Георги Лозанов: Отдавна съм разбрал, че в нашето общество, независимост можеш да постигнеш само в маргиналиите му

Георги, утре навършваш 60 години! От екипа на Маргиналия ти желаем много здраве и все така успешно обитаване на царството на Духа! Защо избра да говориш навръх рождения си ден за „Земното щастие“?

Благодаря за пожеланията и то точно от вашия екип, защото отдавна съм разбрал, че в нашето общество, независимост можеш да постигнеш само в маргиналиите му. Центърът е място на мъчителни компромиси.

В избора на темата за земното щастие, разбира се, има доза ирония към морализаторите на чужд гръб. А и се надявам темата да ми даде шанс да защитя убеждeнието си, че човек има право сам да е автор на собствения си живот. В това виждам земното щастие.

Познаваме се почти 30 години. Не спирам да се възхищавам на изкуството ти да говориш и пишеш. Не се ли умори?

Привилегията на кръглите годишнини е, че човек чува хубави неща за себе си…

Иначе, какво да ти кажа – говоренето и писането не ме уморяват, а са единствената, поне за мен, почивка от тежестта на всичко останало. Разказаната история, беше казал Вендерс, е нашият бог. Защото само тя може да подреди нещата така, че да те освободи от усещането за нелепост и празнота. Известно е, че живеем в точно толкова смислен свят, колкото смисъл можем да си произведем в езика. Не става лесно – изисква малко талант и много толерантност.

 Какво е за теб писаното слово? Превъзхожда ли оралния разказ?

Различни са. В устното слово има някаква екзистенциална откровеност и беззащитност – дава ти възможност да застанеш очи в очи с този, на когото говориш, да предизвикаш и понесеш реакцията му. То е отлитащ знак за присъствие и сигнал за действие. Докато писаното е трайна материя, която върши огромна социална работа – то е реприз на битието, маджун,  с който пълниш пукнатините му. Въпросът е къде ги откриваш и можеш ли да си подредиш думите така, че да изчезнат. Впрочем, не веднъж през тези 30 години ние с теб сме се срещали край едни и същи пукнатини.

Беше част от регулацията на медийната среда. Какъв е пейзажът днес? Различаваш ли големи фигури на телевизионната или радио журналистика? А в печата?

Медийната регулация е „деликатес на демокрацията” – европейски модел, който гарантира обществения интерес, лоялната конкуренция и защитата на потребителите в производството и консумацията на информация. Имах окуражаващата илюзия, че участвам в създаването му в България и нещо повече – съдействам медиите да станат четвърта власт, която не позволява на другите три да влизат в заговор помежду си. Докато не ме завладя подозрението, че властите у нас се подчиняват на невидим общ началник и то извън нас. Преди поне се осланяхме, че той е на Запад, сега изглежда, че и на Запада не му пука. Когато през 2016-а подадох оставка от регулатора, това не беше прощаване с регулацията, а с очакванията ми към нея. Старост нерадост. Наскоро ме спря една благообразна дама с дежурното: „Докога вие в СЕМ…”. Прекъснах я: „Отдавна не съм в СЕМ”, а тя: „Разправяй го на старата ми шапка”. Е, там е работата, че като наближеш 60-те вече по никакъв повод не ти се води разговор с шапки.

Можеш ли да коментираш думите на Мевляна Джелладин Руми “Ако прозорецът ти към света е мръсен, то и моите цветя ще ти се видят кални!”

Мога. Поне от 1968-а – сега празнуваме юбилея му, знаем, че образите подменят нещата – те са наше дело, а не са нещата на Бога, който се гневи веднъж на хиляди години. Нали се досещаш, че ако това не беше биологически невъзможно, Тодор Живков щеше да печели изборите, докато не се намери кой да измие прозорците на държавата.

Какво ще стане с „Култура“, вестникът който е „плът от плътта ти“, образно казано!

Вестник „Култура” е най-радикалният експеримент в българската преса – още от преди 1989-а търси издател, публичен или частен, който да го задава, въпреки че му противоречи. Мисля, че ще продължи да го прави и когато вече го няма. Това не е баладичен момент, а ресурсът на гузността у всеки, който е натрупал повече пари, отколкото му трябват за земно щастие.

Може би ще ни дадеш и твоята екзистенциална „парола“ как да живеем, когато светът е голям и спасение/не/дебне отвсякъде?

Тя е известна – крепи ни митът за вечното завръщане. Във всеки един момент, колкото и далеч да си стигнал, трябва да има къде да се завърнеш. Ако ще да е текстът, който предишната нощ си започнал да пишеш на пияна глава.

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).