Иисус, чужденецът

Не зная дали си даваме сметка, но двете най-важни събития в живота на Иисус – раждането и смъртта Му, стават на чуждо място. Спасителят се ражда във Витлеем, родното място на баща Му Йосиф, където Неговият отец трябвало да иде съгласно повелята на цар Ирод за преброяване на населението; Спасителят умира в Йерусалим, където бива разпнат съгласно повелята на прокуратора Пилат, измил ръцете си преди да произнесе присъдата. Известно е, че Пилат не е искал да осъди Иисус, но е принуден от виковете на тълпата да послуша еврейските книжници и да пусне с мир разбойника Варава. Името Варава в буквален превод значи „син на баща“, следователно бихме могли да предположим, че в йерусалимския синедрион са познавали и сина, и бащата; тоест, една от възможните причини да поискат точно разбойникът да бъде освободен е, че е техен съгражданин, сиреч свой човек, от „нашите“. Докато Назарянина Иисус не го видят що е и какъв е, чужденец е някакъв; да, вярно, посрещнали Го с „Осанна!“ и с палмови клонки, тъй като таяли надежда да ги отърве от окупаторите, ала когато се оказало, че иска само да ги отърве от предразсъдъците им – марш!: 39 удари с бич и Кръст за назидание. В този смисъл Христос е в известен смисъл пришълец и бежанец: ражда се във Витлеем и чужденци Му се поклонят, умира в Йерусалим, където местните Му се присмиват и низвергват…

Припомням всичко това, защото в момента, когато се чуе „чужденец“, „пришълец“, „бежанец“, в главите ни нахлуват апокалиптични картини и провиждаме едва ли не Второ пришествие, заплашващо нашата тъй вярна на Иисус цивилизация. Дори сме готови да си платим, за да не ни се пречкат тия натрапници в краката: на последния за тази година съвет на държавните ръководители на страните от Европейския съюз Вишеградската четворка предложи 36 млн. евро с тази цел. Разбира се, това може да прочетем и като акт на загриженост за гражданите на обхванатите от бедствия, войни, терор и бедност държави от Третия свят, но сякаш е повече израз на страха от другия, на онзи, който не ни прилича, който не е като нас; не е от нашите и поради това не знаем какво да правим с него. В България подобни страхове са повсеместни – случаите в градовете Белене и Елин Пелин са още пресни в съзнанието. Ние, така да се каже, сме готови да приемем какъвто и да е Варава, та нека бъде и разбойник, ама да си е от нашите; докато тия, чуждите, ни щем да ги видим, ни да ги чуем, ни да ги помиришем. Страхът е притъпил сетивата ни, превръщайки ги в закърнели органи, реагиращи единствено на думата „бежанец“ със злост и жлъч, с разпни го или поне прогони го…

Коледа е празник на домашното огнище, около което се събират близки и празнуват най-важното Рождество, станало на земята. Но в същото време това е и празник, когато отваряш дома си за коледарите – тия непознати, които вървят от къща на къща и пророкуват за здраве, дълъг живот, берекет и сполука. Та може би точно това трябва да стои винаги пред очите ни – че по някакъв начин непознатият, чуждият, другият не ни е враг, че както го посрещнем, той така ще ни благослови. Или, с други думи, не страхът да ни води в отношението към него, а любовта към ближния, най-висшата ЛЮБОВ.

Защото да не забравяме – тази любов ни е завещана от Иисус, един чужденец…

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.