Кшищоф Варга:Между факта на литературния репортаж и езика на омразата

от -
211

Кшищоф е поляк, Варга – унгарец. Това, предопределено още с раждането на автора раздвоение на личността, става основна предпоставка за неговото биполярно творчество, позиционирано между факта и фикцията.

Между факта на литературния репортаж и езика на омразата на фикцията.

Заедно с колегите си Мариуш Шчигел, Яцек Хуго-Бадер и др. Варга  е сред най-ярките съвременни представители на призната в цял свят полска школа на литературния репортаж, чиито баща е Ришард Капушчински.

Дебютира със сборника разкази Пиян ангел на кръстовището. Автор е на 15 книги –романи и сборници с есета, разкази и репортажи като Момчетата не плачат (1996), Смърт (1998), Текила (2001), Каролина (2003), Надгробна мозайка (2007), Булевардът на независимостта (2010), Bildungsroman (1997), Чардаш с мангалица (2014, продължение на предишната му книга за Унгария Гулаш от турул), Маскарад (2015), Сто (2016) и др.

Определят Варга, на шега, разбира се, като най-големия хипохондрик на съвременната полска литература – мотивите за „влошаването на тялото“, стареенето и преходността на съществуването се появяват във всичките му книги, опаковани като мрачни размишления и самоанализи на неговите (по правило) отблъскващи герои. Такива са, защото според него този тип хора са най-интересни. Книгите на Кшищоф Варга са преведени на унгарски, български, словашки, сръбски, украински и хърватски. Живее в полската столица.

 

 

В думите, които ви представят, се казва: „Той е между факта на литературния репортаж и езикът на омразата на фикцията”. Какво означава тук „език на омразата” и какво представлява той за вас по принцип? Можем ли да се борим с него и как?

Предвид все по-засилващата се тенденция в Полша литературният репортаж или този, в който има фикционални елементи, да отстъпва на стопроцентово истинното и напълно достоверно предаване на представяните факти, аз се намирам повече във фикцията, в художествената действителност на моите герои, дори те да са реално съществували исторически фигури. Колкото до  езика на омразата за мен и въобще, именно той ме кара да пиша. В Унгария и Полша национализмът през последните две години доби мащабни размери, тъй като е умело използван от популизма на политиците. И в двете страни изключително силно се разчита на травматичното минало на зависимост от две империи и така то се превръща във воденичен камък, който постоянно тегли хората надолу. С цел запазване на властта от страна на различните правителства, и в Унгария и в Полша все повече се разчита на създаването на изкуствени страхове и в рисуването на фантастични апокалиптични картини, които нямат реални основания. И в двете държави мюсюлманското население е по-малко от един процент, но постоянно се говори за мюсюлманската заплаха, която разбира се води до все по-голямо затваряне на страните сами в себе си. Вместо правителствата постоянно да напомнят, че смисълът на свободата след падането на комунизма е да живеем в отворените граници на Европа, те непрекъснато сравняват Брюксел с Москва и втълпяват на хората усещането, че са застрашени от липсата на избор и правото да се чувстват истински поляци или унгарци. Накратко, особено в Полша, защото мога да определя унгарското правителство като съсредоточена в бизнес интересите си олигархична формация, която има други цели и способи, езикът на омразата е основно средство на полската политическа пропаганда. Позволено и разпространено е полските политически опоненти да използват всякакви обидни и погазващи достойнството на съперниците им слова, стига само това да води до победата им. И хората стават част от това поведение и нагласи, като го превръщат в свое ежедневие. Например в момента в Полша са изключително модерни т-шъртите с различни националистически надписи, от рода на „Аз съм истински поляк и католик”, „Полша за поляците” и т.н., като еднакво силно се използват за търсене на идентичност както етническия произход, така и славянския език, и католическата религия. Полските политици съвсем съзнателно постоянно „надъхват” електоратите си с риториката на истинския патриотизъм, който няма съмнение, че е чист национализъм, безмилостен към всеки друг и различен: мюсюлманин, евреин или ром.

В Унгария положението е малко по-специфично, защото  унгарците от рождението си знаят, че се различават от всички европейски държави и по произход, и по език, и затова не търсят чувство за единение и принадлежност към някаква по-голяма група, като тази на славянските народи например. Те са сами за себе си, което още повече засилва и обяснява крайното тежнение към капсулиране и затваряне на държавата, до голяма степен с помощта на самото общество. Ето защо, единственият начин, който виждам за побеждаване на езика на омразата, неговите безпощадност, арогантност и разрушителни последствия, е един по-силен и мощен глас на противоположните ценности, принципи и цели. Либералите сме твърде тихи и възпитани, все се притесняваме да не обидим някого. Това вече не работи. В подобен глас няма авторитет и убедителност, той сякаш се страхува сам от себе си. Силният език на омразата трябва да бъде борен с твърдия, уверен и непримирим глас на правата на човека, солидарността и съпричастността, в който да не се долавя никаква плахост, слабост и несигурност.

Донякъде вече отговорихте на следващия ми въпрос, но нека обобщим наблюденията ви: през последните години Унгария, Полша и отчасти България, станаха печално известни с ксенофобията, неадекватността си по отношение на бежанската криза, нетолерантността си. Как може да се обясни този феномен по отношение на три бивши комунистически страни?

Последствието от постоянното връщане към травматичното минало е трайното желание да се чувстваш жертва, слаб и беззащитен. Това се превръща в твоя идентичност, защото не знаеш какво да правиш със свободата си. Затова и не можеш да приемеш и допуснеш някой друг да е по-зле от теб, да има нужда от твоята помощ. Ако му я дадеш, ще означава, че няма да можеш повече хем да получаваш субсидиите на Европейския съюз, хем непрекъснато да го отхвърляш и да се съпротивляваш на правилата и ценностите му. В Полша, а споделихте, че и в България имате подобен начин на мислене и изразяване, се казва: „По-добре на теб да ти е по-зле, отколкото на мен по-добре”. Така всичко отново опира и започва от езика на омразата. Той е могъщ, защото може да създаде всякакви образи на страха и ненавистта, които поради това, че не могат да се пипнат и видят, са още по-плашещи и с невероятни измерения. И в Унгария, и в Полша футболните фенове добиват все по-крайно дясно поведение и присъединяват всички фобии и основания за агресивно, конфликтно и противопоставящо мислене и действие. Ясно е, че за тях футболът отдавна не е важен, а само повод за акумулиране и изразяване на натрупаната омраза. Резултатът, с трагични измерения, но с комичен ефект е, че в Полша, на стадион с хиляди бели, хетеросексуални, силни и безпощадни мъже, изведнъж в най-голям враг и заплаха се превръща женственият хомосексуалист, който дебне отвсякъде и чака да изнасили някого от тези „беззащитни” и „слаби” представители на чистокръвната полската нация. В Унгария пък, Денят на Честта (11.02), който традиционно обединява унгарските националисти, тази година привлече и присъедини като свои гости привържениците на крайно десните движения от цяла Европа. Онова, което умерено дясното унгарско правителство не може да осъзнае, е, че ултра-национализмът е оръжие, което лесно може да се обърне към него самото, с обвинението, че не е достатъчно крайно. Тъй като крайно десните основават идеологията си на тоталната омраза, никой не трябва да очаква, че ще бъде пощаден от нея. Мога да обобщя, че в момента се чувствам сякаш сме 1933 г., в навечерието на Втората световна война. Допреди две години не можех и да си помисля подобно нещо, но сега смятам, че има реални основания за прогнозиране на европейска война: при кризата, която Европейският съюз изживява и във финансово, и в ценностно отношение, не е трудно да се предположи, че всички възможни желани и нежелани „екзити” от него на по-бедните му членове ще имат много по-драматични и катастрофични последствия от Брекзит.

В контекста на всичко споделено от вас дотук, какво бихте казали на страна, която поема Европейското председателство?

На политиците бих казал: „Председателството не е кой знае какво – и ние минахме през това – просто си свършете работата, вземете каквото можете за страната си, помогнете както можете на народа си. Но нищо от това няма да има смисъл, ако не повтаряте постоянно на избирателите си: „Бъдете европейци, радвайте се на европейската ви идентичност, на свободата да пътувате, да излизате от себе си, да не се затваряте в ограничеността на етническия ви произход.”

На хората бих казал: „Не спирайте да се радвате и гордеете, че сте европейци. Никога не забравяйте колко ужасяващ е страхът от невъзможността да напускате териториалните ви граници, да споделяте националното си богатство с другите европейски народи и да се радвате на тяхното.”

С полския писател разговаря

Марта Методиева