Лятна класация: Стефан Дечев – Щрихи към скритата история на пола в България

от -
434
В. Атака представя института на Магнус Хиршфелд като „гей сборище“. Хитлер затваря института и запалва библиотеката

Случай първи: Как Цона Милованова стана Константин Милованов

През 1889 г., на страниците на в. „Македония“, издаван от охридчанина притежател на магазин за риба на ул. „Мария Луиза“ Коста Шахов, се разисква македонския въпрос и балканската политика на Русия и Австро-Унгария. Появяват се реклами на часовникарския и златарски магазин на братя М. З. Хачумян в Русе, както и обявления за отварящия нов кожарски магазин в столицата на ул. „Витошка“, собственост на братята Голдщайн. Правят се и опити да се привлекат „многоуважемие къщници“ с „истинско франк-кафе“. Заедно с това в рубриката „Разни“ читателят може да се натъкне и на следното писмо:

Пишат ни от с. Рила, Дубнишка околия: Днес, 7-Декемврий подир пладне Цона Милованова, 20-годишна мома из с. Рила ся яви със заявление до Общ(инския)-Кмет, с което заявява, че невъзможно й било да ся момува вече и да носи женски дрехи, тъй като тя била мъж. Дубничкий Окол(ийски) началник случайно тук по работа основани с кмета на заявлението (С.Д. така е в оригинала) прегледаха момата (Цона) и действително излезна, че тя била мъж. До днес Цона е била една от най-работните и добри моми, а сега мъж на име Константин Милованов, което му ся даде от Дубничкий архиерейски наместник.

Из Дубница са донесе слух, че пак там мъж ся указал на жена, но още този слух не е потвърден.“

Македония, год. II, 16 дек. 1889 г., бр. 11., с. 3.

Какво научаваме от това съобщение? В тогавашното село Рила индивид достига 20-годишна възраст, отглеждан и израснал в публичните представи като мома. Очевидно за „Цона“ става все по-трудно да играе отредената й от околните роля на жена. Ето защо един ден решава лично да се яви пред кмета на селото си и да представи „заявление“ за невъзможност повече да се „момува“, нежелание да носи женски дрехи и воля да огласи публично мъжката си полова идентичност. Въпреки допуснатата видимо печатна грешка при набиране на съобщението във вестника, все пак, за читателя става ясно, че околийският началник на Дупница, заедно с кмета на Рила, извършват лично прегледа на „момата“ за доказване на пол. По този начин те установяват как наистина „тя била мъж“. Нито кметът, нито околийският началник изказват някакви възражения. Очевидно това е било мнението и на архиерейския наместник на Дупница, доколкото той лично дава на досегашната Цона Милованова и новото й име – Константин Милованов. Интересно е, че писмото изпратено от населеното място в Югозапада не отрича, че „Цона“ е изпълнявала досега изключително усърдно и безупречно ролята на жена. Тя дори е изрично упомената като „една от най-работните и добри моми“. Писмото-съобщение на страниците на вестника завършва с изказване на възможността обществото скоро да се натъкне и на обратен вариант, доколкото се понесъл слух, отново из Дупница, че „мъж ся указал на жена“.

Случай втори: Как „амазонка“ се оказа „Г-н Балкански“

През 1889-1890 г. в крайдунавския град Никопол излиза местния вестник „Свободно слово“. За разлика от днешната практика, той е често цитиран и от централните столични, а и от други вестници. В края на май и началото на юни 1890 г. една от основните теми на неговите страници е откриването на 27 май на паметника на Хр. Ботев във Враца. То става в присъствието на княз Фердинанд, премиера Стефан Стамболов, министри и депутации от страната. Вестникът съобщава как премиерът ще използва пътуването си до Враца за да посети Плевен, да намине през родния на съпругата му Поликсения Станчова Свищов, както и да отседне в своето родно Велико Търново. Изданието не пропуска и да помести реклами на машини за жетва, отвяване, трошене на мамули, пречистване на жито, или пък обява за пристигналата от Букурещ за постоянно в Никопол модистка Мария Пишмишова

Заедно с всички тези съобщения, дебати, анализи и реклами в рубриката „Вътрешен отдел“ се появява в началото на юни 1890 г. и следната новина:

От Ловеч ни съобщават, че там някой си мъж, именуем Балкански, бил минавал дълго време за жена и никому, разбира се, не идвало наум, че в лицето на тази амазонка се криял един превъзходен мъжага. Откриванието станало просто случайно. Намерило се едно писмо от негова милост към любовницата му и от това се разбрала работата. Ний съжаляваме, че съобщителят на горната любопитна новина не ни разправя и причината, която е подбудила г-н Балкански да скрива полът си.

Свободно слово, Никопол, год. I, 3 юний 1890, бр. 26, с. 3. Вътрешен отдел.

И в този случай отново дълго мислена за жена („амазонка“) се оказва в действителност мъж или поне с ясно изразено влечение към женския пол („превъзходен мъжага“). Съобщението говори недвусмислено за отношения с „любовница“, с която дори си разменят и писма с интимно съдържание. Разбираме, че разкриването е станало „просто случайно“. Иначе, видимо г-н Балкански е бил готов да продължи публичното си битие на жена, запазвайки в тайна своята връзка със същество от същия пол. Изрично се споменава за неизвестността на „причината“ накарала споменатия Балкански да крие пола си или сексуалното си влечение.

Новината от Ловеч все пак ни остава да гадаем дали става дума и за различен биологичен пол, какъвто е видимо случая с Константин Милованов по-горе (бившата Цона) или просто жена (наречена вече „г-н Балкански“) е изпитвала влечение към друга жена и изпитвала мъжки чувства („превъзходен мъжага“). Това, което уподобява този случай на предходния е, че играната от г-н Балкански дълго време женска полова роля е била съвсем убедителна, доколкото разкриването пола му станало „просто случайно“. Прави също впечатление, че в съобщението изрично е отбелязана неяснотата, поради която г-н Балкански е скривал дълго време пола си (представял се за жена, вместо таения у него мъж). Заедно с това е видима и неохотата да се разисква по този въпрос, а и липсата на информация от самия Балкански.

Случай трети или „Момчето било момиче“

На 29 февруари 1892 г., около съобщенията по неотдавнашното убийство в Цариград на българския дипломатически агент д-р Георги Вълкович, варненският в. „Черно море“ съобщава в рубриката си „Пишат ни от:“ и следната новина от Русе:

Руссе. Момчето било момиче. Полицията е намерила в града ни едно момче, слуга в една кръчма, и, като го освидетелствувала чрез лекар, то се оказало да е момиче. Според показанията му, доколкото узнах, то било от къде Софийско, избягало от родителите си, преди 5 години, в Плевен; преоблякло се в мъжски дрехи, слугувало при някои хора и ходело в училище; свършило 3 и 4 отделения, отишло в Търново, гдето при същите условия свършило I и II класове. Сега изглежда на 15 годишно и е взето временно при едно семейство тука. Дали е истина това, което то показва за себе си  – остава да се узнае след като полицията провери, както и чувам, че ще направи.

в. „Черно море“, Варна, год. I, 29 февр. 1892, бр. 34, с. 2. Пишат ни от:

Както виждаме вестникът ни представя историята на момиче, – по неговите собствени показания пред полицията, – от Софийско, което напуснало родителите си и родното си място, за да се преоблече в мъжки дрехи и се запилее в големия град. Тук то заживяло като слугинче момче. Известно време прекарало в Плевен където работило на господари, но явно имало и по-големи амбиции, доколкото ходело и на училище, завършвайки по този начин 3-то и 4-то отделение. След това момичето (вече изпълняващо ролята на момче) се озовало в Търново, където продължило да слугува, но и не прекъсвало стремежа си към образование, завършвайки вече I и II класове. След време видимо се преместило в Русе където се цанило за слуга в кръчма.

Отново разкритието е видимо случайно дело на полицията. Самото момиче се е подвизавало в няколко големи града на Княжеството като момче и носело мъжки дрехи в продължение на цели пет години. Освидетелстването на биологичния му женски пол този път става чрез лекар. Съобщава се също, че полицията предстои да провери изложените от момичето (през последните пет години момче) факти във връзка с произхода му от Софийско и престоя му като момче в Плевен, Търново и накрая Русе.

В съобщението са налице и някои объркващи и смущаващи обстоятелства. Ако момчето (разкрито момиче) изглежда в момента 15 годишно, – както се твърди в новината, – това ще означава, че е избягало едва 10 или почти около 10 годишно, доколкото – да напомним – уверяват ни, че бягството и заживяването като момче и смяната на пола за пред околните е станало преди 5 години.

Случай четвърти или „Мома с мъжки дрехи“

През есента на 1893 г. официозът „Свобода“ отразява именния ден на майката на монарха Княгиня Клементина Сакс Кобург Готска и обсъжда законопроекта за създаване и „повдигане“ на работническия елемент в България. Ала още с първата си бележка в рубриката „Разни“, изпратена от Свищов, под заглавие „Мома в мъжки дрехи“, вестникът намира за нужно да направи и следното прелюбопитно съобщение (препечатка от варненския „Черно море“):

В последните дни на този месец вниманието на гражданите в Свищов привлече следующата любопитност: момата Ивана от село Гъбени, Севлиeвско окръжие, преди година време, под предлог, че отивала на селската река за вода, оставя там на крайбрежието котлите и обущата си, преоблича се в мъжски дрехи и тайно се отправя за град Свищов, дето под име Иван се уславя за слуга у местния търговец Петко Аврамов, у когото в такова състояние прослужва около година. Че е жена, той е бил открит тук съвсем случайно; едно момче от същото село дошло напоследък по превозване на храни, го забелязало в магазията и след продължително взирание го уприличло на изгубената им съселянка Ивана. За по-добро уверение то се приближило към него със запитване за месторождението му  и проч., при всичко че още от начало на съглежданието му именуемий Иван отклонявал очи и лице от заинтересования господин, от когото сега избягал и разговора. Последний след дълги колебания се установил на убеждението, че предметний Иван е същата тяхна Иванка, като за случившето се обадил и тук-таме, а също и на родителите на момата, след като се завела преписка между севлиевските и тукашните власти и Иван бил откаран в мъжски дрехи за в селото, дето с появяванието му се слисали родителите му, които още след исчезванието по намерените около реката котли и обуща заключили, че дъщеря им е удавена.

Забележително е още повече това, че през течение на годината, през която Иван е служил като слуга на магазията и у дома на господаря си, не е бил заподозрян за жена.

Спал е с другите слуги, водил е разговор с тях, изпълнявал е всичката магазинска работа като мъж, без да даде повод на съмнение или знак за подозрение в противното. Домашната женска работа, която сегиз-тогиз му се възлагала, извършвал тъй добре, щото това понякога озадачавало семейството. – След като Иван бил открит и се познал за мома, казал на господаря си, че пак ще дойде от село при него, за да му служи като мома.

Причините, които са я заставили да избяга от домът си и да преобразува на мъж, тя не обяснила.

Свобода, VIII, 11 ноем. 1893., бр.1245., с. 3. (препечатано от „Черно море“)

И тук се натъкваме на решение на мома, този път от севлиевското село Гъбене, да продължи живота си като мъж, обличайки мъжки дрехи. Подобно на русенското момиче, Ивана се оказва, че е готова да плати и цената за да стане Иван – да напусне завинаги собствените си родители, роднините си и своите близки в родното село. Тя/той имитира дори удавяне, с видима цел да преустанови собственото си по-нататъшно издирване. До този момент Ивана е изпълнявала безупречно ролята си на момиче. Дори устройвайки собственото си бягство, тя/той го прави отивайки като много други момичета от селото с котлите до реката за вода. Преобличането в мъжки дрехи обаче има за нея дълбоко символно значение и е свързано с желание за промяна на пола й до края на живота. Забележително е, че  и в случая говорим за напускане на родното село и отправяне към дунавския Свищов, един от най-европейските тогава градове, отворен чрез Дунава за културата на Централна Европа.

В продължение на година видимо Иван (предишната Ивана) е изпълнявал безупречно задълженията си на слуга мъж у свищовския търговец Петко Аврамов. Нито в магазията, нито в дома на господаря си, той не е давал повод за каквото и да било подозрение в своята мъжественост. Той е спал заедно с другите слуги мъже, водил е разговори с тях, а задълженията си в магазията изпълнявал наистина като равен на останалите. Не се пропуска, че и „домашната женска работа“ Иван извършвал добре, което донякъде озадачавало семейството, но в нито един момент не се стигнало до каквото и да било съмнение относно пола му. Самото разкритие, подобно на ловешкия случай с г-н Балкански, станало отново както е упоменато „съвсем случайно“, извършено от момче от същото село дошло по търговия на храни до Свищов.

Както виждаме, преобразилото се в момче младо момиче притежава решителността на Цона Милованова да стане Константин Милованов. Ала видимо в случая, подобно на русенския, не става дума за наличие на полов орган на мъж, а единствено до преобличане с мъжки дрехи и водене на живот на мъж. Отново и тук, като случая с г-н Балкански от Ловеч или момчето/момичето открито в Русе, не стават ясни „причините“, или мотивите, които са накарали Ивана да напусне дома си и да стане Иван. Самата тя не била дала обяснение. А явно е нямала и желание. Интересно е, че я връщат в родното й село с мъжки дрехи пред слисаните погледи на собствените й родители. Показателно е още обещанието да се завърне при Господаря си в Свищов, дори и запазвайки новия си/стар публичен женски пол.

След повече от столетие

Изложените четири съобщения демонстрират, че тогавашната българска общественост и публичност е запозната със съществуването на подобни случаи наоколо. Става дума за полово различни хора и това заостря вниманието и на вестникарите. Видно е също, че говорим за индивиди в юношеска или съвсем млада възраст, които тайно преминават в другия пол и изпълняват новата си полова роля доста убедително. Явно и нежеланието на героите на тези новини – с изключение, може би, на Цона (Константин) – да говорят открито за своите мотиви е изключително показателно. Самите журналисти също не разполагат с нужния им език, чрез който да опишат пълноценно случките. И на съвременниците им той също липсва, доколкото все още науката не го е изнамерила и това личи в самите съобщения.

Тази липса на знание и по света предстои тепърва да се попълва. В преведената през 1893 г. на български език за времето си авангардна книга на Август Бебел „Жената и социализмът“ (издадена за пръв път още през 1878 г.) интересуващият ни въпрос не е поставен. Някои немски социални реформатори предстои в близките години да изработят концепцията за т. нар. „трети пол“, но тя никога не става господстваща. През 1897 г. германският лекар и сексолог Магнус Хиршфелд (1868-1935) ще създаде Научен хуманитарен комитет, който след години ще прерасне в Институт за сексуална наука със съответната библиотека. Институцията ще издава и специален годишник посветен на това, което Хиршфелд ще нарече „междинните сексуални видове“ или „граничното в сексуалността“. За немския невролог и психиатър Рихард фон Крафт Ебинг (1840-1902) и английският лекар Хавелок Елис (1859-1939) това ще са вариации на веригата от природни възможности. И макар някои от писанията на изброените да се появяват на страниците и на българския периодичен печат (предимно с медицинска насоченост), дебат все пак не се отваря.

Междувременно обаче, Хиршфелд спечелва на своя страна редица представители на немската социалдемокрация. На времето ни казваха, че Едуард Бернщайн (1850-1932) е ревизирал марксизма, но не ни съобщаваха, че заедно с това се е борил и за по-просветени възгледи по въпросите на пола, ревизирайки стереотипните представи за него и сексуалността. Особено критичен е към категории като „ненормално“ и „неестествено“, като настоява за повече научни изследвания по тези въпроси, които да бъдат освободени от фалшивите морални категории, дело на определена култура в конкретно време. Разбира се,  на всичко това през 1933 г. Адолф Хитлер ще постави точка като закрие института ръководен от Хиршфелд и запали библиотеката му.

А какво можем да кажем с оглед на днешното познание за споменатите по-горе четири случая? Видимо се натъкваме на състояния, при които още по рождение имаме наличие на неопределени или смесени полови белези. Те причисляват нашите героини/герои и към двата пола, или ги отличават и от двата едновременно. Това им дава възможността, както видяхме, да бъдат убедителни за околните както в изпълнението на женската, така и на мъжката си полова роля. Доста вероятно е да говорим за случаи, в които са се родили деца със смесени мъжки и женски полови характеристики. И тук никога няма да разберем дали става дума за твърде голям клитор; необичайно малък пенис, недоразвити тестиси, рудиментарна вагина, едновременно наличие на яйчник и тестис, които са съпроводени и с особености на сексуалното поведение. Или пък за нещо друго? Но е ясно, че Бог е замислил нашите герои като момчета, но те са се родили като момичета.

Ала като че ли все пак женският биологичен пол на русенското и свищовското момчета/момичета с мъжки дрехи не се поставя под съмнение. Както и мъжкият биологичен пол на Цона Милованова. Тук е възможно в хода на пубертета както Цона, така и г-н Балкански да са получили едно допълнително развитие именно на тяхната мъжка както психичност, така и полови органи. Разбира се, оскъдната информация предоставена за г-н Балкански не ни дава възможност да разберем нищо повече за неговия телесен пол и можем единствено да гадаем. Въпреки поставеното име и говоренето за „превъзходен мъжага“, пред нас е случай, при който Тя е имала желание да продължи да живее като жена и да поддържа тайна любовна връзка с партньорската си. Следователно, възможността за хомосексуална/лесбийска ориентация е напълно възможна. Не можем да бъдем сигурни обаче, че нареченият „Г-н Балкански“ реално е притежавал мъжка полова идентичност. Единствено знаем за неговото сексуално влечение към жени. Но не е изключено той и да е продължавал да се възприема като жена.

Така или иначе, и при четирите случая субективното им усещане за принадлежност към единия или другия пол (половата им идентичност) видимо е претърпяло развитие след раждането, или пък е било първоначално потиснато чрез избора на родителите. Със сигурност при русенското и свищовското момичета/момчета явно това са случаи, в които чувството за полова принадлежност (мъжка) се е разминало с чисто телесния пол (женски). В зависимост от припознаването на органите, с които те са се родили, всички тези деца са били отглеждани в собствените си семейства като момичета, но в даден момент всяка една от тях се е ориентирала по посока на мъжкия пол. Бягствата говорят за явно категорично несъгласие с приписаната от родителите им полова идентичност. Днес науката вече знае, че определени мозъчни структури се диференцират в посока, която е различна от тази на биологичния пол. Това е техният обратен психичен пол, едно нарастващо през годините усещане. Те са пожелали да се идентифицират като мъже, да се обличат като мъже и да водят живот на мъже, въпреки своята телесност. Този резултат според днешната наука, може и да е вроден, или пък да е последица от промени в хормоналния баланс по време на пубертета. Но и относно това, разбира се, нашите вестникарски съобщения мълчат.

Ала не бива да забравяме, че преди да бъдат мъже или жени, нашите герои/героини все пак са били преди всичко хора, човешки същества като всички нас. Само можем да си въобразим как тези няколко момичета драматично са потискали в семейството мъжкия си пол, или пък как след това са се крили отново за да не бъдат разпознати. Тях и желанията им „традиционните знания“, „традиционните ценности“ и „традиционния морал“ не вземат под внимание. Ето защо е ясно е, че тази сексуална двусмисленост им е причинявала в онзи контекст единствено неудобства, страдание и душевна болка. Видяхме, че те дори трудно са и изговаряли проблема си. Начални стъпки едва е направила и науката, и то някъде далеч в Германия или Англия.

Тази скрита история на пола не само остава неизвестна за масовия български читател днес. Тя е скрита на практика и в почти всички институции, които преподават миналото и готвят специалистите по история и в днешна България. Но макар и като сензации през 80-те и 90-те години на 19 в. подобни случаи са стигали до публичността чрез страниците на вестниците и носещите се слухове. Те са карали както героите/героините, така и обществото да се чувства неловко, непритежавайки още езика за тяхното тематизиране, описание и осмисляне, както и културата за живеене с тях. Както виждаме – от Стамболово време та чак до наши дни.