Даниел Вачков: Национализмът е идеология, която лесно манипулира необразованите и неузрели житейски личности

Доц. Даниел Вачков е директор на Института за исторически изследвания към БАН. Той е член на Експертния съвет към Института за изследване на близкото минало, на Издателския съвет към БНБ. Преподавал е в периода 1991–1992 в Европейски университетски център в гр. Нанси, (Франция). Понастоящем е преподавател и в Националната гимназия за древни езици и култури “Константин Кирил Философ”.

Доц. Даниел Вачков е автор на монографиите “Българският външен дълг 1944-1989 г.”,”Банкрутът на комунистическата идеология”, “История на външния държавен дълг на България 1878 – 1990 г. (в съавторство с Мартин Иванов и Цветана Тодорова)”, “История на Народна република България. Режимът и обществото” (в съавторство с Александър Везенков, Мартин Иванов, Михаил Груев, Иван Еленков и др. под общата редакция на Ивайло Знеполски), както и над 50 научни статии и студии

Доц. Вачков, Вие сте историк и преподавател, можете ли да обясните от гледна точка на тези две ваши роли феномена „Луков марш” и все по-голямата му популярност сред българските младежи?

От всяка гледна точка, за мен изпълненият с омраза национализъм, който „ражда” подобни феномени, е крайно притеснителен. „Луков марш” ме безпокои като проява наситена с ненавист към всичко, което не е българско. Трябва да отбележим обаче, че тя е част от едно международно възраждане на национализма, не само в Европа, но като гледаме последните избори – и в Америка. Обезпокоителното е, че неонацизмът е факт в доста държави, в които има изградено и последователно демократично управление. Явна е опасността той да надделее над всички останали принципи, които регулират обществата. Поради това смятам, че основната отговорност това да не се случва, трябва да се поеме от техния интелектуален елит. Национализмът е идеология, която може лесно да манипулира необразованите и неузрели житейски личности, като предлага прости решения на сложни проблеми, с което още повече ги задълбочава. Средството за това е езикът на омразата, който много лесно се разпространява там, където намира лесна почва.

Проблемът обаче, поради който исках да говоря точно с Вас е, че училище като Класическата гимназия, не отглежда необразовани млади хора. Даже напротив, някои от тях имат завидни познания по история. Именно те са склонни към необяснимия за мен „просветен национализъм”. Подхождат избирателно към историята именно онези, които добре я познават, използвайки непочтено спрямо историческата наука само елементите, които им харесват и им дават нещо. Какво им дава Луков марш?

Целият проблем на подобни чествания е, че те не само в България са свързвани с фигури, които не могат да бъдат еднозначно определени. Генерал Луков, активен политик между двете световни войни, носи много противоречиви характеристики. От една страна, като министър и общественик, е вършел полезни за държавата неща. От друга страна се преекспонира фактът, че е оглавявал Съюза на българските национални легиони, което става и повод за неговото честване, като се приема за положителна близостта му до нацисткия режим. Така чрез почитането на подобни противоречиви личности, се прокрадва и установява крайният национализъм и непримиримото отношение към малцинствата и към различните. За мен национализмът при младите е проява и на някакво модерно увлечение, желание да се определят като истински българи. Така е обяснимо защо той става избор и на образованите младежи – колкото и да знаят, те си остават житейски незрели. Освен това познанията им често са обхванати от един романтичен дух. Те не могат да разберат в тяхната пълнота ужаса и кошмара, до които води един военен конфликт. За тях войната е нещо героично и романтично, без да се осъзнава какво бедствие е тя.

В този контекст е следващият ми въпрос: бумът на нео-нацистките движения в Европа е проява на къса историческа памет или нещо по-сложно? Как е възможно да се забрави ужасът на Втората световна война от хора, чиито роднини са загинали в нея?

За съжаление, като историк трябва да кажа, че обществата много често повтарят грешките си, не се учат от историята. В момента се намираме в ситуация сходна на тази в навечерието на Първата световна война. До 1914 г. по-голямата част от Европа, без някои балкански територии, живее в безпрецедентен за онова време над 40-годишен мир. Затова отношението към войната в онзи период е твърде романтично. На снимки и в разкази се вижда как тя се посреща с ентусиазъм, на война се отива като на сватба. Винаги съществува опасността хората да забравят и да изопачат фактите. Днес живеем вече повече от 70 години в мир, като се изключи Югославския конфликт преди 25 години. Това обаче крие именно опасността от липсата на памет. И тук отново стигаме до отговорността на онези, които знаят и трябва да предадат знанието си на останалите. Отношението към бежанците днес е доказателство, че тази работа не е била свършена. Хората не са научени да съпреживяват и осмислят чуждата трагедия, забравяйки, че подобни тежки периоди са белязали историята на техните собствени родове и семейства.

Тук трябва да споделя смайването и недоумението си от поведението на две групи в обществото – на жените и децата. Смятах, че едните като майки, а другите като по природа невинни същества, няма да са така склонни към националистическа омраза и ще се по-податливи към състрадание и разбиране. До голяма степен виждам, че греша и в двата случая. Произведения на изкуството като „Повелителят на мухите” са представили достатъчно убедително мащаба на детската омраза. Но там няма етническо различие. Очевидно то ще си остане най-трудно за преодоляване, особено когато е непосредствено и непрекъснато „помпано” от емоциите на родителите. Ромите трайно са повод за етническа ненавист, без да се вижда някаква воля за преодоляване на стереотипа, с който са възприемани. Бежанците изкуствено са представяни като някаква невероятна заплаха, която грози всички. В този контекст обаче, не се връзва антисемитизмът сред младите хора. В България нито има значително еврейско малцинство, нито са налице предпоставки за конфликт с негови представители заради чувство на страх, негодувание и т.н.

Според мен този феномен отново се обяснява с факта, че за определени хора той се смята за модерно и актуално поведение. Антисемитизмът се гради на изключително елементарни и схематични обяснения за световните кризи и нещастия, които за неинформирани и неопитни хора звучат добре и приемливо. Теорията за Световния заговор дава опростени отговори за всички лични и универсални проблеми. Сблъскват се две радикално различни тези – от една страна евреите държат световния капитал, но от друга са в основата на всички радикални движения. Например участието им в болшевишкия преврат и тежнението им към крайно левите движения, които са маркирали Европа. В България тезата за подобна голяма роля на евреите няма особена почва. Тук е налице друг фактор, който поражда антисемитски чувства на омраза. Тезата ми за неговото обяснение е, че в нашата страна така и не бяха еднакво осъдени двата тоталитарни режима, през които тя е минала. Докато за крайно десните фашистки режими има едно категорично осъждане, то има тенденция комунистическите режими да бъдат представяни в по-приемлива светлина. Това също подклажда антисемитизъм, защото няма спор, че и в българското, и в руското комунистическо движение има доста голямо участие на евреи. Имам колеги и в България, и в чужбина, които, когато започнеш да говориш по-остро срещу комунизма, са склонни веднага да те обвинят в антисемитизъм. Щом осъждаш комунизма, априорно симпатизираш на фашизма, което е пълен абсурд. Ясно трябва да се каже и  повтаря, че и двете системи са изключително престъпни и анти-човешки. Ако това не се прави, е обяснимо защо явления като Луков марш прибягват до формални доводи за своето съществуване – действително сред убийците на генерал Луков е и еврейка-a комунистка. Престъпното в идеологии като расизма и антисемитизма е, че те пренасят определени действия на определени хора върху цели раси и нации, подминавайки принципа, че всеки отделен човек носи отговорност за своите действия и поведение. Евреите в Русия не са имали особено голям избор – можели са или да заминат за Америка, или да се радикализират.

Тук трябва да отбележим една привидна разлика между нацизма и комунизма. Втората идеология все пак дава илюзията за по-добър живот, докато първата е открито и откровено основана на омразата и чувството за превъзходство на една раса над останалите.

Да, но комунизмът също е основан на омразата и разделението. Той може да не дели хората на расов, а на класов принцип, но със същите унищожителни последствия за уличените в принадлежност към експлоататорските класи. До голяма степен тези режими са близнаци, еднакво използват езика на омразата, но го насочват към различна цел.

Все пак къде бихте поставили България спрямо Унгария и Полша. Публикувахме материали, които ясно показват мащаба на възраждането на национализма и в двете страни, до голяма степен възможно с подкрепата и поощрението на самите политици.

Струва ми се, без това особено да ни успокоява, че в България ситуацията не е така крайна. Дори и нелепите, често трагикомични представители на българското крайно дясно в парламента се подчиняват на някакво осъждане, ограничаване и санкциониране на недопустимото им поведение и словесни прояви.

За да завършим интервюто, бих искала да изясним нещо, което съществува като възприятие, но не знам дали то е основателно и защитимо. Чувала съм да се казва и то от историци, че има добър и лош национализъм. Добрият всъщност се нарича „патриотизъм”. Възможно ли е подобно разделяне на идеология, която официално е определена като престъпна и недопустима в никакви нейни форми предвид родените и подкрепени от нея престъпления.

Това е проблем, който трябва добре да бъде разяснен. Той обяснява защо често хората, които защитават принципите на толерантността, са обвинявани в родоотстъпничество и служба на чужди интереси. Всъщност, деленето на добър и лош национализъм започва много отдавна, не е от сега. Още през 19-ти век той е свързван с либерализма. Самата идея за създаване на национални държава е свързана с установяването на управление, което ще съблюдава човешките права и ще има конституция. Това е до голяма степен  алтернатива на монархическите режими, които най-често пораждат като своя антитеза подобни въжделения. Твърде скоро обаче, започва да се наблюдава любопитно противоречие в националистическата идеология. От една страна тя е либерална, но от друга, още в най-ранния си стадий на развитие, е и нетолерантна. Именно Унгарската революция през 1848 г. е един от първите примери за това. Унгарците в Австрийската империя масово се надигат да създадат своя Унгарска държава под водачеството на велики лидери като Лайош Кошут и Шандор Петьофи. В тази нова и независима унгарска страна трябва да има права и свободи, да има парламент и унгарското население да участва в управлението. Всичко звучи прекрасно, но още в хода на самото въстание става ясно, че унгарците не са готови да дадат тези права на хърватите, на румънците или на сърбите, които живеят в тази част на Австрийската империя, която те виждат като унгарска.

Подобни са тенденциите и в борбата за Гръцка независимост и конституцията на Ригас Велистинслис.

Точно така. Именно затова виждаме, че още когато национализмът все още може да се смята за добър, дори тогава той проявява чертите, които ще доведат до неговата престъпна крайност, злоупотреби и убийствена пропаганда.

 

Проектът "София казва "НЕ" на словото на омразата и екстремизма" се изпълнява с финансовата подкрепа на Столична община, Програма Европа, 2018 г.
Проектът “София казва “НЕ” на словото на омразата и екстремизма” се изпълнява с финансовата подкрепа на Столична община, Програма Европа, 2018 г.

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.