Деница Сачева: Всеки има право да знае своя произход

Деница, не си ни гостувала откакто стана зам.министър на Зорница Русинова. Честито! Давам си сметка какъв кръст е да се работи в  министерство свързано изцяло с нивата на страдание, бедност,изолация на отделния човек, или на цели човешки групи. Как се чувстваш?

Темите в социалното министерство са доста широки – социално подпомагане, заетост, трудово право, социално осигуряване, социално предприемачество, стратегическо планиране, демографска политика.  Работата е много, интересна и предизвикателна. Една от основните ни задачи е да се опитаме да променим традиционните разбирания, че социалната политика е само за хората в трудности. Бихме искали под социална политика да се разбира социално благополучие и ангажиментите на държавата да бъдат както за съхранение и развитие на талантите, така и към подкрепа на хората в нужда.

Поканих те да говорим за един много тънък правозащитен проблем – правото на мъж, жена или дете, да познава своя родител. Имаш ли някакви лични резерви свързани с променените правила в Семейния кодекс, улесняващи процедурата по разкриване на тайната на осиновяване?

Не, нямам никакви лични резерви, напротив по-скоро имам личен опит, който е доказал необходимостта от тези промени. Освен че самата аз съм осиновител, моята майка е осиновено дете. Така, че познавам този проблем от първо лице и от различни гледни точки. Има редица научни изследвания, които показват, че децата научили в ранна възраст за това, че са осиновени по подходящ и щадящ начин, растат по–здрави психически. Защото така те нямат слабо място, което недоброжелатели могат да използват при нужда или просто от спортна злоба. Всеки има право да знае своя произход, така е по житейски смисъл, но и по межднародното законодателство. Често има здравословни и медицински причини, които налагат това, понякога има риск и от кръвосмешение. Смятам, че истината казана в подходящ момент и по подходящ начин ще спести много проблеми в развитието на самото дете и в крайна сметка ще заздрави връзката на детето с осиновителите. До 1949 г. осиновяванията са се публикували в Държавен вестник. Стават тайна едва след това.

В редакцията ни се получи писмо веднага след като тези промени станаха публичен факт. В него майка разказва за осемнайсетгодишния си син, чиито биологични родители са неизвестни за него. До този момент само осиновителката е знаела, че той е бил едно от 4-те извънбрачни деца на жена от смесен етнически произход. Майката се тревожи от мисълта, че твърде късно е А.Б. да търси своя корен на произход защото това ще обърка напълно идентичността му. Какво би казала – вероятно такъв казус не е единичен?

Идентичността е това, което прави индивида цялостен Аз, различен от другите, но същевременно и свързан с тях. Кога успяват хората? Когато опознаят себе си, своите таланти и недостатъци, когато знаят кои са, какво могат, откъде идват и накъде вървят. Когато нямаме твърде много слаби места.

Осиновителите не трябва да се съмняват в качеството на възпитанието, което са дали на децата си. Ако връзката родител – дете, която те са изградили е силна и здрава, нищо не може да я разруши. Хората се сродяват с любов, а не с кръв – няма да се уморя за повтарям това, защото е в основата не само на добрите семейства, но и на проспериращите общества.

Днешните времена не са благоприятни за тайните. Има невероятно много информация, електронни регистри, възможностите да откриеш нещо са практически неограничени в сравнение с отпреди 20 години, какво остава за от преди 50.

Рано или късно съществува възможност всяко дете да научи, че е осиновено. Почти не съм срещала случай на човек, който да не е разбрал.

Често децата, които са научили, че са осиновени, не искат да търсят биологичните си родители, за да поддържат връзка с тях, а просто за да знаят, за да имат отговори на различни въпроси. И след като получат тези отговори,  се връщат обратно към средата, в която са израснали и която е всъщност тяхната основа за развитие.

Зная,че в една Франция например, осиновяването не е срамна тайна, но някои стигматизиращи определения като „копеле“ остават актуални в мисленето и на французите. Предразсъдъците и нискоразвита култура на емоциите, на организиране на интимните  човешки взаимоотношения ли стоят в основата на това отчуждено, дискриминативно, отношение към извънбрачните деца?

 Определено. Предразсъдъците и нискоразвитата култура на емоциите са основен проблем изобщо. Не само по отношение на обществените разбирания за децата, но и за всяка тема, която се постави на дебат в публичното пространство. За мен понятието „извънбрачно дете“ трябва да спре да съществува. Всяко родено дете с име, презиме и фамилия, и с ЕГН си е законно и дали е родено в брак, в съжителство или от самотна майка няма никакво значение. Трябва да се научим, че децата са ценност и уважението към личността им започва от първите им минути на този свят.

Доволна ли си от процеса на деинституционализация? Ти си един от последователните застъпници за извеждане на изоставените деца от държавните интернати със ужасните абревиатури ДДЮГ, ДДУИ… Убедена ли си, че приемните семейства са оптимално решение?

Деинституционализацията у нас успява, защото въпреки всички трудности, по нея имаше относителен политически консенсус през годините. Не можем да отричаме факта, че вече няма домове като Могилино. Убедена съм, че институциите от стар тип трябваше и трябва да затворят врати. Разбира се, че в процеса на деинституционализацията имаше и доста трудности и това никой не го отрича. Никой не си заравя главата в пясъка – проблемите се виждат и се отчитат. Но и категорично не трябва да се допуска, заедно с мръсната вода от легена, да изхвърлим и бебето. От тук нататък имаме дълъг път към това да обучим, развием и съхраним в годините качествени социални работници, педагози, психолози, които да работят в новите условия. В момента се работи по стандарти за предоставяне на социални услуги, по методики за финансиране, за да се осигури устойчивост, както и по-ясни механизми за мониторинг и контрол. Промяната не носи веднага високо качество, но създава предпоставки за това. Приемните семейства са едно от решенията, проблемите с развитието на приемната грижа се отчитат непрекъснато – имаме достатъчно положителен опит, констатирали сме и недобри практики и точно затова се подготвят необходимите нормативни промени.

Госпожо зам.-министър, Деница, благодаря за отделеното време! Вярвам, че държавният пост няма да е причина за дистанция от проблемите на бежанците, на които ти беше силен защитник!  

В ерата на интернет човек може лесно да провери проследователността на някого –  разликата между интервютата ми отпреди 10 години и сега е само в опита, не и в тезите и в посоката. Проблемите с бежанците са толкова много, че дистанция на държавата от тях е напълно невъзможна. Точно обратното – от тази позиция непрекъснато се търсят решения, които да отговорят на нуждите и да отчетат реалностите. В постоянен диалог сме с ДАБ и работим активно заедно особено по посока на преодоляванто на редица проблеми свързани с непридружените деца. Само от началото на годината досега в социалната система се работи по над 300 случая за непридружени деца, като пика беше през м. юли – 144 случая. Работата се изразява основно в информиране и консултиране на децата за техните права и интереси, участие и присъствие по време на първоначалните разговори с тях, участие в производствата за предоставяне на международна закрила, настаняването им в социални услуги, психологическа и консултативна работа по събиране на семейства.

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).