Светла Маринова: Новото предстои, но се налагат усилия за неговото изобретяване

Светла Маринова е доцент в катедра Социология, СУ “Св. Кл. Охридски”. Чете курсове по История на социологията и социология на неравенствата. Преводач е на трудове на Улрих Бек, Зигмунд Фройд, Норбърт Елиас, Валтер Бенямин,Борис Буден и др. От май 2014 г. до януари 2016 г. е сътрудник на Института по космополитни изследвания на проф. Улрих Бек в Мюнхен.

Какво е посткомунизмът, Светла? Ти си преводачът на тази изключително сложна и на места пророческа книга на Борис Буден „Зоната на прехода“!*. Прав ли е  Ричард Рорти, който казва “посткомунизмът е просто система, в която самопровъзгласилите се „комунисти“ вече не вземат на сериозно своята комунистическа доктрина като ориентир при организацията на обществения живот“?

Когато нямам собствена теория по някой въпрос, обикновено, не ми остава нищо друго, освен да се съглася с онези, които отдавна разсъждават по него, изследват го и го анализират. Шегувам се, разбира се. Остават още много възможности. но не всеки автор, не всяка книга ги провокират. Книгата, за която разговаряме, за автора като цяло не мога да говоря, защото не познавам други негови работи, знам, че има книга върху превода, която ме интересува и се надявам скоро да имам възможност да прочета. Исках да кажа, че книгата, за която говорим, е от тези, които предлагат различни възможности, които не налагат в спор и конфликт с други автори собствената истина като крайна инстанция, а провокират, задават нови перспективи и отварят нови пространства за размишления. Според мен самият Буден има иронично отношение към т. нар. “посткомунизъм”, но не в смисъла на несериозно отношение, иначе нямаше да пише книга с подобно (под)заглавие, а в смисъла на дистанция, на рефлексия за неопределеността на множеството версии и интерпретации на най-новата история на източноевропейските страни. Мисля, че самият той не вярва, а и не иска да вярва в уместността на това обозначение. По-скоро под това понятие описва най-голямата от негова гледна точка драма на тези общества и най-вече на хората в тях, а именно отнетият шанс за собствен исторически опит, отнетата политическа субектност и историческа памет, разочарованите надежди и очаквания и т.н. Всеки, който разбира поне малко от педагогика, знае, че най-пагубното, което един родител може да направи за детето си, е да го лиши от възможността да натрупа собствен уникален опит, т.е. от шанса то да направи само своите стъпки и грешки. Наставничеството, обикновено преоблечено като „грижа” и „любов”, чиято главна цел не е нищо друго освен да легитимира властта на родителите, произвежда зависими, безсубектни индивиди, неспособни на автономни действия, а това ще рече и на отговорност. Същото се е случило с източноевропейските общества и техните хора. По този начин, и това според мен е голямата болка на Буден, се редуцират исторически потенциали; може би в лишеносттта си от автономия тези общества са пропуснали да открият различен, вероятно по-хуманен от западния, модел на организация на съвместния си живот. От тази неизчерпана досега гледна точка Борис Буден представя миналото, а и настоящето на хората от бившите социалистически страни. Какво може да означава отказът от един идеал, без да имаме шанса да си измислим нов…

На кое стъпало на демокрацията се намира българското общество? Можем ли да се самоопишем, като  използваме индекса на демокрацията /ID/, съставен от  автора на дарвинистката теория Тату Ванханен,за съжаление напълно неизвестен за мен.

И аз не го познавам, вероятно защото дарвинистката теория никога не ме е интересувала особено. Освен това съм скептична към подобни индекси. Те могат да се превърнат, а често и са конструирани с цел да упражняват натиск върху едно или друго общество. С «недостатъчна демократизация», на която подобни индекси придават убедителна, математически издържана форма, могат да се легитимират всякакви, включително антихуманни политики, действия, войни. Прилагането на подобни количествени критерии към различни като исторически път страни заличава съществени разлики между тях, което заличаване е символен инструмент за упражняване на власт. Затова не виждам смисъл в подобни упражнения. По-смислено ми се струва да се направи още една стъпка в критическа посока, заедно с Буден, и смятам, че това е съшо една от силните линии на неговите разсъждения, а именно да си даваме сметка за различните смисли и значения, които понятието «демокрация» има на различни места при различни исторически обстоятелства: то може да бъде символ на «по-добър свят», «по-добър живот», но може да бъде и инструмент за легитимация на властови амбиции. Искам да кажа, че по-важни и смислени биха били изследвания на различните възприятия и понятия за «демокрация» в нашето общество, какво означава тя за различните поколения, групи и за какви цели се употребява. Социалните науки предлагат инструменти за такива изследвания и анализи. Борис Буден ни подсказва някои нови посоки за подобни изслевания…

Доста шокиращи за мен са разсъжденията на Борис Буден относно доминиращият в съвременния свят статус на принципа на националния суверенитет. Той дава болезнен пример за онези случаи, в които суверенната власт на народа се осъществява като жестока тирания, при това – когато най-после е наваксала своята демократична легитимност. Става дума за разпадането на Югославия, където демократичната воля на избирателите изпрати на смърт стотици хиляди хора…Присъединиха ли се , според теб, посткомунистическите общества към по-лошата, по-тъжната страна на историята?

Примерът, който посочваш, потвърждава това, за което говорихме преди малко, а именно, че е важно да се подхожда диференцирано към демокрацията, да имаме рефлексия за възможните й употреби. Хитлер и неговата партия идват на власт в Германия също в резултат от „демократични избори” в съответствие с тогавашното понятие за демокрация. Резултатите от установения вследствие на тези „демократични избори” режим са известни. А що се отнася до конкретния въпрос към коя страна на историята са се присъединили посткомунистическите общества, смятам, ако следваме Буден, че въпросът е друг. Не мисля, че той се ангажира с каквато и да било оценка за „по-добрата” или „по-лошата” версия на историята. Тъгата, която се усеща в разсъжденията му, произтича по-скоро от липсата на различни версии на историческото развитие, което означава и на избор. Както споменах преди малко, драматизмът на неговата диагноза се състои в нереализираните, неизчерпани възможности за историческо многообразие. Не знам дали съм права, но усещането ми е, че той има като неизговорена нормативна предпоставка на критиката си реализацията на многообразието от възможни исторически пътища на промяната и това, което най-много го тревожи е липсата, поне за сега, на алтернатива на неолибералния капитализъм.

Вярно ли е описанието на ентусиазма, с който Западът е приветствал революцията на Изток като обичаен идеологически trash? Ако да, защо?

Не знам дали е вярно, по-важен ми се струва статусът на това описание. Според мен то има задачата да насочи вниманието и направи видими структурите, които са се установили след падането на социализма, структури, които Буден критикува като хегемония на „Запада” по отношение на „Изтока” и които са отговорни за това, бившите социалистически страни да бъдат лишени от шанса за автономен исторически път и опит.

Чисто социологически въпрос към теб, като преподавател:има ли такова нещо като общество? В „Зоната на прехода“ се цитират думите на Маргарет Тачър „There is no such thing as a society“

Ако имаше бърз и лесен отговор на този въпрос вероятно нямаше да е необходимо социални науки да се изучават поне четири години в университета. От историко-социологическа гледна точка, защото основно преподавам история на социологията, накратко и доста схематично обяснено, „общество” е понятие, изобретено от модерните социални мислители, включително първите социолози, за обозначаване на онези форми на съвместен живот, които не са нито държавни, нито семейни, нито родови. Изнамирането на понятие за тези пространства, в които съвместният живот се организира и самоорганизира по нов начин, е предпоставка както на модерната социална наука, така и на модерната политика. От една страна то прави възможен базисният въпрос на всяка социална наука: какво държи хората заедно въпреки различията им и конфликтните им интереси, социологическите отговори на този въпрос са много и различни. От друга, появата на подобни пространства на социална самоорганизация е предизвикателство пред модерната политика в смисъл, че в рамките на националната държава те не могат да бъдат допуснати, без да бъдат политически контролирани и регулирани. В този смисъл това, което се обозначава с понятието „общество” е базисна предпоставка на модерната политика. И съответно отказът от „общество” в цитата, който даваш, означава на практика отказ от политика, разбирана като действие, не просто минимизиране на политическата намеса, а трансформация на политиката от действие в политическа класа, какъвто е и реалният й статус в епохата на неолибералния капитализъм.

Последният акцент на интервюто ми е взет от главата „Преоткритият Бог – в ритъма на рокендрола“. Каква е връзката между описанието на „края на обществото“ и „разтварянето на социалното“, за което разсъждава Борис Буден, с  възраждането на религията?

Разпадането на социалното е една от централните теми на книгата и според мен една от най-големите тревоги на Буден за настоящето. Това е по-общата му диагноза на епохата, която излиза извън рамките на конкретната тема за посткомунизма. Тук бих искала да добавя предварително едно пояснение, което вероятно ще бъде от полза на бъдещите читатели на книгата като ориентир. Ако трябва жанрово да класифицирам книгата, тя спада към онзи жанр, който в германските социални науки се нарича „Zeitdiagnose”, т.е. „диагноза на епохата”. Специално в социологията този жанр е подложен на масирана критика като автономен жанр с аргумента, че всяко социологическо твърдение, теория, доколкото се основават на изследване и анализ на актуални социални проблеми, процеси, съдържа имплицитно оценка за състоянието на социалното или «диагноза на епохата». Независимо от всякакви възможни критики, този жанр съществува като самостоятелен и в неговите рамки са произведении не малко креативни и прозорливи описания на социалното. Стига да не претоварваме този вид социално-научна литература с очаквания. Нейната сила е да разкрива нови перспективи и посоки на мислене, да провокира към нестандартни хипотези и тяхната проверка. Тя има, така да се каже, основно разблокираща мисленето функция. Основната специфика на стилистиката на този жанр е обобщаването на различни тенденции на развитие под едно понятие или една формула, която в резюмиран вид изразява отличителността на епохата (напр. «Рисково общество», «Ускоряване» и т.н. нарочно давам примери с диагнози, познати на българските читатели). Диагнозата на Буден е «разпадането на социалността» , която той споделя с други съвременни социални учени. Това, което е важно в случая е, че когато говори за «край на обществото» или «разпадане на социалността», той няма предвид края на обществото изобщо или разпадането на социалността изобщо. По-скоро под тези формули се описва едно състояние на трансформация на принципите и структурите на социалното, при което старите са станали невалидни, загубена е вярата в тях и поради това не могат да служат като ориентир за действие, а новите още не са изградени. Става дума за онова състояние на социалното, което Зигмунт Бауман описваше с неутралното понятие «интерегнум» – състояние в процеса на обществена трансформация, в което след отпадането на старото се отваря поле от неопределени възможности и несигурност относно избора, а Улрих Бек в най-новата си книга – като «метаморфоза на света», което е позитивната интерпретация на това състояние. При Буден то е описано по-скоро негативно – като «край», «загуба». В този контекст на отсъстващи ориентири на действието, най-вече на колективното действие и търсене на нови такива се появява темата за преоткриването на религията и вярата в бог, (което е валидно най-вече за страните от бивша Югославия, вероятно Румъния, но не за всички източно-европейски страни в еднаква степен). По-сериозният проблем тук е, че този ориентир се оказва илюзорен, защото и религията е социална конструкция, която подлежи на трансформация, адаптация, превод, преди да й се възложат интегративни функции. С други думи, задачата по намирането на нови ориентири на колективното действие и опит остава в разбирането на Буден нерешена, което може да се интерпретира като източник на отчаяние и тъга, но и като източник на оптимизъм: новото предстои, но се налага да се положат усилия, при това колективни услия, за неговото изобретяване….

*Книгата “Зоната на прехода”/изд.Критика и хуманизъм”,2016/ е написана от Борис Буден, културен теоретик, есестист, писател и превочад, роден през 1958 г. в Хърватска, живее и работи в Австрия и Германия. Основател и главен редактор на “Бастард Пъблишинг”, член на екипа на Европейския институт за прогресивни културни политики EICP във Виена

снимка:Личен архив

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).