Умира се от безразличие. В памет на Руси

Тази статия е посветена на Руси Станев. На 19 април ще се навършат 40 дни от смъртта му. Ако имаше близки, те щяха да организират помен. Но той нямаше. Негови близки бяха хора от организации, които го подкрепяха. Хора, които бяха се срещнали с човека – отвъд социалния му и психичен проблем – и бяха позволили историята им да го докосне. Но статията е в памет и на много други, които си отидоха, без да имат този шанс, тихи, невидими. Които са погребани в гробове без име. Или в общи гробове. За които знаем бегло или никога не сме чували. Които са живели откъснати от света, в страдание. Които са имали свои надежди, страхове и болка.

Които никой не е видял, защото над тях е тегнела стигмата на една диагноза.

Руси имаше двоен живот. Или дори не двоен, а многопластов.

В едното ниво на живеене той беше беден, онеправдан, проблемен. На това ниво хората, включително и тези от службите, в които той търсеше социална закрила, виждаха някой (с диагноза), който отказва да спазва правила, обвиняваха го в неблагодарност. Имаше „експерти”, които твърдяха, че за него и хора като него друг начин на живот освен в институция няма. Че институцията, включително тази в Пастра, била най-ползотворното място за хора като Руси.

Другото лице на живота на Руси беше много по-светло. Изпълнено с малки радости, пътувания и постижения, достигане до предели, които преди изглеждаха невъзможни.

Някога, струва ми се през 2004 г., Руси среща хора от Български Хелзинкски Комитет (БХК). Това не е случайна среща. БХК наблюдава положението в институциите за възрастни с психични разстройства и системно алармира за

нечовешкото отнасяне към хората,

настанени там. Изследователи посещават Дома за възрастни с психични разстройства в Пастра и там срещат Руси. Помагат му да напише молба до Прокуратурата за отмяна на запрещението му. Помагат му да изнесе молбата извън дома и тя да достигне до адресата си. Може би не ви изглежда кой знае какво? Помислете пак. „Домът” в Пастра е напълно изолиран, дотам няма транспорт. На хората не се полагат химикалки и листове, а ако им се раздадат (за да се симулира някаква рехабилитационна програма), всичко, което правят, е строго контролирано. Само външен (на системата и на институцията) и добронамерен човек може да помогне на човек, затворен на такова място, да комуникира желанията си, да изпрати навън зов за помощ.

Този лист хартия е първият сигнал на Руси към външния свят, първата нишка, която започва да го връща обратно към живота. Към този момент Руси е прекарал поне 4 години в това изолирано място,

в мизерия и студ, където хората са измирали през зимите от недохранване, нелекувани, мръсни, не толкова поради болестта си, колкото поради липсата на елементарни условия за поддържане на хигиена.

Този лист хартия става първият сигнал на Руси към света, че не иска да бъде повече затворен, че не иска друг да взема решения вместо него, че иска живота си обратно.

Молбата му е отхвърлена, защото Руси „не е оздравял”. Прокурорът не успява да види

нищо повече освен сянката на диагнозата и страха си от нея.

Тук някъде аз самата срещнах Руси и, да призная, тогава той беше просто още един случай. Един от многото. Водихме дело пред Районния съд. И загубихме. Делото не беше за отмяна на запрещението, делото беше просто за осигуряване на достъп до правосъдие. Не успяхме.

И съдът не видя друго, освен диагнозата.

Диагнозата погълна всичко.

И правото на Руси да има свобода и сигурност, и правото му на човешко отнасяне и всяко друго право, което иначе Конвенциите, по които България е страна, признават на всекиго.

Така започна следващият етап – подготовката на делото пред Европейския съд по правата на човека. Руси започна да ме изненадва. С упорития си оптимизъм и вяра в успеха. Когато никой друг не вярваше (сега е трудно да се разбере защо, но тогава имаше много авторитетни гласове, които твърдяха, че такова дело е обречено на неуспех), Руси беше уверен в успеха. В това, че неизбежно ще отида при него в Пастра. Че ще го срещна с нови хора. Че ще отидем в Страсбург. Че ще успеем.

Много по-късно Руси казваше, че благодарение на тази мисъл е оцелял.

Осем години.

Аз не знам дали бих могла. Много не успяха.

После започнахме да пътуваме. Никога няма да забравя подготовката за първото ни пътуване. Кметът на Общината в гр. Рила отказваше да даде разрешение за пътуването на Руси. Чух какво ли не: че Руси бил опасен, че пътуването му може да му навреди. В крайна сметка, ден преди полета получих разрешението срещу подпис върху декларация от няколко страници, в която поемах отговорност за Руси. И потеглихме. Беше голямо вълнение, не само за мен, не само за Руси, за колегите от БХК също, за колегите от MDAC – за всички. Пътувахме няколко души. Да си призная, тогава се притеснявах да пътувам сама с Руси. Но в самолета с него говорихме и запознах да забелязвам, че отвъд притесненията и нервните си състояния, той има едно много здраво разбиране за смисъла на човешките права. По-късно щях да се уверя в това.

Много е писано вече за делото “Станев срещу България” – днес няма да се спирам на него. То има собствена съдба и собствен път. Днес ще говорим само за човека.

Последваха многото пътувания, за които съм писала. Последва преместването му от Пастра в защитено жилище. Последва един процес на израстване, в който Руси постепенно започна да разбира, че има смисъл да говори за опита си, че историята му може да помогне и на други.

В последните две години Руси беше поканен да участва в интересен проект на Националния университет на Ирландия, в Галауей. Хора с психо-социални проблеми и хора с интелектуални затруднения се срещнаха с различни експерти и между хората от двете групи започна диалог. Обособиха се двойки – експерт от опит и експерт по право или в друга сфера. Всяка двойка има за цел да напише текст. Така Руси срещна и Шейла от Канада, преподавателка в университет и адвокат. Тя изигра голяма роля в последните годни от живота му, с топлото си присъствие и съчувствие, с готовността да разбира. Те дори измислиха начин да комуникират без преводач, само с помощта на компютър.

Покрай този проект се случиха няколко пътувания, скайп срещи, разговори, преживявания, които напълно ме изместиха от ролята ми на адвокат и ме заставиха да виждам ясно човека, с неговата уникална съдба. В този проект аз бях подкрепящата за Руси. Човек, който го следва, слуша, разбира, помага, без да се натрапва. И се оттегля, когато е необходимо, въпреки тревогата. Това беше дълъг и ценен процес на учене. И на опознаване на човека, отвъд казуса, отвъд диагнозата.

Малко преди смъртта си Руси ми изпрати една тетрадка със спомените си от ученическите си години.

Изкушавам се да споделя малко от тази история.

Още повече, че тя беше написана, за да бъде споделена.

Руси е имал трудна съдба. Роден е в Пернишко. Родителите му се развеждат, докато е бебе. Грижата за него поемаг баща му и втората му съпруга. Има природена сестра. Цял живот търси контакт с майка си, но никога не се получава. Все пак Руси расте. Научават го да пуши още малък. Лоша компания, както беше прието да се казва. Но най-важното в живота му е музиката. Той иска да свири, слуша забранена музика, хваща чужди станции. Тогава, в неговите ранни години, слушането на „западна” музика е нарушение на „социалистическия морал”. А Руси не само слуша, той свири. Скоро го настаняват във възпитателно училище. Учи там до осми клас. И както той самият казваше – учи се не да пише и да смята, а да работи. И приключва образованието си в осми клас, когато започва да работи. Работи добре, изкарва добри пари, но се пропива. Вече не свири. Не слуша музика. Или в обратен ред. Първо от живота му изчезва музиката. После се пропива. Продължава да опитва да установи добра връзка с родната си майка. Не успява. Баща му умира и Руси се срива. Така започва неговата история на психично болен.

Нататък всичко е диагноза. Тя засенчва личността му, интересите му. Целия му живот. Следват хоспитализации, институализация. Зачеркване на всичко, което има смисъл за него. За живота остава да го държат малко неща

цигара, кафе, слънчев лъч. И по-късно –надеждата за път и за справедливост.

Руси получи шанса си да пътува, да споделя. Да разказва за историята си. Да нарисува вярата си. Да изнесе концерт пред своя приятелка – канадската адвокатка Шейла. Да стисне ръката на видни хора. Да се притесни от публично говорене и да се научи да се готви за представянето си. Да говори публично. Едва няколко месеца преди смъртта си той откри, че може да споделя и писмено и започна да пише и да мисли за това какво още да напише, със страст и нетърпение, така характерни за него.

Имах шанс да видя този човек като пъзел от различни истории, преживявания, болки и радости. Отвъд диагнозата и страданието, да се уча да се радвам на малките неща и да имам категорична вяра. Това даде той на мен. На други даде вярата, че дори от най-тежкото изпитание човек може да излезе и да извлече смисъл. В Ирландия срещнах хора, които бяха дошли на един семинар само за да могат лично да му стиснат ръката. Той не можеше да разбере защо е толкова значим за тях и се смущаваше от това внимание.

В неговата история имаше сила. И продължава да има.

Силата на малкия човек, на човека в неволя, който е лишен от всичко – няма собственост, няма възможност да работи (не и на трудов договор, защото е под запрещение), няма близки, няма достъп до света навън, няма право да взема решения за собствения си живот. Но от тази позиция на тотална уязвимост само с последователност и способност да се довери, той направи възможна промяната. Една промяна, която само започна с решението на Голямата камара на Европейският съд по правата на човека. Която се разширява и набира скорост.

Промяна, която има смисъл за всички – защото за всяко човешко същество е важно да може да бъде видяно като човек, със свои собствени желания и предпочитания, с право на протест и мнение, с право да живее без да бъде унижаван и третиран жестоко, с право на свобода и сигурност, с право на свои мечти и копнежи.

Човешкият път на Руси обаче остави и много въпросителни. Той не доживя окончателно решение по делото си за отмяна на запрещението му. Пет години след решението на ЕСПЧ, българския съд не успя да се произнесе с окончателно решение. Ироничното в случая е, че по много други дела се произнесоха прогресивни съдии, които прозряха увреждащата функция на запрещението и много хора бяха освободени от оковите на това съвременно робство. Но не и Руси. Той имаше нужда от малка подкрепа в контрола на финансите си, но така и не беше намерена правилната формула. Вместо подкрепа, той остана под запрещение до края на живота си. Запрещение, което не му помогна да управлява финансите си, нито пък да получи по-добра здравна грижа. А доколкото получи социална закрила –това се случи въпреки запрещението му, което откровено пречеше. И в нито един случай не се оказа от полза.

Със смъртта си Руси извади на показ още един проблем, с който хора в неговото положение се сблъскват.

Ден преди да почине, той беше насочен за лечение към болнично заведение поради физическо страдание. Но беше върнат, понеже „нищо му няма”. Тепърва компетентните органи ще се произнесат дали има престъпна небрежност в този случай. Ден преди Руси почина друг човек, отново поради отказ от лечение. На 8 март човек с психично разстройство изпада в животозастрашаващо състояние поради физическо заболяване. Повикана е линейка. Идва, но екипът отказва да се погрижи за човека. Защо? „Мръсен е” – казват хората от линейката и си отиват. След скандал идва втора линейка. Късно. Човекът не дочаква помощта.

Девалвацията на човешкия живот. Загуба на човечност. Загуба на ценности.

Тежки, дълбоки въпроси, породени от живеенето в свят на преход и криза. Тук истински се затруднявам да намеря думи. Всяка история на подобно безразличие към живота ме оставя безмълвна, ужасена от липсата на състрадание и грижа, от прозрението, че нивото на безкритична липса на човечност, до които стигматизацията на уязвимите може да е убийствено в буквалния смисъл на думата.

На фона на това с много тъга си спомням неподправената, детска радост на Руси, който не можеше да спре да се радва, докато пътувахме, на всяка красива гледка и като малко дете повтаряше: „Виж, Анетке, виж какви дървета, виж какви облаци, виж… виж”… А когато усещаше, че се уморявам от възторга му, се оттегляше някъде встрани и тихичко си повтаряше сам на себе си какви чудеса и красоти се нижат пред очите ни. После ми преразказваше и повтаряше – сякаш да е сигурен, че ще запомни и никога няма да забрави хубавото, доброто, малките жестове, имената на хората, които е срещнал, които са му се усмихнали и са били добри с него.

За мен това отблъсква за малко черната сянка на стигмата, която ограби огромна част на неговия и на много други като него, живот. И прави тъгата ми още по-дълбока. Това е тъга за Руси, но не само. Тя е за многото безименни хора, които са си отишли тихи и невидими. Чиито животи са били смазани от стигма, предразсъдъци, страх и неразбиране.

Написах тази статия в памет и с почит. И с надежда, че ще сме внимателни към различните и към собствените си агресивни и отхвърлящи другия пориви. И преди да отречем различните, ще види в тях онова, което ни прави сродни. Човешкото. Ако се отворим към човека, който е различен и уязвим, ще усетим неизбежно и болката която сме причинили – било като индивиди, било като част от това общество.

Но от тази болка не се умира. Умира се от безразличие.

Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.