Лина Деген: Антисемитизмът в социалните мрежи и форумите е недопустим

Лина Деген завършва  “Психология” в СУ. От 1992 г. живее в Холандия, където защитава с отличен успех и почести (cum laude) “Клинична Психология” в Университета в Амстердам. Работи в областта на психопатологията и организация и управление на психичното здравеопазване в Амстердам.

 

Лина, отдавна живеете в Амстердам, активист сте на Б’ней Б’рит в Холандия. Следя с огромен интерес  вашите коментари  в социалните мрежи. Има ли надигане в Европа на антисемитизма днес? Ако да, на какво се дължи?

В последните години се наблюдава силно засилване на антисемитизма, както в Европа, така и в останалата част от света. Имаше нападения на синагоги в Западна Европа, тълпи, скандиращи и опитващи се да проникнат в синагогите ни, както и убийства на евреи в Тулуза, Париж и Копенхаген.

В резултат на тези тенденции забелязваме емиграция на френските евреи в непознати досега мащаби. През 2015 г. над 8000 френски евреи емигрираха в Израел. А хиляди други напуснаха Франция и се заселиха в Канада, Австралия или Лондон. Британските евреи са втори по численост сред тези, които напускат Европа и се заселват в Израел, но по-малко от една десета от броя на френските евреи, направили тази крачка. През 2015 г. 774 британски евреи емигрираха в Израел. Наблюдава се и растящ брой белгийски и холандски евреи, които напускат страните си и се заселват в Израел, САЩ, Канада и Австралия.

В САЩ тревожно се увеличиха антисемитските инциденти в университетите и техните кампуси.

Спред мен главната причина за нарастващия антисемитизъм на Запад е радикализирането на част от мюсюлманското население, което демографски става все по-значим фактор, и вижда Израел и евреите като главен виновник за конфликтите в Близкия Изток. Пропагандата в тази насока е особено силна в социалните мрежи и борбата с нея е трудна.От друга страна виждаме засилване на антисемитизма сред традиционно левите партии, които отказват да видят проблемите с радикалния ислям и тероризма в Европа и Близкия Изток и също обвиняват Израел и евреите за световните конфликти. Най-ярък пример са лейбъристите във Великобритания, където в момента има отлив на еврейски членове, които традиционно винаги са подкрепяли партията.

В Източна Евопа силно се засилват национализмът и ксенофобията. Повечето държави се изживяват едиствено като жертви: на нацизма и комунизма и героизират хора, които са се сражавали срешу комунизма, но и са отговорни за убийствата на хиляди евреи по време на Втората Световна Война. Историята на Холокоста усърдно се пренаписва и собственото участие като сътрудничество или активно унищожение на еврейското население, се отричат. Най-ярки примери за това отрицание са Украйна, Литва, а отскоро и Полша. През юли имаше попитически скандал в Украйна, където президентът на Израел Ривлин изнесе реч в парламента в Киев и спомена активното участие на украинските националисти от ОУН /УПА в избиването на евреите. Националистическите партии реагираха възмутени и го обвиниха в лъжа.

Тези тенденции и в Западна, и в Източна Европа, са изключително тревожни и според някои политически и религиозни наблюдатели, еврейството в Европа няма бъдеще.

Говорим за световния антисемитизъм, но моля кажете – какви са причините за антисемитизма  у нас? Една уважавана личност – Арон Бали, написа наскоро  „Колко малко евреи в България, а колко много антисемитизъм“.  Впрочем, колко са живите евреи в  България днес?

Според преброяването от 2011 са 1163 – неофицилно около 3 000. За мен, като човек, който вече 24 години не живее в България, антисемитизмът, който виждам в социалните мрежи и българските  медийни форуми, е шокиращ. В холандските форуми такива коментари са недопустими и ако се появят, биват бързо блокирани от отговорните модератори и журналисти. В България това не е така. Прави ми впечатление засилената омраза към всичко, което не се счита за българско, включително и еврейското население в България, както и евреите като цялост. Не мога да направя задълбочен анализ на всички каузални фактори, защото не съм виждала сериозни изследвания на този проблем в България, но от собствените си наблюдения бих могла да посоча силния национализъм, презрението и омразата към етноси, виждани като ” не-български” и не на последно място споровете около съдбата на българските евреи по време на Втората Световна Война.

Явно много българи са обидени от историческата истина за държавния антисемитизъм в страната по време на Втората Световна война и вината за депортациите на 11343 евреи от окупираните от България територии и намират за необходимо сега да наричат евреите, които помнят миналото си, неблагодарни чифути и анти-българи. Подобни обвинения бяха отправени дори срещу президента на Израел Ривлин, който преди посещението си в България през юли заяви, че няма да присъства на откриването на Паметника за спасените български евреи, ако България не прибави и надпис за депортираните в лагерите на смъртта евреи от окупираните от нея територии. Кой знае защо, българската страна удобно беше ” забравила” да спомене за тези жертви, депортирани с одобрението на цар Борис, по заповед на българския парламент, от българска войска и полиция с български влакове. Надписът беше прибавен и политическият скандал беше избегнат. Но инцидентът беше също така широко отразен в израелските медии.

Вашата леля е дала интервю за лагера в Кайлъка за  Визуалния исторически архив на Американската Шоа Фондация, създадена през 1994 от Стивън Спилбърг. Моля, разкажете историята на преживяната трагедия !

В началото на 1944 г. баща ми е на 18 години. По силата на българския Закон за Защита на Нацията е принуден да носи жълта значка като евреин, отнети са повечето граждански права на евреите и те са силно дискриминирани и обявени за врагове на нацията. Баща ми, отличник от Класическата гимназия в Ямбол, решава да вземе последните две години от средното си образование в рамките на една година, защото не е ясно дали няма да бъде забранено да се дипломира. Учи усърдно и успява като взима всичките си изпити с отличен успех. Директорът на гимназията не може да се примири с факта, че един еврейски ученик има най-високия успех и дава нареждане да се намали една от оценките му от отлична на много добра. Така той не получава златния медал на гимназията и друг ученик, чиито оценки нарочно са завишени, става първенецът на гимназията. Но това ни най малко не вълнува баща ми, който вече има съвсем други планове . Заедно с още осем еврейски момчета от Ямбол, той става партизанин. Отиват да се бият за своите семейства, изведени в Балкана от Мати Рубенова, 19-годишна софиянка, интернирана в Ямбол, след като на софийските евреи се забранява да живеят в столицата.

За наказание жандармерията арестува родителите на баща ми, заедно с 15-годишното му братче Сами и сестра му Поли, изселена с мъжа си и бебе на една годинка от София. Изпратени са в еврейски лагер за принудителен труд близо до Плевен. Условията там са мизерни, хранителните дажби нищожни и редовно около лагера се въртят младежи бранници и легионери, които псуват и заплашват настанените в него евреи. Домакинът на лагера е Любен Зимриев, 20-годишен върл антисемит и легионер, тероризиращ евреите, които са под негово управление. Той търси поводи да унижава, тормози и бие лагерниците, постоянно проверява писмата и вещите им и затяга режима. В лагера започват да докарват все повече евреи: родители и близки на политзатворници и  “неблагодежни” младежи и девойки. Пристигат големи групи от Дупница и Кюстендил. Зимриев започва да ходи все по-често до Плевен, където е взето решение да се построи нов по-голям лагер по немски образец, който да побере голяма част от будното българско еврейство. За лагерно място е определен Кайлъка, една поляна на няколко километра от Плевен, зад шосето, където се е намирал големият Плевенски затвор. Поляната е обградена от високи скали, свърталище на бухали и кукумявки.

Еврейските младежи започват да строят бараки. Материали взимат от ” Табакова чешма  и от Сомовитския еврейски лагер. Самият строеж се провежда под непрестанен тормоз, заплахи и се превръща в истинско мъчение за строителите. На 1ви юли 1944 лагерниците са вдигнати и докарани в Кайлъка. Настанени са в единствената барака номер 1, дълга към 12 метра, по средата с тясна пътечка от 70 см, от двете страни с нарове на два етажа. За вход и изход служи една единствена врата в дъното на тесния коридор. От двете страни има по един малък прозорец. Покривът е от тънки дъски и черна насмолена хартия. Бараката е строена за 50 човека, но в нея настаняват 112. В бараката не може да стоят прави, по тясната пътека едва се разминават, по наровете може само да се лежи, толкова тясно е навсякъде. Поляната е обградена с бодлив тел.

Веднага след пристигането на лагерниците младежите започват да строят нова, по-просторна барака, но в нея се настаняват комендантът и охраната.

Скоро започва строежът и на трета и четвърта барака, очакват се нови лагерници.

На 10- ти юли изтича срока на наказанието на Исак Мошонов, когото всички наричат Учителя (Хер лерер). Люб-мец на всички лагерници, в негова чест организират малко тържество, по време на което хората се сбогуват с него и му пожелават на добър час на свобода.

Тържеството завършва към 11 часа и към 12 часа всичко потъва в мрак, навън се чуват единствено крачките на охраната. Към 2 часа през нощта се чува необичаен шум и викове ” Горим! Ставайте!”. Цялата барака е обгърната от пламъци, навсякъде е задръстено от обезумели лутащи се хора.Паниката е неописуема.Някои се опитват да се спасят, скачайки през двата малки прозореца, други се втурват към вратата… Но тя се оказва залостена отвън. Разбиват я, но на пътя им се изпречва Любен Зимриев, който започва да бие и блъска напиращите хора, не позволявайки никому да да излезе. Става задръстване, лагерниците започват да падат един върху друг и да задушават жените и децата. Обхванатият от пламъци aсфалтиран покрив гори като бензин и се срутва върху блъскащите се пред вратата хора. Лагерът изгаря за десетина минути.

В началото на пожара моят чичо Сами, навършил 16 години един месец преди това, скача през прозореца, но се връща заедно с други момчета, за да спасяват жени, деца и старци. Влизал няколко пъти, докато накрая го измъкнали като гореща факла. Приятелите му го потопили в реката, но било късно. В мрака се чуват гласове, викове, стенания….Хората блуждаят, търсят близките си, препъващи се в трупове…Ранените и умиращите са над 30. Сред тях е Исак Мошонов.

На развиделяване пристига пожарната команда. Към 8.30 пристига и една линейка, която едва успява да побере ранените. Сами е хвърлен на покрива и. Тогава баба ми го е видяла за последен път. След някоко часа той почива.

Равносметката от пожара е много ранени и 10 мъртви евреи. Имената на загиналите са: Менахем Ешкенази, Берта Камхи, Леон Ешкенази, Исак Мошонов, Израел Бенвенисти, Вита Леви, Шабат Рубенов (86-годишният дядо на Мати Рубенова), Мордехай Бехар, Ерна Матвеева и Сами Поликар. Последните думи на Сами са, ” Трябваше да отида с брат ми в Балкана. Кажете на майка ми, че съм добре.”

Леля ми Поли е закарана в болница с обгорени крака, дъщеричката и по чудо остава невредима.

В болницата ранените евреи биват третирани като врагове на държавата и им е оказана минимална помощ. Няма обезболяващи и болките са ужасни. Не е било ясно дали леля ми ще оживее и баба ми е ходила да я вижда, без да и казва, че братчето и вече го няма. Всеки ден преди да иде в болницата, е сменяла черните си дрехи с цветни, за да не я тревожи…

Веднага след пожара забелязват, че храстите около изгорялата барака са изсечени до корен през нощта, а голямата барака на комендантството не е никак пострадала, макар че е била много близко до тази на лагерниците. Защо? Защо вратата на изгорялата барака е била залостена отвън? Сред охраната няма жертви. Никой от тях не участва в гасенето на пожара или в спасяването на хора. Нещо повече – по време на пожара стражата охранява местността от ” нежелателни елементи”, партизани.

След 9-ти септември 1944 г. Любен Зимриев е съден от Народния Съд. Някои от лагерниците са го видели вечерта преди пожара да се върти с някакви туби около  бараката. Но никой не го е видял лично да подпалва. Явно това, че е блъскал и биел опитващите  да се спасят хора не било достатъчно, за да го осъдят и той бива оправдан.

Леля ми оживява, но това не е последната травма за семейството. На 6ти септември в село Стралджа е заловена, тежко ранена и след мъчения в жандармерията, убита и изхвърлена на площада в селото Мати Рубенова. В Ямбол чуват за това, че е предадена, заловена и убита заедно с още едно момче. Пуска се мълвата, че момчето е баща ми, тъй като двамата са били близки приятели. В продължение на три дни баба ми го смята за убит и не може да си намери място от мъка, загубила за три месеца двама сина. На 9ти септември баща ми слиза с останалите партизани от Балкана и се разбира, че застреляното момче не е бил той,  а годеникът на Мати. В съпротивата срещу про-нацисткия режим в България загиват повече от 100 български евреи.

Рубин - престой в лагера
личен архив : потрет на чичо ми Сами

Заявявате неведнъж  в социалните мрежи, че остават  малцина  оцелели от войната евреи , както и че след тяхната смърт няма да има кой  документално да свидетелства за гоненията и страданията на евреите у нас. Призовавате  към активно и чувствително събиране на  тези свидетелства ли?

Паметта трябва да се пази. Все още има оживели от Холокоста евреи, но с всеки ден те стават все по-малко. Дори и сега, при наличието на живи свидетели, наблюдаваме как историята на Холокоста в Източна Европа усърдно се пренаписва и изпира. България не е изключение в това отношение, опитите за представяне единствено като жертви и отрицанието на участието на собствени войски, полиция или население в депортации и избивания на евреи са повсеместни в Източноевропейските страни. За щастие времената са други и ние пазим своята историческа памет в световни исторически центрове като Яд Вашем в Израел и Американския Музей на Холокоста във Вашингтон. Много документи могат да бъдат видени и в Информационния Център към Монумента на Холокоста в Берлин.

Документите съществуват, както и записаните от Американската Шоа  Фондация свидетелства на преживели Холокоста евреи от цяла Европа. Те няма как да бъдат заличени. Но за да се противопоставим на опитите за ревизиране на историческата истина, тези свидетелства, документи и исторически публикации трябва да бъдат популяризирани и в Източна Европа. Включително и в България. В последните години излязоха добри публикации като ” Ти вярваш” на Леа Коен, Спасение“ и падение: Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г. на Румен Аврамов, документалният сборник на Надя Данова и Румен Аврамов „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г.”. Беше преиздадена и изключително ценната книга ” Документи” на Натан Гринберг.

За щастие евреите от старите граници на държавата не бяха депортирани. За това ще сме винаги благодарни на всички достойни българи, надигнали се в наша защита: на Българската Православна Църква, особено на митрополитите Кирил и Стефан; на опозицията в парламента, на Димитър Пешев и неговата група, на видните български интелектуалци, на профсъюзите на писателите, адвокатите, лекарите, както и на многото анонимни честни българи, които оказаха огромен натиск върху Царя и правителството му и по този начин постигнаха отлагане на предвидените депортации двa пъти.

Но не трябва да се забравя и това, че същите тези евреи бяха подложени на жестока дискриминация, лишаване от граждански права, изселване, мъжете бяха вкарани в лагери за насилствен труд, а жените и децата въдворени в гета.Не бива да забравяме и 11 343 евреи от окупираните от България нови територии, които по заповед на българския парламент бяха депортирани от българските власти в лагерите на смъртта.

Полицейски архив: Снимка на убитата Мати Рубенова

Моята майка почина миналата година. Но до края на живота си си спомняше влаковете с Беломорските евреи, преминаващи над еврейското гето в Дупница и виковете им и молбите за хляб и вода. И това как майка и и други еврейски жени са се опитвали да им хвърлят хляб, а български жандармеристи са стреляли по тях… Между тези обречени нещастници са били и две сестри на дядо ми, вдигнати от Гюмюрджина и убити в Треблинка…

Искате ли да кажете още нещо на Маргиналия? Екипът ни бе съден от бивш легионер в наказателно дело от частен характер защото сметна за „обида“  квалафикацията ни,че е „антисемит“?…

Благодаря на екипа на Маргинaлия за достойните позиции, смелостта и отстояването на човешките права в България.

Мисля, че опитите на някои среди в страната да реабилитират една нацистка организация като Съюза на Българските Легиони са жалки и срамни и са обречени на провал. Колкото до опита на Дянко Марков, твърдящ, че депортациите на ” вражеското еврейско население” не били престъпление, да съди екипа на Маргиналия, какво да ви кажа… Това не е нито първият нито последният случай, когато ревизионисти се опитват да съдят. Наскоро излезе по екраните един чудесен филм, ” Отрицание”, за борбата в съда на историчката Дебора Липстад срещу отрицателя на Холокоста Дейвид Ървинг, който я беше обвинил в клевета. Горещо го препоръчвам!

Все още имаме възможност като общество да изповядаме искреното си съчувствие и извинение от стореното  на вас като общност. Поклон на оцелелите , милост за живите! И дано бъдат светли старините им!Благодаря за интервюто.

 

 

 

 

 

 

Bottom of Form

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).