Кети Мирчева: Комунистическата партия прехвърляше вината за атентата върху крайно леви дейци на Военния център, изместваше фокуса от “червения” върху “белия” терор

Историкът Кети Мирчева е част от академичната общност, която отказва да премълчава пред очевидните опити историята да се превръща повторно в слугиня на политиката. Пред Маргиналия тя е излагала своите прецизни аргументи за опасностите от митологизирането на Васил Левски, както и за проблематичните възстановки на Априлското въстание. Кети Мирчева твърди,че българският национализъм трябва да бъде повече саморефлективен.

 

Госпожо Мирчева, отбелязахме преди дни 93 години от атентата в църквата „Св. Неделя“, несъмнено най-големият терористичен акт в историята на България. Някои аспекти от историята около него обаче, остават не  съвсем изяснени. Нека започнем с лесния въпрос – „Света Неделя“ или „Свети Крал“ е било името на брутално взривената църква?

През 1925 г. името “Св. Крал” вече не се употребява в официални документи за катедралния храм на Софийската митрополия. Достатъчно е да погледнем вестниците от това време, за да видим, че в съобщенията за атентата се говори  за “Св. Неделя”, а не за “Св. Крал”. Със сигурност името ‘Свети Крал” или “Свети Крал Милутин” е много популярно сред гражданите на София още през османския период. Името “Св. Крал” се употребява до 1915 г. , когато по време на и след Първата световна война постепенно е изместено от официалното име “Св. Неделя”, вероятно не без връзка с факта, че българи и сърби са в двата противоположни лагера на воюващите сили.

След 10 ноември 1989 година започнахме да правим панихиди за загиналите над 200 човека от адския взрив в църквата. Защо толкова късно? Паметта за  ключови събития  от конюнкурата на управляващите ли се управлява?

Несъмнено публичното отбелязване на памет, за което говорим тук,  винаги е повлияно от  актуалните проблеми на обществата и режимите, които отбелязват определени събития, личности или факти от по-близкото или по-далечното минало.  В този смисъл почитта към жертвите от атентата в “Св. Неделя” не е изключение. За съжаление, в българската историография няма достатъчно изследвания по тази тема, включително за това каква е била паметта за 16 април 1925 г. до 1944 г. и в какви идеологически употреби е влизала тя. Не по-малко интересен е проблемът за историографската и по-широка публична интерпретация на това зловещо събитие през периода 1944-1989 г. Добре известно е, разбира се, че през това време вината на Комунистическата партия за антентата бе прикривана зад прехвърлянето ù върху група крайно леви дейци на Военния център, който действал уж без съгласието на Централния комитет или че фокусът върху събитията от 1923-25 г. се изместваше от “червения” върху “белия” терор. Класически пример в това отношение е филмът на Людмил Стайков, по сценарий на Анжел Вагенщайн “Допълнение към закона за защита на държавата” от 1976 г. Възобновяването на почитта към загиналите по време на атентата през 1925 г. бе естествено след промените от 1989 г., но и то се нуждае от по-задълбочено проучване с оглед популярните представи за миналото. Но като говорим за паметта, бих искала да се отклоня малко и да спомена една твърде интересна статия, която се появява на страниците на в. “Мир” 9 дни след зловещия атентат (25 април 1925 г., бр. 7452)  и е дело на писателя Стилиян Чилингиров.  Тя е озаглавена “На какво си децата учим”  и се занимава с прекомерното място, което официалната историография отдава на революционните дейци за сметка на еволюционистите и тихите труженици на мирното поле, както ги нарича писателят. За доминиращия революционен наратив в историята, както бихме казали днес. Този показателен текст за битките около паметта, не е загубил актуалността си и днес и ми се струва, че ще е добре “Маргиналия” да го припомни, като го публикува отново*.

Крайнолеви дейци на БКП са организатори на атентата. Историците твърдят, че тези  изпълнителните на организацията – терористите – са добре платени. За всеки внесен в  църквата пакет взрив на клисаря Задгорски се давали по 1000 лева.  Така ли е? Ако да, откъде идват парите?

Не само клисарят Задгорски получил въпросните суми – общо около 11 или 12 хиляди лева, но и останалите нелегални дейци на Комунистическата партия и Военния ù център получавали месечно заплащане, средствата, за които идвали от Коминтерна, преминавайки през банки във Виена. Това финансиране е част от проекта за износ на световната революция, подкрепян от Съветска Русия по това време и засяга не само България, но и комунистическите партии в други европейски страни.

Интересен е казусът с  един от терористите Марко Фридман, обесен публично. Едно от трите обвинения срещу него е по Закона за изтребление на разбойниците. Какво не знаем още за тази несъмнено сложна личност?

Случаят на Марко Фридман е интересен с това, че по време на процеса той осъжда както атентата в “Св. Неделя”, така и oпита за покушение над Борис III в Арабаконак и основава своята защита върху факта, че не е член на ЦК на партията, т.е. настоява, че не е участвал във вземането на решение за тези акции. Фридман е обвинен по чл. 2, чл. 13 и чл. 16 от Закона за защита на държавата (ЗЗД). Член 2 се отнася до “създаване на организации, групи или техни поделения, които проповядват или подбуждат било към насилствено изменение на установения от Конституцията държавен и обществен строй, било към насилствено завземане на властта, или които за същите цели искат да си служат с престъпление, въоръжени акции, насилия или териростични действия”.  Той предвижда наказание за създателите и организаторите от строг тъмничен затвор не по-малко от 10 години и глоба от 50 000 до 500 000 лв. , а за членовете – строг тъмничен затвор от 5 до 10 години и глоба от 50 000 до 200 000 лв. Чл. 13 се отнася до това, което Вие наричате разбойнически действия и гласи: “Който напусне местожителството си и влезе или се зачисли в чета, съставена и въоръжена с цел да върши престъпление против държавата или обществената сигурност, държавните или частните имущества, учреждения и съоръжения, или против живота на длъжностни или частни лица, наказва се със смърт. Със същото наказание се наказват и лицата, които дават убежище или храна, или набавят други средства на членовете на подобни чети“.  Член 16 от ЗЗД пък е нов, приет на 16 март 1925 и допълнен веднага след атентата на 29 април 1925 г.  Той предвижда: “Ако организация или група, за която е реч в чл. 1 по тоя закон, предприеме метежи, бунтове, терористични действия, убийства или друго някое общеопасно престъпление за постигане на посочените в същия цел цели, виновните лица се наказват: подбудителите, организаторите и извършителите със смърт, а останалите членове и помагачите със смърт или със строг тъмничен затвор не по-малко от 10 години и всички с глоба от 200 000 до 500 000 лв”. Марко Фридман признава вината си по чл. 2, но отказва да се признае за виновен по чл. 13 и 16. Дали това е било съдебна стратегия, Фридман е адвокат по образование, или наистина имал някакви съмнения в основателността на предприетите терористични акции (версия, изведена във филма “Допълнение към Закона за защита на дърржавата” и оспорена в спомените на Вълко Червенков) аз трудно мога да се преценя, тъй като не съм проучвала лично тези трагични събития в най-новата ни история. Доколкото обаче той участвал активно в дейността на Военния център до последния момент, включително осигурявайки  финансирането на атентата и  пострадал в престрелка с полицията на 26 март с.г., в която вероятно убил един офицер, причастността му към терористичните действия през 1925 г. трудно може да бъде оспорена. Все като финансово лице съгласно ЗЗД той може да бъде привлечен и като виновен и по чл.13, тък като Военният център снабдявал със средства и действащите по това време чети.   Не случайно някои четници са привлечени като свидетели по делото. Освен това от заловените и екзекутирани съучастници в атентата, Фирман бил най-високопоставеното лице в структурата на комунистическата партия, което допълнително предопредило прилагането на смъртното наказание спрямо него. Да припомня, че един от важните моменти в ЗЗД е прилагането на колективната вина. Разбира се, случаят Марко Фридман остава отворен за дебат. В този смисъл проучването на биографичния път и идеологическата праволинейност или криволици на всеки един от участниците в атентата и други личности, част от остротите противостояния от 20-те години на българския 20 век би обогатило и разширило представите ни за това трагично време.

Каква е оценката ви за периода 1923/1925-та година! Може ли да го наречем „ прото – фашистки“? Как да мислим Закона за защита на държавата приет тогава?

Доколкото фашизмът и националсоциализмът са конкретни идеологии и политически движения, които имат влияние върху българския политически живот след Първата световна война, но то не е твърде значимо в изчистения им вид, струва ми се, че не бихме могли да употребим и термина “прото-фашистки” , за да обясним тревожните тенденции на ограничаване на демокрацията в България през междувоенния период. По-скоро става дума за различни форми на диктатура, които се проявяват в различни форми (селска, военна)- и от ляво, и от дясно. Законът за защита на държавата безспорно е част от инструментите на управляващите за справяне с политическите им противници, които се появяват в един момент на засилване на репресивните мерки спрямо комунистическите партии не само у нас, но и в други европейски страни, включени в така наречения “санитарен кондор” пред Съветска Русия.  Големият проблем на 1923-1925 г. обаче е не толкова в появата и прилагането на ЗЗД с оглед правата на личността, а в разправата с политическите противници извън рамките и на който и да е бил закон и унищожаването на различни предствители на българския политически и интелектуален елит без съд и присъда, в непримиримостта с която и от ляво, и от дясно се води “тихата гражданска война” в страната.

* Статията на Стоян Чилингиров ще публикуваме на 28 май

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).