да се замислим малко по-сериозно как, защо, заради какво се е случила?

Разбира се почит заслужават всички паднали за родината, но не можем да спираме тук. Време е например да преосмислим териториалните претенции, с които и до днес живеят българите – Сан-стефанския синдром /меланхолична обида от нещо, което е могло да се случи, но не се е случило и няма да се случи/. Не живеем в някаква компютърна игра, където местим танкове и завземаме едни или други полета. Териториите днес нямат особен икономически смисъл, по-богатите дори гледат да се отървават от бедните. На териториите обаче живеят хора:  какво си представяме, че ще правим с македонците ако завладеем Македония, ще ги оковем във вериги? Прекрасно би било да спечелим тези хора за приятели, да сближим езиците си, културите, икономиките си; но разбира се с обиди тази работа става все по-невъзможна.

Професор Ивайло Дичев преподава културна антропология в Софийски университет, писател, активен есеист. Носител на наградите “Паница”, “Димитър Пешев”.

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).