Комунизмът не е романтична пиеса, господин Райчев!

Здравейте,

Редовен читател съм на Маргиналия и се радвам, че ви има.
Малко са медиите/журналистите в България, които смело изразяват позиции в защита на човешкото достойнство, особено когато това противоречи на обществената нагласа. Да сте живи и здрави целият екип и продължавайте по нелекия път. 
Причината да ви пиша е реакцията ми по отношение на лекцията на г-н Андрей Райчев Акушерстването на социализма и причини за неговото рухване, публикувана в уважавана електронна медия “Гласове”.
Основна теза, изведена в лекцията, е относно неотговорността на комунистическите дейци. Те са действали за решаването на една обективна задача- да подпомогнат раждането, на вече заченатото.
Анонсирането на лекцията, като достижение на човешката мисъл и публикуването и в национален сайт, предизвика учудване и стана повод за анализа, който ви изпращам.Това е първият ми журналистически текст. Бих се радвал текста да достигне до по-голяма аудитория. 
Поздрави от Кърджали,

Деян Диков

Възраст: 46.
Професия: лекар.
Женен с 2 деца.
Зам.-председател на СОЛК (Сдружение Общопрактикуващи Лекари Кърджали).
Водени няколко дела в КЗК и ВАС с предмет здравно законодателство.

Разядосах се.

Прочут социолог изнася лекция в Пловдивския университет. Стилът на лекцията е ерудиранo лежерен. Логиката е несъкрушима. Всичко е ясно. Съществувал е просветен комунистически елит. Елит, убеден в неизбежното раждане на “новия човек” и приел върху себе си етичен акушерски дълг да премахне нещата, които му пречат – Държавата, Семейството и частната собственост. Този елит е действал алтруистично, като средство за осъществяване на обективна задача. И ако не го разбираме така, значи нищо не разбираме.

Трудно е да се отстоява натоварена с толкова вътрешни противоречия теза, но г-н Райчев успява, разказвайки на аудиторията една затрогваща романтична пиеса “За акушерстването на социализма и причините за неговото рухване”.

Сцена I

На сцената се появява Карл Маркс и прави едно тайно и гениално откритие. Тайно, защото не го публикува официално, г-н Райчев успява да го намери в “Ранните записки” на Маркс и гениално, защото г-н Райчев счита, че е така. Маркс заявява, че социалната организация отчуждава индивида от неговата естествена същност и е пречка за неговото щастие.

Цитат: “Идва от абсолютната убеденост на Маркс, свързана с първото му гениално откритие, което прави на 24 години в едни ръкописи от 1842 г., казват им „Ранните ръкописи“. Той установява нещо абсолютно вярно – че обществото е всъщност организация на отчуждените сили на самия човек. Тази постановка, че социалният свят е просто отчуждено свойство на индивида, което сега се е върнало при него, като негово заробване”.

Сцена II

Появява се Енгелс и съобщавайки, че най-отчуждаващите обществени структури възпрепятства човешкото щастие и раждането на “новия човек” са държавата, семейството и частната собственост.

Цитат: “Държавата е временно явление и той, показвайки, че държавата, частната собственост и семейството са временни явления, казва, че сега ще дойде моментът, в който те ще загинат. Задачата на Маркс и Енгелс съответно е да ги убият…. Те решават чисто негативната задача да унищожат държавата, частната собственост и семейството, с което комунизмът ще се роди”.

Пиесата продължава с появата на Ленин и болшевиките. Приели благородната мисия да акушерстват появата на “новия човек” – разбиват държавата, семейството и унищожават частната собственост.

Цитат: “То само става, то ще стане по естество и ние ще сме тези с ножовете, които просто ще отрежат нещата, които му пречат да излезе.

Това не е държава, тя е временен комитет от свободни работници и хора, членове на партията главно, които попиляват тези три неща”.

Тук може да се сложи един логичен антракт и условно да се приеме, че пиесата е наивно-романтична. Увлечени от идеала си хора се опитват да премахват пречките за неговото осъществяване.

Във втората част пиесата става трагична и абсурдна, но г-н Райчев продължава да я представя като романтична и идеалистична.

Сцена III

Пиесата продължава с хаоса, обхванал Съветска Русия. Държавата е унищожена, собствеността национализирана и раздадена на селяни и работнически съвети. Икономиката се срива. Никой не работи и не произвежда.

Цитат:” Какво се ражда? Не се ражда свободният човек. От утробата не излиза свободният човек. Обратно на това, към 1919–1920 г. Троцки бива осведомен, че последният влак на страната е пред него. Няма нищо. Никой не работи. Никой не произвежда. Работниците правят митинги и не работят съзнателно”. 

Какво е решението? Комунистическият елит започва да строи държава, да възстановява семейството и частично да възстановява частната собственост. Фактически да възстановява пречките пред раждането на новия човек. Тук пиесата започва да изглежда като театър на абсурда.

Акушерите, подпомагащи раждането, всъщност убиват родилката, след което загрижено чакат тя да роди.

На сцената се появява и загрижен за възникването на този “нов човек” Сталин, четящ лично всички нови романи, които ще бъдат публикувани.

Цитат: “Не знам дали знаете, но Сталин изчита лично всички романи, които излизат и ще бъдат публикувани. Лично гледа всички филми, които ще излизат, с цялото Политбюро. До такава степен те се грижат да възникне този нов човек.”

До края на пиесата логическите абсурди в поведението на акушерите достигат размери, които биха натоварили концепцията за тяхната етичност, с понятието налудност.

Но и тук г-н Райчев има отговор. Който не разбира, че те са решавали обективна задача, т.е, поведението им е легитимно и морално основано, той не разбира нищо от социализъм и комунизъм.

Цитат: “Който не разбира това, не разбира нищо за социализма, комунизма и неговите дейци. Те не създават социализма. Те му помагат да се роди…. Ние сме само акушерите на този комунизъм, но не и на неговите автори.”

Бихме добавили, че по-добре е да не разбереш нещо, отколкото да жертваш истината в името на разбирането.

Също бихме търсили и в посока как дадена идея придобива за субекта статут на обективна реалност/задача.

Фактът, че мнозинство от хора споделят дадена идея, прави ли я обективна?

Може ли изобщо, извън субекта, да съществува обективна реалност?

Морално легитимни ли са действия, продиктувани от убеждението, че субектът решава обективна задача?