Кой ще представлява безгласните в политическата битка?

С наближаването на предсрочните избори този въпрос ме терзае все повече. Но да почнем от самото начало.

Кои са безгласните хора?

По закон – поставените под запрещение и лишените от свобода. Според Конституцията на страната ни, те нямат право да гласуват. Този текст е посветен на първата група. На хората, поставени под запрещение –

тези, които са лишени от възможността да упражняват правата си поради увреждането си.

В числото на правата, които са им отнети, е и правото им на глас.

Спомням си, преди много години присъствах на една среща между хора с психични проблеми и интелектуални затруднения и кандидат в една предизборна кампания. Няма никакво значение нито партията, която представляваше, нито пък мястото, където това се случи. В онази социална услуга хората не бяха под запрещение и следователно – бяха потенциални гласоподаватели. Представител на голяма политическа партия дойде при тях, за да отговаря на въпроси и да обещава. Един от потребителите на услугата го попита какво ще направи със запрещението и дали хората, напуснали институциите, ще имат шанс да получат истински дом – не като Дом за възрастни с психични разстройства, не като склад за хора, а истински дом, като сигурно място, в което да се подслонят и да се почувстват сигурни. Кандидатът отговори с неловко мълчание на въпроса за запрещението – тогава още нямаше дебат по темата. Ясно си спомням как запълни тази неловкост с обещания за жилища и по-високи пенсии. Знаем за пенсиите и за ръба, на който пенсионерите живеят, а много от тях – и под него. А за жилищата? Човекът, който попита, и сега е бездомен. Дори се отказа да комуникира със социалната система. И не защото той има умствено затруднение, а защото системата е патологично закостеняла и неспособна да отговори на въпросите, които той, като човек с увреждане и в потребност от социална подкрепа, поставя. А ако се чудите какво се случи с кандидата… е, той с нищо не показа, че си спомня за тези въпроси и своите отговори по-късно, когато зае мястото си на народен представител.

Предишният парламент свърши и не свърши много неща, но по отношение на запрещението остави един висящ край, една недовършена история, която засегна много хора. Един нов закон беше на път да влезе в пленарна зала – проектът за Закон за физическите лица и мерките за подкрепа. Но не влезе. След много дискусии, след много консултации, след мъчително израстване на въвлечените в този процес, най-после законопроектът беше внесен от Министерски съвет в Народното събрание и парламентарните групи, в които беше представен, го одобриха и препоръчаха за гласуване. Оставаше да се внесе в пленарна зала.

И тук историята свърши.

Парламентът се разпусна.

Проектът за закон не беше и не е политически оцветен.

България е страна по Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания от 2012 г. и тя отдавна дължи на своите граждани – било то с увреждания или техните близки – сериозна промяна в законодателството и политиките си. Но може би именно защото няма как да бъде политически оцветен, въпросът за овластяване на най-уязвимите и безгласни хора в тази държава остана на заден план. В сянката на скандали, партийни пристрастия, пререкания на лобита на различни бизнес интереси. И времето не стигна за него. Следващият парламент може би ще започне отначало. Но дали? Слушам внимателно предизборното говорене и не чувам кой ще представлява безгласните в следващия парламент. Ще има ли някой, който да се застъпи за тези, от чиито гласове нищо не зависи? Някой, който да поеме ясен ангажимент да превърне принципите на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания в реалност?

Не чувам дори обещания.

Не че другото не е важно, напротив – без работеща съдебна система например идеите на този законопроект и на Конвенцията изобщо ще бъдат само едно добро пожелание. Без разумна социална подкрепа, основана на принципите на уважение и зачитане на човешкото достойнство, без достатъчно алтернативи, тези идеи биха били изложени на риск. Но засега разумната социална подкрепа остава повече приоритет на гражданското общество, докато на държавно ниво видяхме примери за увеличаване на бюрокрацията, безумно изкривяване на добри идеи и превръщането им в инструмент за саботаж и разрушаване на добри практики, изградени с много мисъл и ентусиазъм. Здравият смисъл в социалната подкрепа на държавно ниво съвсем беше изгубен в края на мандата на последния парламент с приемането на изменения, които затрудниха работата на социалните услуги и ги натовариха с несвойствени задачи.

И ето каква е равносметката:

Няколко правителства работиха по подготовката на Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа. И въпреки добрият проект, нещата останаха в сферата на идеите.

За хората с ментални затруднения нищо не се промени.

Те и техните роднини все още са принудени да избират между запрещението, което ограбва живота и на едните, и другите, и никаквата подкрепа. Все още няма никаква гъвкавост и законът предпочита да изключи човека от живота, вместо да изследва от каква подкрепа се нуждае и да я предостави – там където е нужна, толкова, колкото е нужна.

Не са създадени разумни улеснения за хората с ментални затруднения. Никъде.

Нито в съда, нито в социалната сфера. Не че за останалите хора с увреждания те изобилстват. Тук там се направиха подобрения и толкова. Но за хората с психични разстройства и умствени затруднения те дори не са в сферата на фантастичното, а някъде много по-далеч. Лесни за четене текстове, подходящи форми на комуникация, специализирани съдебни състави, подготвени адвокати, среда, освободена от предразсъдъци. Нищо от това не съществува, а ако някъде се прокрадва, то е екзотично и необичайно явление, което няма как да привлече закон на своя страна. Защото такъв няма.

И докато пиша това, някъде, в някоя психиатрична болница, някой мъж или жена очаква със страх предстоящото съдебно заседание, когато ще бъде отведен или отведена в една хладна и всяваща респект съдебна зала и ще застане пред строгия взор на съдебния състав, призван да прецени стойността на живота му. Имащ властта да му отнеме правото да действа от свое име и в защита на своите интереси. Имащ властта да предаде на един администратор правото да определи кой да поеме това право. А възможността да действаш за себе си да изразяваш себе си по начин, който да бъде зачетен от другите

е едно от нещата, които ни правят човеци.

Погледнато оттук, не е пресилено да кажа, че страхът на нашия (не)хипотетичен герой е основателен – защото там има някой овластен в името на един имагинерен интерес, да отнеме парче от човешкостта на някого. Дори не наистина на интерес, а в името на един предразсъдък, на един страх, на едно отдавна отмряло минало, в което човекът беше биологична единица и никаква душа.

Ние няма да научим никога за тази драма.

Тя няма да влезе в никоя новинарска емисия. Няма да бъде написан и ред за нея. (Още) Един човешки живот ще бъде разпилян, предаден на бюрокрацията и практически заличен, но от това нищо няма да последва. Разбира се, нашият герой или героиня може да се окажат в още по-голяма изолация – изпратени в институция, извадени от средата, която познават, без обяснения и без подготовка за това, което предстои. Но това няма да засегне никой друг, поне не видимо. Близките ще се затворят в раната си, в огорчението и безпомощността си и ще замълчат, така, сякаш те носят греха за заличения живот. Вина, която не е тяхна, вина, която принадлежи на един бавен и безразличен парламент, на една бездушна административна система, на едни лишени от здрав смисъл социални услуги, които никога не са им предложили алтернатива. На безразлична политическа система, която лицемерно припознава стандарти, които после не следва и не превръща в реалност.  Но вина, която ще ги притисне до стената от мълчание и ще им попречи да попитат въпросите, които отдавна чакат да бъдат зададени:

Кой всъщност представлява безгласните?

Кой поема политическата отговорност

Дали следващия парламент да приеме – при това бързо, закон, който да превърне принципите на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания в реалност?

И в заключение:

Аз имам право на глас. Вие също.

Ние имаме право да знаем кой поема отговорността да защити свободната воля и правото на разумна подкрепа на най-уязвимите.

Искам да знам кой, преди да взема решение за вота си.

Защото ако Държавата има властта да отнема свободната воля на някого, тя застрашава и моята свободна воля. И вашата. И на всеки друг. Ако Държавата нехае да подкрепи уязвимите в най-трудните им моменти, моята уязвимост и вашата уязвимост също ще се окажат неподкрепени. И ще мълчим и ще отричаме, че носим в себе си късче уязвимост – само защото знаем, че ако я разкрием, тя няма да бъде защитена никога. А мълчейки, загубваме лицето си, идентичността си. Волята ни ерозира и порива към свобода умира. А със смъртта на този порив ние бавно, но сигурно изчезваме, потъваме в отчаянието на едно ежедневно съществуване и просто оставяме решенията на някой друг. Аз не бих избрала този сценарий. Щом четеш това изречение – ти, вероятно, също.

Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.