Детската възраст в трудовете на ранните български книжовници*

от -
1 170
Проф.дин Надя Данова - почетен професор на Атинския университет

В броя от 23 август 2017 г. на „Маргиналия”, под заглавието „Детската възраст в българското общество XV-XIX век /част първа/” публикувах текст, който имаше задачата да осветли мястото на една нова дисциплина в полето на социалната история, имаща за обект историята на детството и на представата за детето. Днешната публикация е посветена на отношението към детската възраст на българските книжовници от XVIII и началните десетилетия на XIX век. Нашето внимание ще бъде фокусирано върху период, през който основната част от населените с българи земи са включени в пределите на Османската империя. Османското завладяване през XIV в. има за последица ликвидирането на българските елити. Масата от населението принадлежи към категорията “рая”, свързана предимно със селскостопанско производство. Градовете запазват своя статут на пълно подчинение на централната власт, както е било и в предидущия период – при това със засилен контрол и повече пряко управление от центъра.[1]. След унищожаването на самостоятелните балкански държави, Цариградската патриаршия добива по-значима роля, тъй като в процеса на изграждането на османската държава, цариградският патриарх към правата си на върховен глава на всички източноправославни християни постепенно прибавя нови функции и правомощия, произтичащи от мястото на друговерските църкви в османската държава[2]. В хода на този процес, в периода 1416-1438 г. е ликвидирана самостоятелността на Търновската патриаршия и тя е понижена в митрополия, подчинена на Цариградската патриаршия. На патриарха се възлагат функциите на политически представител пред султана на православните, той е също така посредник между османската власт и православните поданици, и е отговорен за тяхната лоялност пред султана[3]. Обширните владения на църквата са освободени от данъци към държавата, а висшият клир има правото (в иначе свръхцентрализираната Османска система) да владее безусловно свободно значително движимо и недвижимо имущество и да ползва доходите от него. Благодарение на тези привилегии висшият православен клир получава възможността да контролира всички прояви в областта на културния живот и да санкционира нежеланите. Този контрол  е подсигурен и от факта, че църквите и манастирите са останали единствените центрове, в които се поддържа книжнина и грамотност. На практика църковният институт разполага с целия апарат, чрез който може да упражнява цензура върху печатната продукция на православното си паство[4]. Това обстоятелство изиграва основна задържаща роля по отношение на проникването на модернизационните процеси в духовния живот. При новите условия гръцкият език, който e добил чрез християнизацията от Византия важно място на Балканите, сега получава още по-голямо разпространение, тъй като висшият клир на източноправославната църква се набира предимно от средата на гръцката етническа общност. Независимо от данните за излъчване на висши клирици и от останалите балкански народи, езикът на официалното богослужение в митрополитските центрове и езикът на патриаршеската канцелария за всички тях е неизменно гръцкият. На гръцки език се води и документацията на множество митрополитски центрове, манастири, общини и еснафски организации в територии, в които преобладява негръцко население. Дълго време гръцката книжнина и гръцкият език играят ролята на посредник между постиженията на просветена Европа и балканските народи, а редица образовани българи от първата половина на ХІХ в. творят на гръцки, тъй като българският език още не е достатъчно обработен[5].

През втората половина на XVIII век в резултат от революцията в цените, промяната на търговските пътища и включването на Балканите в европейския капиталистически пазар, започва изграждането на буржоазната структура на българското общества. Процесът на формирането на българската буржоазия и на свързаната с нея светска интелигенция протича забавено поради тогавашната специфика на Османската империя[6], която определя и продължителното съжителство на елементи от отмиращата и зараждащата се епоха. Следствие от Османската система е липсата на значимо капиталистическо натрупване. На практика местната индустрия остава в ембрионален стадий почти до края на XVIII век, a ръководна роля в модернизационните процеси играе търговската буржоазия[7].

Спецификата на прехода на българското общество към модерната епоха слага своя отпечатък върху процеса на формирането на българската интелигенция и определя нейния облик. Недостатъчната икономическа сила на българската буржоазия има за последица ограничени възможности за  субсидиране на светската интелигенция. Слабите в стопанско отношение буржоазни слоеве до късно нямат възможността да създадат учебни заведения, които да подготвят висококвалифицирани специалисти. Младите хора са принудени след обучението си в съществуващите килийниучилища да продължават своето образование в гръцките гимназии и лицеи, особено значение сред които имат школите в Пловдив, Истанбул, на остров Хиос, в Букурещ и в Яш[8]. Българската интелигенция до късно се набира от средата на духовенството, което има за своя последица трудното оттласкване от традиционните ценности. Това удължаване на процеса на преминаване към светска интелигенция оказва влияние върху издигнатите от нейнитe представители идеи, a cъщо и върху социалнотo и политическотo й поведение. Въпреки забавените темпове на развитие, укрепването на българското занаятчийство и формирането на градска среда със нейните изисквания и вкусове естествено води до мутация в съзнанието на елита, до постепенното оттласкване от средновековния манталитет и поведение, и формиране на нова ценностна система. Последици от интеграционата роля на европейския капитализъм ca формирането на общности от български търговци във Виена и Лайпциг и постъпването на редица българи в учебните заведения и университетите на Франция, Германия, Дунавските княжества и Русия. В духовния живот на българите се умножават проявите на принципите на голямото идейно движение – Просвещението. Основен елемент във вижданията на носителите на идеологията на Просвещението у нас в българското общество е новото възприемане на неправославния свят. Западният свят, смятан доскоро за свят на еретиците, се превръща постепенно в съзнанието на образованите българи в Просветена Европа, от която трябва да се учим. Въпреки острата реакция на православната църква срещу идеите на Просвещението и срещу всякакви връзки със Западния свят, редица български интелигeнти се насочват към европейския културен модел и общоевропейските ценности[9].

Но да се обърнем към текстовете на книжовниците от тази епоха. През XV-XVI в. характерни за българския книжовен живот са сборниците със смесено съдържане, които включват повести, разкази, апокрифни съчинения и жития. В началото на XVII в. в тази ръкописна книжнина навлизат жития и поучения, преведени от новогръцки печатни книги, между които особено място заема сборникът „Съкровище” на Дамаскин Студит /1558/. Започва компилирането на Дамаскиновите слова с други творби и създаването на сборници,  които включват съчинения с разнородно съдържание[10]. Тези сборници, които са изключително популярни и се разпростаняват в множество преписи, излизат извън рамките на църковната практика и са предназначени за четене от широк кръг читатели. На поместените в сборниците  жития се възлагат възпитателни функции и те задават модела за добрия християнин. Общо взето, житийната литература поставя акцент върху частта от живота на светците, свързани с техния християнски подвиг, но покрай това тя съдържа и някои откъслечни елементи, които позволяват да съдим за това как се е мислила детската възраст, какви са били  нагласите и изискванията към децата. Така, според датиращото от XVII в. житие на свети Евстатий Стратилат, воин на Траян, двете му мъжки чада Агапие и Теопист „му приличат на него и по „външност и по склонност„. Книжовникът заключава: ”Сиреч от добър род и добри чада излизат, приличат на родителите си”[11]. На наследствеността по отношение на  характера на личността се набляга и в житието на Константин Велики: „ от лукав човек лукав се ражда”[12]. Пак от същото столетие датира и житието на Св. Димитър Солунски, в което се твърди: „Още от младост, когато беше дете, пролича какъв ще стане по-късно”[13]. А в житието на Свети Николай Мирликйски се изброяват и свръхестествените качества, които притежавал още с раждането си бъдещият светец: ”Като се роди в онзи час, стоя прав на краката си три часа. И чак тогава легна както всяко дете. И уплашиха се всички, що бяха там. Оттогава си пролича какъв ще стане и какво добро ще прави до края си. И додето сучеше бозка от майка си, в сряда и петък въобще не искаше да тури бозката в устата си, докато не залезе слънцето, и тогава малко посукваше, а през другите дни на седмицата бозаеше като всички деца. Личеше си още от дете колко велик ще бъде после пред Бога и пред човеците”[14].

Отново житийната книжнина се използва, за да се прави и внушението за задължителност на пълно покорство на децата по отношение на родителите. Така, образът на Св. Иван Рилски служи, за да се посочи за пример светецът в детската му възраст, който се подчинявал на родителите си във всичко, „ защото е добре децата да слушат родителите си”[15].

От особен интерес за нас е един текст от XVIII век, представляващ превод от новогръцки на слово от издадения през 1685 г. сборник „Ново съкровище”[16]. Съставителят настоява, че хората  са склонни да вършат злини, тъй като родителите не поучават своите деца, докато са малки. И съветва: „Когато не можеш да поучиш своето чедо, а ти дай го са добър учител да го напъти”. Доброто възпитание изисква децата да бъдат смирени и сдържани „да не гледат безсрамно, да не празнословят, да не се смеят безумно, да не се присмиват, да не играт хоро, да не вършат дела, които радват дявола”. А такъв резултат може да бъде постигнат единствено, ако възпитанието започне от ранна възраст: ”Родителите са длъжни да поучават своите деца от малки. Да ги учат от седмата година, или от петата, дорде дойдат до 16 година, понеже душата на малкото дете е подобна на бяло платно, в каквато го боя сложиш, такова ще стане и по-нататък. Така е и малкото дете, когато от малко се научи на добро, не може скоро да се обърне на зло. До смърт ще помни това добро, което е възприело от малко… И да не се чудим, че някои стават крадци и убийци и блудници и се отричат от християнската вяра. Ако тяхните родители ги  бяха от малки учили на закон Божи, от малки биха получили страх и не биха били такива.  А те не са били учени от малки и после тръгват към развала, и малко вина намират в себе си и бързо падат в зло”[17]. Книжовникът се обръща и към децата: „Деца, бъдете послушни на родителите си в името на Господа, защото това е справедливо. Почитай баща си и майка си, това е първата заповед, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята”[18]. Бащата на син, който не е получил нужното възпитание, не се весели, а мъдрият син весели своя баща, тъй като бащата се радва с „кроткия и послушен син”. В текста срещаме и библейската мъдрост: „Който си щади тоягата, ненавижда сина си. Ако някой баща не наказва своя син, ненавижда го, а ако някой баща наказва своя син, той го обича от сърце”[19]. Заслужава да се подчертае, че според автора на словото, възпитанието на „женските чада” изисква още повече внимание и усилия,  тъй като те трябва да бъдат скромни, смирени и покорни: „Внимавайте как се държат, как беседват! Да не са безсрамни, да не бъдат прекоречни, да не отвръщат”. Майките са онези, които носят по-толяма отговорност за възпитанието на младите момичета, тъй като те трябва да им служат за добър пример: „Чуйте вие майки, които имате моме, да не научат те от вас някакво зло.  Когато вие говорите безсрамни думи или кълнете, или се заклинате, или лъжете, или вършите някакво зло, те слушат и гледат от вас, и правят това, което са видели от вас. Когато вашите деца са добри, бащата и майката се радват с добрите деца. Ако те ги поучават и станат лоши, бащата и майката се срамят от своето чедо. Както вече казахме, много да внимаваме и да поучаваме своите деца”[20].

Един от най-плодовитите книжовници на XVIII в., който формулира ясно разбиранията си за детството, е роденият в Елена монах, книжовник и проповедник Йосиф Брадати /1714-ок. 1758/[21]. Той живее и твори в Рилския манастир, където между 1740-1758 г. превежда словата на Дамаскин Студит. Учителства в Рилския манастир и Самоков. Като таксидиот преминава през много български селища, където оставя съчиненията си за преписване. Днес разполагаме с около 15 негови ръкописни сборника, представляващи предимно превод от новогръцки. Много от преводите му са свободни, със съкращения и добавки, със съзнателно опростяване на фразата, правещо текстовете му по-достъпни за по-широк кръг читатели. Текстовете на Йосиф Брадати са предназначени да влияят върху съзнанието на обикновения българин и по форма и средства се вписват в традицията на проповедта и религиозната литература. Йосиф апелира за народна просвета, проповядва християнските морални ценности и опазване на православната вяра, бори се срещу суеверията. Обсъждайки в трудовете си проблемите на възпитанието, той дава израз и на вижданията си по отношение на детската възраст. Убеден е, че развитието на индивида зависи изцяло от най-ранните години от неговия живот: „Якоже рекохме, кога са още мали чеда ваши, да ги оучите на закон Божий. От мало какво научи дете, така и до старост останет. Като некое младо дрьвце, ако нещо будеть криво, туришь возь него колчецъ, и изравишь го, и вежеш го за колчецо и за не много време растеть и исправить се. Ако ли го не исправишь, доде е младо, кога стане дебело, не может да се изправит”[22]. По всяка вероятност той е преводачът на споменатото по-горе слово за възпитанието на детето, което, според него, трябва да започне от 5-7 годишна възраст и детската душа е „бяло платно”, т. е. моделирането на характера на детето е изцяло в ръцете на педагога. Освен това, заслужава да се отбележи, че той употребява понятието „наказать” за „възпитавам”, което ще видим и у по-късните  книжовници[23]. Според Йосиф Брадати именно грижите на родителите за възпитанието на тяхното дете са мерило за тяхната обич. Съзнавайки, че не всички родители са в състояние да дадат на децата си нужното възпитание, Йосиф Брадати съветва такива родители да поверят децата си на учители, но същевременно поставя високи изисквания към учителите, които трябва да събудят у своите ученци влечение към книгата, дори с риска да ги отблъснат от учението с караници и бой: „Нъ и мали детие, егда учат книга, ненавидут и мръзут на своего учителя: карат ги и биет ги. Того ради и они ненавидат го.  Егде научат добра да четат, забуварат како ги е бил и карал учител, нъ почнут да му благодарут учителю своему Такожде и нихни родителе многу будут му благодарити, како добро научи нихна чеда на книжною мудрост”[24].

Детската възраст е обект на вниманието и за родения в Арбанаси през 30-те години на XVIII в. книжовник Никифор Рилски[25]. Никифор е ученик на Йосиф Брадати. Той работи в Рилския манастир и оставя около 20 ръкописа с проповеди и дамаскини. Превежда слова на Йоан Златоуст за възпитанието на децата, в които се подчертава, че е нужно родителите да учат децата си на страх Божи и на почитание към божиите служители; че трябва да им се напомнят непрекъсато  страшните мъчения в задгробния живот. Според Никифор за всички прегрешения на децата са виновни родителите, ако не са ги възпитали добре и са били прекалено меки към тях: „Многи родители таковое навикновение имат, никакво не хощут да ударат свое чади или да го скарат или нещо да го ускурбат. И гледат ги како  развращено живеют и нищо не им кажат. И многажди аз видех такива ненаказана, заведоша ги пред судя и отсекоша им глави и станоши родители на своих чада убийци, понеже от мали возраст не учиха ги, не скараха ги и не биха ги…. Такови нерзумни родители, кои не наказуют своя чеда…” [26]

През 1762 г. Паисий Хилендарски /1722-1773/ завършва своята „История савянобългарска”. Той има за основна задача подхранването на националното самочувствие на българите и поради това вниманието му е съсредоточено главно върху личностите на съществували или имагинерни славни българи – царе и светци, както и върху събития, които биха могли да бъдат повод за българска национална гордост. И все пак децата не са напълно извън неговото полезрение. Разяснявайки „ползата от историята” Паисий изтъква аргумента, че ако „любомъдрият читател” опознае историята на своя народ, той ще може да отговаря на въпросите на „малките деца” и „простите хора”. С други думи, книжовникът поставя деетето на нивото на неукия възрастен, така че според него и детската възраст не бива да бъде пренебрегвана в усилието за култивиране на национално самочувствие. Властовият модел на взаимотношенията в семейството, представен от Паисий, се опира на Библията и според него синът трябва да се покорява безпрекословно на заповедите на бащата. Така синовете на Ной Сим, Хам и Яфет се подчиняват на заповедите на баща си, а в случай на непокорство на сина, той бива наказан жестоко – какъвто е например случаят с Видинския владетел Срацимир! В наратива на Паисий децата присъстват като пасивен обект на посегателство, пленяване, даване като залог за лоялност, обект на междудинастически договорености или потурчване. Същевременно, очевидно Паисий разчита на емоционалната връзка между родители и деца, за да опише сполетялото българите бедствие на османско завладяване, представяйки картината на ридаещите безутешно и въздишащи за чедата си майки и бащи[27].

Сред книжовниците от XVIII в., които се вглеждат в детската възраст и несъмнено проявяват чувствителност към нея, е свещеникът Тодор Врачански[28]. Той твори през периода  от 1748 до 1799 г. и в неговите ръкописи, включващи дамаскини, сборници от поучителни слова и тълковни евенгелия, са поместни съчинения на Йоан Златоуст, Дамаскин Студит, Агапий Критски и др. В тях присъстват имената на Аристотел, Платон, Сократ, Александър Македонски[29]. Тодор Врачански разкрива интересни подробности от живота на тогавашните хора. През 1766 г. той съобщава: „прежде пишех без очила беше лесно, а сега не могу, но с очила писаю”[30]. Опитвайки се да убеди своите сънародници, че те трябва да се грижат за спасението си, а не за „земните неща”, свещеникът  ни  е оставил едно интересно описание на света на детето: „Ниа есми  подобни якоже малите деца – егда си играют, правят фурници, и колца, и кащици, и куклици. И укитают ги и радуют им се и веселют се до вечера. Егда вечер будет, оставляют свои градежи, ижи беху се  на вес ден трудиле и градиле”[31]. Този пасаж е особено ценен за нас, тъй като до този момент той е единственото свидетелство за играчките, с които са си играли децата по онова време. Същевременно, той говори и за отношението на автора към децата, които той явно възприема като безотговорни и повърхностни. У Тодор  Врачански откриваме и цитираната по-горе мисъл, с която на практика се легитимира грубото отношение на учителите към децата, тъй като се твърди, че те ще забравят неприятните моменти и ще бъдат благодарни за наученото: „Нъ и мали детие, егда учат книга, ненавидут и мразут на своего учителя, карат ги и биет ги. Того ради и они ненавидат го. Егда научат добра да четут,  забуварат како ги е бил и карал учител, нъ почнут да му благударут учителю своему. Такожде и нихни родителе многу будут му благодарити, како добро научи нихна чеда на книжною мудрост”[32].

Детската възраст присъства и в трудовете на  рилския монах Теофан, работил през втората половина на XVIII в.[33] В ръкопис на Теофан Рилски, съставен през последната четвърт на XVIII в., има съвети за възпитането на децата, в които отново присъстват мислите за необходимостта децата да бъдат възпитавани от 5-7 годишна възраст до 16 години[34]. Пак четем и мислите, че възпитаният син е премъдър и че лишавайки от възпитание синовете си, родителит носят вина за техните грешки. И Теофан споделя мнението, че възпитанието на „женска чеда – да не будут безсрамни, да не будут прекоречни, да не повращаютъ речь” и пр. изисква големи усилия. Както и това, че майките трябва да служат за добър пример на своите дъщери. Книжовникът повтаря настойчиво „Якоже рекохме велико вънимание да имаемо, да накажем свои чада”[35].

Сред образованите българи от втората половина на XVIII в. и началните десетилетия на ХІХ в. особено място заема учителят, книжовникът и политикът Софроний Врачански (1739-1813). Той учи в Котел и Атон. Работи като свещеник и учител, а по-късно заема епископския престол във Враца[36]. От 1803 г. емигрира във Влахия, където се отдава на книжовна и политическа дейност[37]. В книжовното дело и обществената активност на Софроний Врачански изпъкват елементите, свързващи го както с традиционното мислене, така и с новото, което е плод на съприкосновение с идеите на Просвещението[38]. Софроний Врачански е непоколебимо ориентиран към ценностите на считаната от източноправославната църква за еретична Просветена Европа. Насочва се към говоримия език и придава огромно значение на просветата и книжнината. Той напътства българите вместо да изразходват средства за поклоннически религиозни пътувания и обдаряване на различни манастири да последват примера на по-развитите народи и да строят „школи и академии”. На „нашая неразсудная глупавине болгарская” е противопоставен примерът на „греците, евреите и европианите”, които благодарение на „това учение станали господари, станали властители и сас учителное блистание светят на свето”. Софроний подчертава, че за добрия християнин истинска милостиня е, „человече, перво да учиниш милост сас сина твоего, сас чада твоей, да ги подадеш и да ги научиш закон божия и мудростноуе учение”. Истинска милостиня е да помогнеш на „вдовица останала сас малии деца” или на бедна девойка „пришла на возраст телесний та да поиде и она по обичая естество человеческое на законний брак”[39]. Софроний Врачански има огромен принос за формулирането и разпространяването на повлияни от идеите на Провещението възгледи и практика по отношение на проблемите на нравствеността[40]. Той има несъмнена заслуга и за запознаване на българите с античната култура, което има смисъла  на приобщаване към общоевропейската култура[41]. Към библейските герои, служещи за модел за подражание, Софроний добавя пред своите сънародници и героите на античността, цитира многократно имената на Аристотел, Платон, Солон, Сократ и Плутарх[42], обогатявяйки българската хоризонт с познанието за  задължителния за европейската образованост античен пласт.

Темата за детето и детското присъства на много места в трудовете му. „Житие и страдания” дава основание да се твърди, че Софроний проявява особена чувствителност към темата за грижите към детето, което може би е свързано и с факта, че той рано осиротява – загубва майка си, когато е тригодишен и осем години по-късно и баща си[43]. Сам преживял множество сътресения, плод на размирното време, Софроний проявява загриженост за съдбата на своите внуци[44]. В резултат на положените грижи Атанас Богориди и Стефан Богорди получават най-доброто за онова време образование, за да станат част от тогавашния интелектуален и управленски елит на Балканите. Ще припомня също, че в наставлението си към новобрачните Софроний Врачански очертава като първо тяхно задължение „пред Бога и пред человеци” „доброе отхранение” на техните деца[45]. Би трябвало да се спомене и преводът на Софроний Врачански на нравствено-дидактичните Езопови басни[46], които за Софроний са насочени не само към възрстните, но благодарение на занимателната им форма – и към младите и малките.

От друга страна, редица текстове, излезли от ръката на Софроний Врачански ни говорят за силата на средновековната традиция. И това проличава особено ясно, когато се докосват теми, свързани с децата.  В съставения от Софроний Врачански през 1802 г. Първи видински сборник са включени патерични разкази – повествователни творби, пряко или косвено свързани с живота на монасите. Специален интерес представлява повествователния мотив от „Слово о судби Божиих, яко не изпитани сут. Много молившу ся о них някой монах да би узнал судовете Божии”[47]. Произведението представлява разказ за един „пустиняк калугер” (т. е. отшелник), който тръгва да посети друг мъдрец. Бог му праща „ангела своего на образ някоего калугеря” за спътник. Двамата отсядат „у някоего боголюбиваго человека” и на тръгване ангелът удушва детето му. Ангелът обяснява, че детето е убито за да бъде предпазен бащата от злото, което синът е щял да му причини[48]. Според изследователя на делото на Софроний Врачански Николай Аретов, въпросното „Слово о судби божиих…” от Първи видински сборник възхожда към печатните руски пролози; при това този мотив е твърде стар. Същият мотив присъства в патериците, и в „Gesta Romanorum” („Римски деяния”), в по-старата славянска книжнина и има и аналогии и в българския фолклор[49].

Какво послание е носела тази история за целевата група на Софрониевото поучение, ние не можем точно да знаем. Но за нас един от вероятните варианти би бил, меко казано, спорен: знаещият и силният (Ангел Божи) е оправдан да убие всекиго (защото сравнен с Ангела, всеки и незнаещ и слаб). Пренесено в семейството, това означава, че бащата (по традиция най-силния и знаещия) може дори да убие детето, въз основа на интуицията, че то ще му създаде проблем. И няма кой да му поиска сметка. Бащата е защитник на детето от всекиго – но не и от себе си. Споменаваме именно този вариант, защото именно към него ни водят и други текстове на Софроний, които ще разгледам по-долу.

Преход към тях са поученията на Софроний, поместени в неговия Втори видински сборник, съставен през 1802 г. Напътствията към децата, утвърждаващи семейния властови модел, са напълно в традицията, приемана за норма, и звучат по следния начин „Любезное мое чадо, прилепи са при Бога и не отступай от него… Всякоги послушане да имаш на своите родителей. Почитай отца твоего и да са очистят греховете твои… И почитай усердно и матер твою… Пригледай и послужи у старости на отца твоего и не оскорбявай живение неговое… И на царя, и на господаря своего вярно послужи”[50].

С оглед на нашата тема особен интерес представляват „словата” на Софроний от 1805 г., предназначени за четене в черквите в неделя. Едно от тях дава на родителите такива напътствия (цитираното съм разчела от ръкопис и запазвам главните особености на оригинала): „Разумейте вы себе отци и матере и известно слушите моите речи и наказувайте чадата ваша из младость, каквото дума премудрый Соломон: кой члвек люби сина своего той тоягата своя не милва[51]. Накажи чадото твое от младост, да учиниш ти рахат на старост твоя, ако ли го из младост не накажиш и не биеш го, а то коги укорявай не са вече покорява тебе”[52]. Софроний разказва случая с един баща с двама сина, които никога не бил удрял с тояга и „беше им дал воля как хочат тако да чинят”. Резултатът от това „ненаказание” бил, че те „всякоги зло чиняха”[53]. И Бог рекъл на бащата „Коги ти не си хочел да  педепсашъ синовете свои добре, да знаиш како сеги ще умрат синовете твои от меч, пощо не си педепсал добре синовете”[54]. Софроний цитира  Йоан Златоуст, който настоява, че „кой человек не педепса децата свои да се боят от Бога”[55]. Забележително е, че на старогръцки, както и на познатия за Софроний гръцки от XIX в., за действия, които за нас са доста различини – от една страна, „наказвам”, а от друга – „възпитавам, обучавам” – има само една дума. Това е именно думата παιδεύω, която Софорний е побългарил на „педепсвам”. Предположението е, че за тогавашното гръцко и българско простветено съзнание разликите между „наказвам” и „обучавам” са били доста размити, ако ги е имало изобщо.

В някои случаи Софроний е пряк до натурализъм: „Ако ли та не слуша детето твое, а ти не милвай лозата, както Соломон дума дай му шест раны (удари му шесть тояги) [пояснението е на Софроний] или двенадесет ако ли е голема грешката, а ти му удари и двадесят, он от това биение не умира. Братие, наказуйте вашите чада да се боят от Бога. И вы отцы и матере, рожденний ваше чада оучете и педепсувайте и не толико сас дума, но и с тояга”[56]. Той успокоява родителите, че детето няма до умре, дори ако тоягата играе „начестичко” – не, от това детето само „повише здраво става. Ти ако му биеш телото, душата от смерти избавяш”[57]. Трудно можем да си представим как е звучало това слово на архиерея в християнския храм, но думите, напътстващи родителите как да запазят властовите си позиции, са били: „Човече, наказувай и педепсай сына твоего из младости неговая, за да тя струва почест и икрам на старост твоя и да та подаде красота и веселие на душата твоя…Кой люби сина своего он често да му налага раны”[58]. На „любящия” баща се препоръчва да не се спира пред нищо, само и само да пречупи волята на своето дете – и пречупил я, да се държи единствено като непристъпен властник: „Оухрани и возрасти чадата твои сас наказание и сас педепсиа и сас запрещение. Варди се пред него да са не смеиш, нито да играиш. У младост негова не давай му власт да ходи по своя воля, но строши му ребрата докле расте, почто коги порасте ще покоравей и не ще ти се покори”[59]. Нещо повече – бащата е напътстван не само как да брани собствената мрачна власт, но и как да избегне неприятностите с „господарите”, които би му донесъл непокорният син.

Специално внимание обръщат книжовниците от XVIII век на „женските бащи” – и майки – да бъдат по-бдителни отколкото към момчетата и да внимават  „како ходат, како беседуют, да не будут безсърамни или прекоречни, да не возвращают реч.” В неделните си слова Софроний Врачански конкретно формулира методите на правилното възпитание към младите момичета: „Имаш ли дщеря, не погледай на нея сас смешное лице, но всякоги грозна дума полагай на нея от устата твой, за да и увардиш телото чисто, най-после да ти не посрами лицето, почто той женски род лесно на грех пада, че коги отдадеш дщеря безгрешна без кусур, тогива като че си голема работа совершил”[60]. Софроний Врачански изготвя и нарочен текст, предназначен да поучава децата как да почитат родителите си, позовавайки се на божиите заповеди[61]. Той привлича и Соломоновите мъдрости, за да призове децата към послушание: ”Чуйте, що дума Соломон: чада слушайте педепсията бащина”[62]. Тези текстове, излезли от ръката на Софроний Врачански дават основание да се твърди, че  отношенията деца/възрастни очевидно представляват област, в която традиционните възгледи  трудно отстъпват територия на модерните виждания. Във възгледите на Софроний се сблъскват модерното разбиране, че децата трябва да бъдат просвещавани – с традиционното пред-убеждение, че децата дължат пълно подчинение на родителите си, които имат и моралното право, и материалните основания да пазят с всички средства своята авторитарна власт.

 

Ако сме възприели днешното отношение към детската възраст и погледнем назад, нормално е да очакваме, че всяко следващо поколение се е приближавало във възгледите си до нашите.  Това общо-взето е така – макар че процесът съвсем не е бил линеен, имало е криволици, спирания, връщания. Да вземем случая с Йосиф Хилендарски, атонски таксидиот, по-млад съвременник на Софроний. През 1806 г. той пише един традиционен катехизис на вярата[63], съставен по образеца на популярното сред дейците на Просвещението на Балканите съчинение на Московския митрополит Платон[64]. Но редом със задължителните боголсовски теми, Йосиф Хилендарски задава и въпроса „Какво са длъжни баща, майка, на рожбите си, и рожбите на баща си и майка си?” Отговорът е: „Бащата и майката должни на рожбите си  да ги растат и да ги настаняватъ на божий страх, и още от манечко да го учи на божий закон, и да го учи да работи да може подира да държи къща и дом, и сас хората да е добре, да го нагледува да не са збира сас лошави другаре да сторува лошаво;  а пак колку требе да са пази да не хоратува нещо грозно и мръсно напред децата да не са научават, или попръжни или срамни хорати, а пак и то да са пазиш да не сторуваш нещо лошаво да им дадеш наука да сторуват и тия оти ще това се да са дири кой кого е научил за зло, а че вечна мука… И толку да му казуваш да му са вкорени в умо  оти които сторува божиите заповеди той отива при Бога на царство небесно, а който сторува зло, отива на вечна мука”. А ето как представя той задължението на рожбите към майката и бащата: „длъжни са да ги обычат, да им ся срамат, да ги почитат, и коги остареят или осиромашеят да ги хубаве хранят и да им сторуват рахатлък, тъй можат исплати на тех дето им са длъжни да им благодарат”[65]. В добавка, авторът, който сам лично практикува учителската професия, дава напътствия и по отношение на методите на възпитание: „коги видиш оти са научили на нещо лошаво гледай дано го отучиш по млогу, сас кротосъ не тики  сас злина”. Това става в рамката на традиционния властови модел: Бог „каже да почитаме баща, майка, и чорбаджии кои държат градските служби; пастире, духовници, учителите дето ни учат или на книга или на занаят”[66]. Но виждаме, че в традиционната форма тук е вмъкнато и нетрадиционно съдържание и то е – отказ от насилието. Изпуснати са очакваните – след като знаем Софроний – пасажи за дълга на родителите да бият децата си; а учителите направо биват призовани да не бият учениците си. На Йосиф Хилендарски дължим и една Беседа за ползата от четенето, съставена по-рано,  в края на XVIII в., в която чрез многобройни препоръки и практичеси съвети той се старае да внуши навици за четене и любов към книгата. Там присъства мисълта, че Исус Христос, „коги та повикат таму, да та попитат таму що си работил и що си струвал”,  ще държи сметка на хората какво са направили със собственото духовно развитие именно след седемгодишната си възраст: „Защо ни ще да та попита за един ден, или за една неделя, или за идна година, та да му намериш някаков колаяй, ами ще да та запита от седим години коги какво си сторил,  а чи да та видим тогис какво щеш да струваш…” [67]

Седемгодишната възраст присъства като гранична възраст и в превода от 1810 г., направен от калофереца Петко Киряков, на изключително популярната за онова време история на Александър Македонски. В него се казва, че като станал на 7 годишна възраст, Александър бил даден да се учи „на книга и писмо” при философа Аристотел[68]. Впрочем възприемането на седмата година като гранична възраст в развитието на детето датира от античността, когато в Спарта и Атина децата се възпитават до седмата си година в семейството си и след това постъпват в различни образователни институции[69].

Картината на това как се е мислила детската възраст в интересуващата ни епоха няма да бъде пълна, ако не споменем някои появили се в края на XVIII в. текстове, които са предназначени за обучение на децата и които свидетелстват несъмнено за променящо се отношение към детето. Става дума за един ръкописен Часосолов от 1791 г., към който привлича вниманието ни Надя Манолова-Николова[70], изтъквайки желанието на съставителя на текста да облекчи децата при възприемането на предлаганата материя. Добре е да се има предвид и издадения през 1792 г. във Виена с „иждивенията” на търговеца от Банско Марко Теодорович буквар, в предговора към който личи съчувствието към „малките деца” за трудностите, които те срещат в изучаването на азбуката[71].

От тази епоха датира и един неосъществен издателски проект на родения във Велико Търново учен, поет, драматург, преводач и общественик Никола Савов Хаджиилиев Пиколо /1792-1865/[72], който е показателен за нарастващия интерес към проблематиката свързана с детската възраст. През 1811 г. издаваното във Виена гръцко списание „Мъдрият Хермес” публикува съобщение, че  на 22 март 1811 г. в Букурещ се е състояло заседане на „Гръцко-дакското дужество” и на него „Николаос Савас, втори учител по френски език е поднесъл на дружеството превод на на гръцки език на „Емил, за възпитанието”. Взема се решение да бъде прегледан преводът, да бъде направен превод и на румънски език и книгата да бъде издадена на двата езика”[73]. За съжаление преводът не стига до печат, тъй като възникват разногласия между ченовете на дружеството по въпроса дали романът на Русо трябва да бъде цензуриран или не[74].  Но за нас, разбира се, е важно, че именно българин, и то само осемнайсетгодишен, е бил вече учител по френски – и  е избрал да преведе именно този текст.

Пиколо учи първоначално в родния си град и по-късно в Княжеската академия „Св. Сава” в Букурещ при прочутия педагог Константинос Вардалахос[75]. После следва и завършва медицина в Париж, Болоня и Пиза. Преподава френски в Княжеската академия и на о. Хиос, философия в Йонийската академия на о. Корфу и много успешно упражнява лекарската си професия във Франция и Румъния. Автор е на множество трудове в областта на класическата филология, превежда и коментира съчиненията на френски автори, между които книгата на Декарт „Разсъждения за метода”. Превежда от старогръцки на новогръцки и пише  собствени драми и стихове. Той е много близък сътрудник на най-бележития представител на Гръцкото просвещение Адамандиос Кораис и сам става един от ярките изразители на просвещението в бунтовна Гърция[76]. Отличава се с радикалните си възгледи по проблемите на гръцкия духовен и политически живот, поради което влиза в остър конфликт с висшето православно духовенство, заело позиция срещу Просвещението и в защита на османската власт. През 1820 г. Пиколо съчинява една остра политическа сатира, в която отстоява принципите на свободата на съвестта и словото, на демокрацията и борбата срещу духовната и политическата тирания. Той не се поколебава да твърди, че силата на църквата се основава на невежеството и „слепотата” на народа, слепота, в която църквата съзнателно го държи, преследвайки новите идеи и просветата чрез афоресвания, горене на книги, затваряне на новаторските училища и издайничество пред османската власт. Именно по това време православната църква предприема настъпление срещу носителите на новите идеи, нанася удари на просветните центрове, в които се култивира нов дух, жертва на които става и гимназита на о. Хиос, в която преподават за известно време Вардалахос и Пиколо. Църквата забранява общуването с представителите на Запада, посещаването на „франкските” кафенетата и пр. Забранява взаимоучителната система в училищата, тъй като тази система формирала непокорни младежи. Забранява се преподаването на математика, както и кръщаването на децата с антични имена (като езически). Пиколо напада остро Иларион Критски, който организира патриаршеската цензура (а по-късно става Търновски митрополит)[77]. Разполагаме с информация, че Пиколо е бил анатемосан от Цариградската патриаршия по нареждане на Високата порта[78]. Погребан е в Пер Лашез в Париж, като по негово искане погребението му е гражданско. Завещава на търновските училища големи суми, както и книги от личната си библиотека. Огромните заслуги на Никола Пиколо за разпространението на идеите на Просвещението на Балканите до късно не биват оценени подобаващо, най-вече поради клеветническото представяне на образа на проевропейски ориентирания Пиколо от страна на обслужващия руската политика влиятелен книжовник Иван Селимински[79].

Решението на Пиколо да преведе на гръцки романа на Жан Жак Русо „Емил” не е плод на някакво моментно  хрумване, а е свързано с цялостното отношение на  Вардалахос и Пиколо към Русо. В своя труд „Ораторското изкуство” Вардалахос цитира многократно Русо и се солидаризира с изложените в „Емил” негови разбирания[80]. При тогавашните условия на книгоиздаване, които са изисквали свръхнапрежение на силите и финансовите възможности на хората, желаещи появата на някоя книга на бял свят, осъществяването на превода на обемистия труд на Русо от съвсем младия Пиколо без друго сочи уважение към идеите, изложени в него. А това са идеи, преломни в еволюцията на вижданията за детската възраст: природата на детето е добра, не зла; детето не е голям човек, само че малък и неук;  детството е като неизбежен и необходим период от живота на човека; детството има специфични потребности и изисква естествено и свободно възпитание; и накрая – но не на последно място – качеството на възпитание на децата зависи от това, колко свобода има в държавата.

През 1818 г. Пиколо отпечатва обявление за преведения на гръцки от Спиридонос Валетас и редактиран от него самия труд на Русо за причините за неравенството[81]. В обявлението си, Пиколо развива тезата на Русо, че от всички знания най-необходимото и полезно за човека е знанието за собствената му природа. Човек не може да достигне до блаженството, което е цел на неговите желания и действия, ако не опознае собствените си потребности  и сили, права и задължения, и ако не съгласува своето поведение и възпитание с непроменимите закони на природата. Именно опознаването на законите на природата трябва да бъде основната задача пред философите.  Няколко години по-късно Пиколо дава ново свидетелство за почитта си към Русо, като издава съчиненията на ученика и последвателя на Русо Бернарден дьо Сен Пиер[82]. В коментарите си към превода на „Павел и Виргиния” на Бернарден дьо Сен Пиер, Пиколо многократно демонстрира задълбочено познаване на идеите и текстовете на Русо, като изрежда съвпаденията в пасажи от книгата на Бернарден дьо Сен Пиер с пасажи от „Изповедите” и „Кореспонденцията” на Ж.-Ж. Русо[83]. Заслужава да се подчертае, че Пиколо не крие съгласието си с Русо, независимо от факта, че той принадлежи към най-тесния кръг на Адамандиос Кораис, а Кораис изразява резерви спрямо педагогическата теория на Русо[84] и не е съгласен с тезата, че възпитанието е изцяло в ръцете на възпитателя, тъй като според него наследствеността играе роля и педагогът зависи от нея, както скулптурът зависи от мрамора, с който работи[85].

Общо взето изворите, с които разполагаме, не ни позволяват достатъчно добре да проследим как е протичало детството през XV-XVIII в. И все пак има някои откъслечни податки, за да си представим поне външния вид на децата у нас. Ето какво разказва за външния вид на българчетата пребивавалият в Шумен през 1791 г. гръцки книжовник Панайотис Кодрикас: „Децата са много добре сложени и здрави. Те придобиват силата да говорят и вървят много бързо. Аз видях деца да играят силови игри на възраст, на която децата при нашия климат едва могат да ходят”[86]. В някои пътеписи се появяват деца, облечени в „дрехи и ризи, извезани с копринени конци, макар и груби”[87]. Пак според чужди пътеписи, малките момиченца до десетата си година ходят с коси, отрязани до ушите, така че приличат на момчета[88]. Знаем за традиционното участие в обредните колективи на коледарите и лазарките[89]. Изворите говорят за спазването от децата на религиозния пост, което присъства в разказите на чуждите пътешественици[90]. Отново на чуждите пътешественици дължим и описание на реалните практики в отглеждането на децата. Френският дипломат Д’Отрив разказва през 1785 г., че гостувал в къщата на българско семейство в с. Добралъ[91], в която 94-годишен старец люлее едно тримесечно дете и му пее, за да го забавлява[92]. Пак в пътеписите са описани и бебешките люлки, провесени на четири въжета на тавана[93]. Видяхме в текста на книжовника Тодор Врачански, че малките деца си „правят фурници, и колца, и кащици, и куклици”, за да си играят. Чуждите пътешественици описват и млади момичета, които от малки са приучавани на тежката земеделска работа[94]. От автобиографията на Софроний Врачански научаваме, че на 11 години вуйчо му го дава „на занаят”[95].

Не разполагаме с извори, които да дадат възможност да проникнем в емоционалния свят на децата: през тази епоха те са неми за нас. Редица достигнали до наше време текстове, обаче, разкриват мястото на децата в емоционалния свят на възрастните. Някои от тях говорят за усилието на църквата да  утеши и насочи родителя, загубили дете, към сдържано поведение и благодарност към Бога, че е „пожелал да приеме плода на утробата му, докато е още неизкусен от злобата”[96]. И все пак, макар и много рядко, в XVIII в. откриваме и някои примери, които разкриват скръбта на загубилите децата си майки. Така пътувалият из Балканите в края на XVIII в. френски дипломат и учен Еспри-Мари Кузинери говори за жалните вопли на една оплакваща детето си майка: „видях една жена, седнала на петите си, която удряше колената си, плачеше и нареждаше; тя не ме забеляза и продължи напева си.  Аз се пазех да не я смутя и като дойдох при владиката, му разказах случката. Тогава ми казаха, че жената била изгубила неотдавна сина си; че по български обичай тя всяка седмица отивала да възобнови деня, когато синът й умрял, да плаче на гроба му, да отпява възхвала на сина си и мъката  си и това връщане на гроба трябвало да продължи цяла година”[97].

Прави впечатление също така, че  в образците за кореспонденция между съпрузи от това време вече задължително се среща пасаж, в който става дума за децата. Мъж, заминал по работа надалеч от дома си, приветства съпругата си заедно „ с присными чедами нашими”. От своя страна съпругата съобщава, че „купно с общими нашими чади обретаемся все живо и здраво и благополучно”[98]. Олга Тодорова, на която дължим тази интересна информация, отбелязва и факта, че докато в цитирания от нея писмовник децата се споменават  само „събирателно”, то в архива на врачанската фамилия Хаджитошеви се съхранява писмо от 1786 г., в което се споменава шест-седемгодишният „възлубени Димитраки”[99]. Ще добавя също, че заминавайки на хаджилък през 1803 г.,  габровският търговец Хаджи Христо Рачков съставя завещание, в което определя значителни суми за „школио за момчета”, за няколко роднински „момчета” и „за сирачета момичета да се изженят”[100].

От казаното по-горе проличава, че спецификата на историческите условия, при които протича процесът на преход на българското общество към Новото време, определят продължителното съжителство на елементи от отмиращата и зараждащта се епоха. Забавеният процес на укрепване на буржоазията има за последица ограничените й възможности да субсидира светската интелигенция. Същевременно, институтът на източноправославната църква, било поради историческата конюнктура, било поради традиционализма на източната ортодоксия, се превръща в ревностен противник на Просвещението и на модернизацията. В повечето случаи процесът на модернизация протича въпреки съпротивата на института на източноправославната църква. Посочените примери за преобразования в мисловните модели у българите, свързани с възприемането на просвещенските идеи, не са доказателство за осъществена модернизация на манталитетите – в широк мащаб или на множество нива – в българското общество до началните десетилетия на XVIIIв. Напротив, голяма част от текстовете от епохата свидетелстват за силата на задържащата роля на традицията. Авторите на цитираните текстове са си поставяли задаачата да формират послушни и изцяло зависими от волята на родителите си деца и оттам – покорни хора, поданици, зачитащи съществуващата социална йерархия, а не граждани със самостоятелно мислене и воля. Тези примери, обаче, дават основание да говорим за очертали се вече нови тенденции в духовния живот на българите, които въпреки множеството пречки си пробиват плахо път.

 

 

 

 

 

 

* Благодаря на Деян Кюранов, който изчете текста и направи ред предложеиня за подобряването му.

[1] Тодоров, Н. По някои въпроси на балканския град през ХV-ХVІ в.- Исторически преглед, 1962, № 1, с. 37; Тодоров, Н. Балканският град ХV-ХІХ век. София: 1972, с. 80 сл.; Димитров, С. За приемствеността в развитието на балканските градове през ХV-ХVІ в. – Балканистика, 2, София: 1987, с. 5-17; Иванова, С. Градовете в българските земи през ХV век. – Българският петнадесети век. София: 1993, с. 53-66.

[2] Рapadopoulos, Th. Studies and Documents Relating to the History of the Greek Church and People under Turkish Domination, Brussels, 1952, р. 24-25; Hering, G. Das islamische Recht und die Investitur des Gennadios Scholarios 1454. – Balkan Studies, v.II, No 2, Thessaloniki, 1961, р. 231-232.

[3] Това остава през цялото Османско владичество. Примерно, през 1821 г. като наказание за гръцкото въстание, цариградският партиарх Григоирй  V е обеесн на вратата на Патриаршията. Виж и

Κονόρτας. Π. Οθωμανικές θεωρήσεις για το Οικουμενικό Πατριαρχείο 17ος – αρχές 20ού αιώνα. Αθήνα, 1998, 297-312; Тодорова, О. Православната църква и българите XV-XVIII век. София: 1997, с. 53 сл.; Иванова, С. Преди да се роди българският милет. – В: Държава и църква в българската история. Сборник по случай 135-годишнината от учредяването на Българската екзархия. София: 2006, с. 135-184.

[4] Данова, Н. Книгата и движението на идеите на Балканите през ХVIII-ХIХ век. Наблюдения върху някои налагани ограничения. – Литературна мисъл, 1995-1996, 3, с. 85-99.

[5] Шишманов, И. Константин Г. Фотинов, неговият живот и неговата дейност. – Сб НУНК, XI, 1894, с. 652, бел. 2; Иванов, Й. Гръцко-български отношения преди църковната борба. – В: Иванов, Й. Избрани произведения. Т. 1. София: 1982, с. 157-182; Трифонов, Ю. Преданието за изгорена старобългарска библиотека в Търново. – Списание на БАН, кн 14. Кл. историко-филологически и философско-обществен. 1917, с. 1-42; Гандев, Хр. Закономерности в отношенията между българския и гръцкия народ през Възраждането. – Във: В чест на акад. Димитър Косев. Изследвания по случай 70 години от рождението му. София: 1974, с. 37-58, ( Ново изд. В: Г а н д е в, Хр. Проблеми на Българското възраждане. С., 1976, 699-719); Алексиева, А. Книжовно наследство на българи на гръцки език през ХІХ век. Т. І, Оригинали. София: 2010.

[6] Основните са: липса на гаранции за собствеността, обща политическа нестабилност и факта, че носители на новите буржоазни отношения в империята са предтавители на покорените народи.

[7] Тодоров, Н. Социални структури на Балканите през ХVІІІ-ХІХ в. – Балканистика, 1, София: 1986, с. 18-19.

[8] Camariano-Cioran, A. Les Académies princières de Bucarest et de Jassy et leurs professeurs. Thessaloniki, 1974, Алексиева, А. Гръцката просвета и формирането на българската възрожденска интелигенция. – Studia balcanica 14, София: 1979, с. 209-232.

[9] Данова, Н. Константин Георгиев Фотинов в културното и идейнополитическото развитие на Балканите през ХІХ век. София: 1994, с. 36-56.

[10] Народното четиво през XVIXVIII век. Подбор и редакция Донка Петканова. София: Издателство Български писател, 1990, с. 6-9.

[11] Пак там, с. 28.

[12] Пак там, с. 150.

[13] Пак там, с. 45.

[14] Пак там, с. 88.

[15] Пак там, с. 202.

[16] Пак там, с. 388. Според изследователката на старата българска литература Донка Петканова, негов вероятен преводач е Йосиф Брадати; въпреки че текстът не е открит в познатите автографи на книжовника, той се среща в преписи на негови последователи

[17] Пак там, с. 322.

[18] Пак там. Внущението съвпада изцяло с една от десетте божи заповеди, която гласи: „Почитай баща си и майка си, както ти заповяда Господ, Бог твой, за да живееш дълго и да ти бъде добре в оная земя, която ти дава Господ, Бог твой”. Библия, Изход, 20, 2-17, Пета книга Моисеева, Второзаконие, 5, 7-21. София: Издава Св. Синод на Българската църква, 1982, с. 81, 202-203.

[19] Народното четиво през XVIXVIII век. с. 322-323. В Библията текстът гласи „Който жали пръчката си, мрази сина си, а който го обича, наказва го от детинство”. Библия, Притчи Соломонови, глава 13, 25. с. 723.

[20] Народното четиво през XVIXVIII век, с. 323.

[21] Ангелов, Б. Съвременници на Паисий, София: 963, с. 23-85; Петканова, Д. Дамаскините в българската литература, София: 1965, с. 134-169; Петканова, Д. Из гръцко-българските книжовни отношения през  в. – Годишник на Софийския университет, 1968, № 62,  103-107, 119-133, 135-134; Петканова, Д. /Съставител/, Стара българска литература. Енциклопедичен речник. София: 1992, с. 210.

[22] Петканова, Д. Дамаскините, с. 162.

[23] В речника на Найден Геров понятието „наказание” е пояснено с думата „наказание”, но и с „научение, наставление”.  Вж. Геров, Н. Речник на блгарский язык с тлъкувание речиты на блъгарскы и на русскы. Чяст третя. Ред. Тодор Панчев, Пловдив: Дружественна печятница „Съгласие”, 1899, Фототипно издание,  София: 1977, с. 163.

[24] Ангелов, Б. Съвременници на Паисий, София: 1963, с. 75.

[25] За него вж. Ангелов, Б. Съвременници на Паисий, София: 1963, с. 86-109.

[26]  Пак там, с. 106-107, 176.

[27]   Цитатите са по Паисий Хилендарски. История славянобългарска. Първи Софрониев препис от 1765. Увод, новобългарски текст и коментар. Божидар Райков. София, 1972.

[28] За него вж. За него вж. Ангелов, Б. Съвременници на Паисий, т. 2, София, 1964, с. 84-116.

[29] Пак там, с. 96.

[30] Пак там, с. 94.

[31] Пак там, с. 97.

[32] Пак там, с. 213.

[33] За него вж. Ангелов, Б. Съвременници на Паисий, т. 2, София, 1964, с. 117-139.

[34] Пак там, с. 230.

[35] Пак там.

[36] За него вж. БВИ, 604-605, както и монографичното изследване на Николай Аретов, в която е представена съществуващата научна литература за Софроний Врачански:  Аретов, Н. Софроний Врачански. Живот и дело. София: 2017.

[37] За политическата дейност на Софронй Врачански вж: Рачева, В. Въпросителни около политическата дейност на Софроний Врачански. – История, №1, 1995, с. 31-40; Рачева, В. Руската преселническа политика, българите и Одринския мир от 2 септември 1829 г. – Годишник на Софийския университет, Исторически факултет, 2007, /2012/, т. 100, с. 179-239; Рачева, В. Политикът Софроний Врачански и руската преселническа политика по време на руско-турската война /1806-1812/. – В: Софроний Врачански – книжовник и политик от Новото време. Съст. Пл. Митев, В. Рачева. София: 2013, с.

[38] Вж. по този въпрос цитираната по-горе книга на Николай Аретов,  в която внимателно са очертани различните виждания и оценки върху Софрониевото дело.

[39] Моллов, Ив. Новонамерен ръкописен сборник на Софроний Врачански от 1802 г.- Списание на Българската академия на науките, Кн. 1, 1911, с. 155-160.

[40]Радкова, Р. Интелигенцията и нравствеността през Възраждането (XVIII– първата половина на XIX век). София: 1995, с. 54-68.

[41] Аретов, Н. Софроний Врачански. с. 102.

[42] Софроний Врачански. Съчинения в два тома. Том първи. Съставители Афродита Алексиева, Николай Аретов,  Върбан Вътов, Иван Радев. София: 1989, с. 62, 213 214, 219 и мн. др.

[43] Пак там,  с. 23.

[44] Пак там,  с. 40.

[45] Софроний Врачански. Съчинения в два тома. Т. 2, София: 1992, с. 309.

[46] Софроний Врачански. Съчинения в два тома. Т. 1, София: 1989, с. 123-191.

[47] Софроний Врачански. Съчинения в два тома. Т. 2, с. 382-386.

[48] Пак там, с. 383-384.

[49] Аретов, Н. Софроний Врачански. с.  48-49.

[50] Софроний Врачански. Съчинения в два тома. Т.1, с. 53.

[51] В Библията текстът гласи „Който жали пръчката си, мрази сина си, а който го обича, наказва го от детинство”. Библия, Притчи Соломонови, глава 13, 25. с. 723.

[52] Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”- Отдел за ръкописи, Ръкопис № 356, л. 343 б.Заслужава да отбележим, че това „слово” не е публикувано в най-достъпното издание на софрониеви текстове до днес – цитираниото вече Софроний Врачански. Съчинения в два тома. Български писател, 1989 и 1992.

[53] Пак там, л. 343 а.

[54] Пак там, л. 344 а.

[55] Пак там, л. 344 а.

[56] Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, Отдел за ръкописи, Ръкопис № 356, л. 344 б. В Библията текстът гласи „Който жали пръчката си, мрази синаси, а който го обича, наказва го от детинство”. Библия, Притчи Соломонови, глава 13, 25. София: Издава Св. Синод на Българската църква, 1982, с. 723.

[57] Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”- Отдел за ръкописи, Ръкопис № 356, л. 345 а. В Библията текстът гласи: „Не оставай момъка без наказание; ако го накажеш с пръчка, той няма да умре.Ще го накажеш с пръчка, и ще спасиш душата  му от преизподнята”. Библия, Притчи Соломонови, глава 23, 13, 14, с. 731-732.

[58] Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”- Отдел за ръкописи, Ръкопис № 356, л. 345а.

[59] Пак там, л. 345 б. Библийският текст, от който очевидно се е ръководил Софроний Врачански звучи така :”Който обича сина си, нека по-често го наказва, за да се утешава отпослес с него. .. Който глези син, ще му превързва раните, и при всеки негов вик ще се вълнува сърцето му. Необязден кон бива упорит, а син, оставен на волята си, става дързък. Гали дете, и то ще те уплаши; играй с него, и то ще те натъжи. Не се смей с него, за да не тъгуваш с него, и после да не скърцаш със зъби. Не му давай воля в младини и не гледай през пръсти на неразумието му. Навеждай врата му в младини и кърши ребрата му, докле е младо, за да не би, като стане упорито, да ти бъде непокорно”. Библия, Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов, глава 30, 1-12. София: Издава Св. Синод на Българската църква, 1982, с. 800.

[60] Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” – Отдел за ръкописи, ръкопис № 356, л. 345 а. Текстът от библията, от който книжовникът очевидно черпи вдъхновение, гласи: „Дъщеря за бащата е постоянна тайна грижа; грижата за нея отпъжда съня; в младините й – да не би да прецъфти, а след омъжването й – да не би да омръзне. В моминството й да не би да се оскверни и стане бременна в бащината си къща; след омъжване – да не би да наруши съпружеската вярност, и в съжителство с мъжа си – да не остане безплодна. Над безсрамна дъщеря усили надзора, за да не те направи гавра на враговете, притча в града и укор в народа и да те не посрами пред обществото”. Библия,  Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов, глава 42, 9-11. София: Издава Св. Синод на Българската църква, 1982, с. 812.

[61] Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, – Отдел за ръкописи, ръкопис № 356, л. 346а.

[62] Пак там, л. 350а.

[63] За него вж. Ангелов, Б. Съвременници на Паисий, 1963, с. 146-153, 201.

[64] Camariano, Ar. Catehismul lui Platon tradus  în limba greaca şi româna. Bucureşti, 1942.

[65] Караджова, Д. Сливен и Елена през Възраждането. Принос към изследванията. София: БОЛИД-ИНС, 2014, с. 191.

[66] Пак там.

[67] Пак там, с. 180.

[68] Милетич, Л. Една българска Александрия от 1810 год. – Български старини Книга XIII, Издава Българска академия на науките, София, 1936, с. 7.

[69] Becchi, E. L’Antiquité. Histoire de l’enfance en Occident. Tome 1. De l’Antiquité au XVIIe siècle. Sous la direction de E. Bechi et D. Julia. Paris: Edition su Seuil,1998, p. 44, 48.

[70] Манолова-Николова, Н. „Златното” време на детството – възрожденски аспект. – В: И настъпи време за промяна. Образование и възпитание в България XIXXX. Съставители Румяна Плешленова, Добринка Парушева, Александър Костов. София: Институт по балканистика, 2008, с. 11.

[71] Пак там.

[72] За него вж: Πρωτοψἀλτης Ε. Γ. Ο Νικόλαος Πἰκκολος και το έργο του.  – Αθηνά, 68(1965), 81-114,  Както и сборника Д-р Никола С. Пиколо. Изследвания и материали, издадени по случай сто години от смъртта му (1865-1965). София, 1968, Kirkova, T. Nicolas S. Piccolos. Sa vie et son oeuvre. – Bulgarian Historical Review, 5, (1977) p. 18-37 Πολίτης, Α.  Ν. Σ. Πίκκολος  και Φοριέλ και ένα αυτόγραφο του Στεφάνου Κανέλου. –Ο Ερανιστής, 16, (1980), 1-27.

[73] Ερμής ο Λόγιοςή φιλολογικαί αγγελίαι. Τ. Α’, Βιέννη, 1811, σ. 157-158.

[74] Αργυροπούλου-Λουγγή, Ρ. Η απήχηση του έργου του Ρουσώ στον νεοελληνικό Διαφωτισμό. – Ο Ερανιστής, Ετος ΙΒ΄, Τ. 11/1974, Αθήνα, 1977, σ. 207-208.

[75]  Camariano-Cioran, A. Les Académies princières de Bucarest et de Jassy et leurs professeurs. Thessaloniki, IMXA,  1974, p. 58, 136, 489-492.

[76] Duicev, I. Témoignages sur les rapports entre Ad. Korais et N. S. Piccolos. – Αθηνά, 73-74 (1972-1973) 819-828.

[77] Ηλιού, Φ. Τύφλωσον Κύριε τον λαόν σου. Οι προεπαναστατικές κρίσεις καὶ ο Πίκκολος.-Νεοελληνικός Διαφωτισμός, Αφιέρωμα στον Κ.Θ. Δημαρά. Αθήνα, Όμιλος Μελέτης Ελληνικού Διαφωτισμού, 1980, σ. 580-626. Студията на Филипос Илиу е публикувана на български език в сп. Балканистика, 3, 1989, с. 99-125.

[78] Φιλήμων, Ι. Δοκίμιον ιστορικόν περί της Ελληνικής  Επαναστάσεως. Τ. 2,  Αθήναι, 1959, σ. 97.

[79] Вж. По този въпрос материалите в цитирания сборник от изледвния, посветени на Никола Сава Пиколо. Д-р Никола С. Пиколо. Изследвания и материали, издадени по случай сто години от смъртта му (1865-1965). София: 1968.

[80] Пак там, с. 203, 206-207.

[81] Δια του Γένους  τον φωτισμόν. Αγγελίες προεπαναστατικών εντύπων (1734-1821). Από τα κατάλοιπα του Φιλίππου Ηλιού. Επιμέλεια Πόπη Πολέμη, με τη συνεργασία της Άννας  Ματθαίου και της Ειρήνης Ριζάκη. Αθήνα, Βιβλιολογικό Εργαστήρι Φίλιππος Ηλιού. Μουσείο Μπενάκη, 2008, σ. 360-362

[82] Ι. Ε. Βερναρδίνου Σαιμπιέρρου Ηθικά Διηγήματα τέσσαρα, τουτέστι, Τα κατά Παύλον και Βιργίνιαν, Η Ινδική καλύβη, Η Λέσχη της Σουράτης και η Περιήγησις της Σιλεσίας. Μεταφρασθέντα εκ του Γαλλικού υπό Ν. Σ. Πικκόλου. Εν Παρισίοις, MDCCCXXIII,  Ι. Ε. Βερναρδίνου Σαιμπιέρρου. Τα κατά Παύλον και Βιργίνιαν. Μεταφρασθέντα εκ του Γαλλικού υπό Ν. Σ. Πικκόλου. Εν Παρισίοις, αωκδ΄. За изданието вж: Φιλίππου Ηλιοὺ Κατάλοιπα. Ελληνική βιβλιογραφία του 19ου αιώνα. Βιβλία, φυλλάδια, Τόμος δεύτερος 1819-1832, Επιμέλεια Πόπη Πολέμη, Αθήνα Μουσείο Μπενάκη, 2011, 1 σ. 65, 187.

[83] Argyropoulos, R. D. Nicolas  Piccolos et la philosophie néohellénique. – Balkan Studies, Vol. 25, N. 2, Thessaloniki, 1984, p. 236.

[84] Περί αμαρτημάτων και ποινών πολιτικώς θεωρουμένων σύγγραμα Καισάρος Βεκκαρίου, μεταφρασθέν εκ της ιταλικής γλώσσης  και δια σημειώσεων εξηγηθέν υπό Δ. Κοραή, Εν Παρισίοις, 1802, σ. 282-283; Αργυροποπυλου-Λουγγή, Ρ. Οπ. Π. σ. 208.

[85] Oikonomos, Ch. Die pädagogischen Anschauungen des Adamantios Korais und ihr Einfluss auf das Schulwesen und das politische Leben Griechenlands nebst einem Abriss der geschichtlichen Entwickelung des griechischen Schulwesens von 1453 bis 1821. Leipzig, 1908, S. 42-44. v.

[86] Данова, Н. България и българите в гръцката книжнина XVIIXIX век. София: 2016, с. 206.

[87] Йонов, М. Европа отново открива българите. Българите и българските земи през погледа на чужди пътешественициXVXVIII в.  София: 1980, с. 68.

[88] Пак там, с. 71.

[89] Бокова, И. Категорията „възраст” във фолклорната култура. – Български фолклор, кн. 2, 1994, с. 48-48.

[90] Йонов, М. Европа отново открива българите. с. 112.

[91] Дн. с. Прилеп , Карнобатско.

[92] Френски пътеписи за Балканите XVXVIII в. Съставила и редактирала Бистра А. Цветкова. София: 1975, с. 337.

[93] Лео, М. България и нейният народ под османска власт през погледа на англосаксонските пътешествении /1586-1878/. София: 2013, с. 207.

[94] Йонов, М. Европа отново открива българите. с. 73, 78-79.

[95] Софроний Врачански. Съчинения, т. 1, с.23.

[96] Тодорова, О. Детето в света на възрастните, с. 222.

[97] Френски пътеписи за Балканите XV-XVIII в. Съставила и редактирала Бистра А. Цветкова. София: 1975, с. 376.

[98] Тодорова, О. Детето в света на възрастните, 223.

[99] Пак там.

[100] Книга за българските хаджии. Съст. Светла Гюрова, Надя Данова. София: 1995, с. 246-247.