205 деца!!!

Николай[1] е на 13 и преди половин година убива баща си, който системно е тормозил цялото семейство и опитвайки се да защити майка си.

Сега той е във Възпитателно-училище интернат, настанен съгласно Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните и с решение на съда. След навършване на 16 години той ще бъде преместен в Бойчиновци.

Преди една седмица Николай беше изнасилен в интерната и бяга оттам, но полицията го намира и отново го връща.

И така, като дете с такива преживявания, ти или се нагаждаш, защото възрастните ти налагат правилата, или се потискаш и, депресирайки се, ставаш агресивен към всички и всичко. Ако полицията хване пияно дете или дете, което проси, дете, което проституира или е избягало от дома си, следва арест и може да бъде настанено в Социално-педагогически интернат или Възпитателно училище-интернат. Това е правосъдието за децата в България, което датира от далечната 1956 година, съгласно Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.

15 години гражданските организации в България се борят срещу този закон – така, както той се бори срещу децата, но много по-неуспешно. Следват множество препоръки на Комитета по правата на детето и посочвания на това, че България се представя зле по отношение на ангажиментите си и нарушава правата на детето, но политическа воля за промяна няма. Едва през последните 3 години започна реално задвижване към промяна на това чудовищно нарушаване на правата на децата – където търпиш наказание, само защото си дете. През всичките тези години много детски съдби бяха провалени и много мъка и гняв е натрупана у много млади хора, които са били подложени на унижения, само защото са били деца и са извършили нещо, което очевидно за възрастните е позволено.

Добрата новина е, че този закон от 1956 година ще бъде заменен с нов

Но не е толкова просто, защото освен новия проект на „Закон за отклоняване и налагане на възпитателни мерки“, който трябва да дойде на мястото на остарялото законодателство, Министерството на правосъдието прави предложения за промени в Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс. И тук интересите и незаинтересоваността на институциите към тези деца се надпреварват с бездушността към Николай. Изработването на този проект на Закон беше мъчително. Множество дълги срещи, с различни хора, които връщаха процеса към това да се изясни Николай на “коя институция” е поверен и какво тя трябва да направи за него, понякога и „с него“. Всеобща беше – и продължава да бъде – неяснотата от какво се нуждаят тези деца. Както и драматична е липсата на капацитет в институциите какви са практиките в другите страни.

Всеки чиновник дърпа чергата към себе си и тази реформа се стреми да угоди на всеки. Ясно е, че реформа по този начин не може да има. В България сме изостанали от останалия свят в защита на правата децата, които ситуацията ги е поставила в конфликт със закона. Склонни сме да ги осъдим и тикнем дори и за най-малкото нещо някъде далеч в някой интернат, изолиран от останалите хора, а ако може на телената ограда да пуснем и ток, ще е най-добре.

Разбирането, че на тях им трябват полицаи и надзиратели, надделява, и това е очевидно в този проект на закон!

На преден план са темите кой ще остане на работа, кой ще управлява услугите, кой ще контролира, а в същото време Николай и още 35 деца с подобни съдби са там, в онзи интернат, около който се вият опашки от сводници и педофили[2].

Все пак процесът беше воден от Министерството на правосъдието и, добър или лош, той доведе до тези резултати. В него обаче интересите и незаинтересоваността на институциите са пропити от запазени или отхвърлени претенции към тази група деца. Например, чиновниците от Министерството на вътрешните работи най-яростно отстояваха своите интереси и не пожелаха в пакета от променяни закони да влезе и този на МВР. В него се запазва възможността в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни да се настаняват деца с така наречените „статусни нарушения“. Остава и текстът, който казва, че „малолетни и непълнолетни, заловени в скитничество, просия, проституция, злоупотреба с алкохол, разпространение или употреба на наркотици или други упойващи вещества, с цел насочване към подходящи грижи и възпитателни мерки.” Сегашната практика на „завеждане на отчет” и на „снемане на сведения” в МВР не е подготвена за работа с деца, а е по-скоро полицейщина и създава големи възможности за злоупотреба с власт и нарушаване на правата на непълнолетните, особено тези без добра родителска грижа.

Възможностите за съдебен контрол в Домовете за временно настаняване на малолетни и непълнолетни не отговарят на изискванията на международните стандарти за бързина на изпълнението.

Въпреки аргументите на неправителствените организации и УНИЦЕФ, засега тези домове остават. Впрочем, и Николай е бил в един от тези домове след убийството и връщането му в интерната след неговото бягство е станало с „конвой“, с който е изпратен от Варна до интерната. Това означава един полицай да пътува във влака с детето. Може и белезници да му се сложат, ако е по-буен, но те се укротяват в тези домове. И от него са „снемани сведения“, а той отдавна е „заведен под отчет“ в МВР.

Нито едно министерство не иска новосъздаваните Центрове за възпитателен надзор под свое управление. Те трябва да бъдат вариант „като крайна мярка, когато целите на закона не могат да бъдат постигнати с другите мерки”. В настоящия проект на закон е разписано за тези центрове, че ще бъдат разкривани от Министъра на образованието и науката. МОН обаче няма голям интерес към тях! Това се оказа при срещата на Омбудсмана миналата седмица. Министерството на труда и социалната политика също отказват тези услуги, защото, виждате ли, това е от компетенциите на Министерството на правосъдието. И така топката е във въздуха. Неправителствените организации настояваме, все пак,

МТСП да си поеме своята роля, защото по своята същност това са социални услуги и във всички страни за деца с подобни проблеми се грижат социални работници, психолози и възпитатели

а не полицаи, надзиратели, учители по биология или български. Тук въобще не се спирам на името „Център за възпитателен надзор“, което само по себе си е травмиращо и ужасно – някой да те надзирава и възпитава, без да отчита твоите нужди на дете и човек. Във въздуха е и топката със специализираните услуги и програми в общността, защото може би животът на Николай нямаше да продължи в институция, ако на майка му, както и на него, след убийството им беше предложена помощ в общността. Децата, които бягат от домовете си, проституират, употребяват алкохол или наркотици, затова с тях трябва да се работи в общността. В закона обаче това не е уредено. Министерството на труда и социалната политика не иска и да чуе за услуги за тези деца, защото, виждате ли, това не е социална работа.

И в тази реформа имаме една структура, която прекръщаваме сменяйки нейната абревиатура. Тя се нарича „Комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни“. С новия закон, тези „комисии“ на общинско ниво ги преформулират на „Служби за възпитателна подкрепа“. В комисиите има много хора, които работят със сърце и с желание да помогнат, но сама по себе си тази структура е доказала, че не работи в интерес на децата. Автоматичното преназначаване на хора от едното в другото не означава, че хората ще започнат да работят по нов начин. В тази посока е необходимо да се направи сериозна атестация на персонала, защото, трябва да сме честни, много често това са хора, приближени на местните общински кметове. Тоест, същата „комисия“, която е осъдила Николай да отиде във ВУИ и е подготвила документацията за съда, от утре ще трябва да работи с него по нов начин – автоматично. Необходимо е изработването и въвеждането на професионални стандарти за подбор, поддържане на квалификацията, конкурентно кариерно развитие и атестация по въпросите на децата в конфликт със закона. А „Служби за възпитателна подкрепа“ звучи като извадено от роман на Оруел.

Сега в България има 205 деца, настанени в СПИ и ВУИ. И Николай е там. Осъден до 16-годишна възраст да се поправи. Стои сам, далеч от майка си, която обича много, и от своите две сестри, защото той е този, който се е „провинил“. Може би, ако беше възрастен, щеше да бъде оневинен. МТСП нехае за него и не иска да го обслужва, защото за Николай трябва полицай и „възпитателен надзор“. Ако понечи да избяга, МВР ще го затвори в „своите“ домове за временно настаняване, ще му „снеме данни“ и ще го върне обратно. Той едва ли чака този нов закон. Едва ли разбира кой го иска и кой – не. Кой чиновник се интересува от него и от другите деца като него. За Ники всеки ден, точно днес и сега, в този момент, е една загубена искра за справедливост, една загубена надежда за нормално детство и провалено бъдеще на един български гражданин.

Крайно време е ние като държава, институции и общество да вземем решение. Да определим ценностно и точно какво са децата за нас. да си кажем ясно, че тези деца, които престъпват норми, не са обекти, които трябва да отстраним, за да не ни пречат! Те, тези 205 деца, имат своята тежка история, и ние трябва да се погрижим така, че все пак да им дадем шанс за нормален живот!

[1] Истинското име на детето е сменено.

[2] Омбудсманът Мая Манолова: Да извадим малолетните и непълнолетните от интернатите още преди закона за детското правосъдие да влезе в сила: http://www.ombudsman.bg/news/4214

Avatar

Георги Богданов

Георги Богданов е изпълнителен директор на Национална мрежа за децата, организация която обединява над 130 организации в България, работещи с деца и семейства. Той е член на управителния съвет на Eurochild и вицепрезидент на ChildPact. Богданов е работил за редица български и международни организации, като Уницеф, Световна банка, Европейската комисия в БрюкселWorld vision и др. Георги Богданов е завършил Европейска социална политика и социална работа и е доктор по Етнология в СУ „Св. Климент Охридски“.