Румен Петров: Нека да кажем какво ни помага за живота разказът „турско робство“

от -
2 255
В Параклиса "Св. Архангел Михаил" се съхраняват костите на загиналите от Априлската епопея. Там са положени тленните останки на трима човека от военния съвет - Григор Божков Попов, Атанас Попминков и Христо Трувчев. Тримата заедно с брата на Никола Гараджов - Харалампи тръгват да се спасят в град Сопот, но са предадени в манастира. След засада на башибозуци те са убити. Около стотина души са загинали по време на въстанието. Клисурци го наричат Втория Батак

Румене, поканих те да разговаряме за измеренията на случилото се Клисура това лято по време на честване /вече разказахме на читателите ни за това*/. Домакините завели софийските си гости в Костницата.

Те били шокирани от подредените черепи и белезите от ятагана. Повечето били на жени, старци и деца. Местните патриоти-консерватори се провикнали“А някои казват,че имало Османско присъствие, а не робство!“След посещението в Костницата  устроили малко тържество. В речите си  първенците на града изтъкнали: „Ако героична Клисура днес е красива, чиста и подредена, тя е такава защото тука няма нито един турчин, или циганин!“

Първият ми въпрос към теб е, каква е връзката между съвременния българин с фактологията за кланетата при потушаване на Априлското въстание? Защо Костницата, Пантеоните са основен източник за идентифициране с българщината?

Румен Петров, преподавател по социални науки в НБУ

Хората, които се идентифицират с българското по този начин, вероятно няма да бъдат интервюирани от Маргиналия. Ще поясня защо. Според мен, тази концепция за българското, социо-емоционалната конструкция за „турското робство“ , аз лично я намирам за вредна. Допускам,че всеки който взима позиция към тези факти, или спрямо тези разкази, изхожда от някаква вътрешна яснота, съзнавана, или не, за това дали конструктът, разказът „турско робство“ на него, или на нея, е полезен или вреден. Мисля,че това обикновено, като правило, се пропуска – да кажем как ми помага в живота този разказ. Тоест, дали съм „робство-положителен“, или „робство-отрицателен“. Всяка от страните, след като е избрала /съзнателно, или не/ дали е „робство отрицателна“, или „робство положителна“, след това надгражда аргументи. Тези аргументи гледат един на други, като несходими светове. Смятам, че се получават две своеобразни кули – хората, които казват „няма робство“, не разбират онези, които казват,че има. На ежедневно, лично, ниво, ние разбираме дали ще изградим идентитет на „турски роби“, или на нещо друго, на основата на някакъв свят, към който сме се адаптирали, и който ни помага да предвиждаме, да се адаптираме към други светове.

Защо на мен турското робство ми пречи: пречил ми е, когато съм бил дете. Сигурно тогава за пръв път съм изградил не точно възражение… по-скоро това е било несъгласие. Може би защото турското робство беше част от езика на тогавашната власт, която ме плашеше. Всичко, което правеше тогавашната власт ме плашеше. Страхувал съм се да съм чавдарче, страхувал съм се да съм пионерче, страхувах се от санкциите в Комсомола. Това не значи, че не съм бил всичко това. За мен властта носеше много сериозни, застрашителни послания. Тя беше нещо, от което можеше да ме заболи. Тоест, за мен турското робство беше гласът, една от ариите на властта. Затова сигурно съм изградил скептицизъм към идеята за турското робство. Вероятни и други неща са изградили у мен недоверие към концепцията за турското робство, може би са били начинът, по който съм възприемал като някакво полу-градско, като наследник на скорошни селяни дете… начинът по който съм усещал селския бит. На това ниво – в Северозападна България – не съм чул за турското робство нищо съществено. Моята баба, родена през 1906 година, ми е разказвала какво ли не, включително за някакви легенди, разказвани от някакви поколения преди нея, например за Кримската война, за хора, които са емигрирали до Русия, после са се връщали…в тези полу-легенди, полу-приказки, са присъствали турците. Но в едно ежедневие на генерична България, каквато съм възприемал през селото на баща ми, там десетина лета съм летувал, не съм усещал този тип антагонизъм, който конструктът турско робство изискваше от мен да заемам, да участвам. Това може би, е втората причина. Също така, в моето семейство, турското робство не служеше никому за нищо.

Не четеше ли „Епопея на забравените“, това беше задължителна литература? Тя доста емоционално въздейства с жертвата на героя!

Така е. Даже веднъж, някаква учителка беше поискала от нас да намерим сами едно стихотворение. Майка ми беше намерила и бях научил наизуст „1876-та“ от Вазов. Но не ми действаше като нещо особено. Бил съм и в Батак, имам много слаби спомени. С други думи, нямам много обяснения какви са били факторите, които за изградили у мен „турско робство – отрицателна идентичност… Като в биологията – има грам положителен и грам отрицателни бактерии, според начина, по който те се оцветяват. Съвсем съм си бил лоялен и емоционално, на Вазов, да речем. По-скоро емоционално, отколкото социално-исторически, но най-вероятно, като се замисля, основният скепсис към турското робство при мен е дошъл поради фамилния скепсис към тоталитарната власт. Семейството ми не беше, ако мога така да го кажа – „врагове на народа“, на режима, но по-скоро ги възприемах като хора, които отбягват властта. Дори да препоръчваха към края на режима колаборация –  баща ми дори заработи в някакъв профсъюз временно в Минстрой, братовчед ми направи силна комсомолска и БКП кариера в късния социализъм, някак си аз не знам дали щях да с погнуся в моите амбиции да бъда академичен човек, да направя какво – не знам, но сигурно поне партийно членство. Нямаше да мине без да подам кандидатура за партията, така мисля, сега като се връщам към 1985-86-та. Щеше да бъде от кариеризъм. Та, скепсисът ми към тоталитаризма е свързан със скепсиса към турското робство. Иначе аз съм напълно стандартно социалистическо, от културологическа гледна точка, дете! Аз съм израсъл с Павел Вежинов, с Богомил Райнов, нищо оригинално няма в живота ми.

Но какво е накарало първенците от Клисура да подтикнат към шок и поклон гостите си пред пред наредените черепи? Мъченическите останки на предците са превърнати в опорна точка на българската национална доктрина, така ли е?

Румен Петров, преподавател по социални науки:

Това което разбирам от антропологическите  очерци, които чета напоследък в Маргиналия, носи една специална полза. И това е за тази реалност на „етнически чистата общност“. Срещнах се с тази гордост от етнически чиста общност преди години, когато бях в Копривщица. Не бях ходил много отдавна, имах я за мъртъв град – като Боженци. Град с номенклатурни вили. Но после разбрах, че Копривщица има някаква локална и комунална гордост на етнически чиста общност! Едновременно с това разбрах, че имало история, някъде към края на 19 в. на местен погром над циганите! И някак си не е имало историческа критика към това!

Чувала съм същото и за Габрово. И там имало „дистантно“ отношение към циганите, гледали да ги разкарат…

Да, това всъщност много ме занимава. Защото е ясно,че на въпроса „кому е нужна“ етническата чистота, то отговорът е – на властта! На много сериозна власт. На практика много силна власт може да се поддържа този феномен – етнически чиста общност. В живота няма етнически чисти общности, статистически погледнато. Те са винаги в резултат на някакво сериозно, безобразно, насилие, извършено по някакъв начин. Особено по тези кръстопътни краища на света. Етнически чистите общности, каквито да кажем са ескимосите, или някои номади в Африка, не мислят себе си така – като за „чисти“.

Та, историята с Клисура и Батак, обслужват този разказ, тази конструкция на Пантеона, са се удържали,вътрешно са организирали свои собствени разкази, за консолидиране. Тези разкази произвеждат, поради  това,че дават възможност на този, който владее разказа, да упражнява огромна власт. Толкова огромна, та да се поддържа етнически чистата общност, която  е статистически и етически несъстоятелен феномен! Тук прозира, че съм категоричен противник на концепцията за Пантеоните!

Като автор на книгата „Объркани в болката“ посветена на травмата и за това, как да се справяме с нея, нека да те попитам: не е ли  робството травма! Тя е предавана повече от 150 години от поколение на поколение и през училището. Учителите са първият мост към миналото, преподаването на българска литература и история прехвърля децата от днешното към миналото, към трагичните жертви на народа ни!

Румен Петров: Травмата „робство“ е така да се каже, дискурсивна травма. С други думи, няма робство, което да се предава през поколения. То е конструриран, изцяло дискурсивен феномен, в който обаче има травматични елементи, емоции, процеси. Коя е травмата за мен, която получава името „турско робство“ и която се поддържа по този начин. Тази травма не е „турското робство“, тоест социално-политическия режим на територията на Османската империя, наследник на която е съвременна България до 1878 г. Сигурен съм, обаче, че има травматични процеси, които настъпват, съпътстват, или са част от процеса на възникването на модерна България, на модерна държава. Аз смятам, че травмата е в национализирането, в организирането и възникването на България като национална държава. Това е травматичен процес. В него травматичните елементи са дискурсивно, социално-културно организирани в пакет с понятието „турско робство“. С други думи, травмата е онова което се случва след 1876-1878 и след нея. Травматична е принудата, конфликтът на лоялност, който потомците, гражданите, поданиците на Османската империя с българска идентичност, са извършили върху самите себе си. И най-вече – колективно. Себе-принуждавайки се да отрежат от себе си – и това е травмата! – да унищожат в себе си, или да заглушат в себе си, един важен свой глас в своята османска – полифонична, много-етнична  идентичност. Тоест, не националната, социалната идентичност от моя гледна точка, е винаги полифонична. Винаги имаме множество идентичности, както имаме множество предци и различни култури. С други думи, смятам,че това нещо наречено „българин“ е сложно, османско формирование, с черти, с език, който носи в себе си компетенции, които го свързват както с Османската култура, с нейните конкретни турски и азиатски измерения, така и с европейската култура.Това е сложно нещо, което след 1878-ма година, буквално като един Гордиев възел, който обаче е жив, травматично се разделя на прости и несходящи неща! Нововъзникващите българи е трябвало да унищожат и подтиснат своята османска идентичност. Своята османска природа. И аз смятам, че това е травмата, която се прикрива с мита за турското робство. Това е истинският конфликт на лоялност, който нововъзникващите българи, съвременните българи, е трябвало да упражнят върху своята собствена социокултурна природа. Смятам, че за този тип травма са допринесли изключително много властови фактори – и Западна Европа, както и нейният епигон Русия. Цената е малтретиране на много важни връзки и страни от личната история на хората. Затова смятам, че турското робство е травматично, но травмата е в травматичното самоопределението на „новите“, вече „чисти“ българи. Попадаме в ситуацията на Павлик Морозов – за да стана лоялен на новия режим, аз трябва да се откажа от баща си! Искам да съм модерен, но баща ми е ретрограден, и аз съм готов да стигна дотам, че да го изтръгна от живота си, от мене си, от биографията и от светоусещането и от света си. Павлик Морозов е трагичен герой, както и нашата, българска идентичност, е трагична по своята природа. Но трагизмът не е в робството, а в принудата да се самоопределим като такива, които не сме! С цената на сериозна омраза към едната наша част. По модела на родителското положение – когато децата са преживели остър, трагичен родителски развод, когато родителите се отхвърлят непрекъснато един друг, децата са принудени да мразят единия от родителите, за да могат да съхранят себе си като смислено същество.Ето това се е случило според мен с българите – за да станат модерни (признати от „Европа“) българи е трябвало да отрежат от себе си своята османска природа. И тази рана е още жива.

 

Поканата на клисурци към гостите, разчитам като „римейк“ на призива на Захарий Стоянов –  „на колене, българи!“. Това коленичене пред Костницата ненужно ли е?

Румен Петров: Според мен е дълбоко несправедливо. Защото от една страна, използват една история на нещо – бих го нарекъл – комунално-криминално деяние, тежка хулиганска проява, зверство, или пък – военно престъпление. Все от този регистър. С други думи, поради това че някой е извършил тежко криминално престъпление позволявайки си да убива деца – това винаги е криминално престъпление – във всички форми на човешките отношения – жени, деца, изобщо – не войници – от емоциите на това локално престъпление, да се поддържат версии за такива неща като национална, или социално-етническа идентичност, да се извеждат настроения и чувства затова какво е да си българин, или  да си българин в определени контексти, това според мен е тежка злоупотреба с емоциите на тези хора!

Но темата с костите на дедите ни, върви веднага с темата за Свободата! За нейната цена, защото загиналите от Априлското въстание , не точно тези „колатернални щети“ – децата, жените, старците, но – апостолите, въстаниците, поставят високо тази цена. Без Априлското въстание, Панайот Волов, Никола Каблешков и тяхната жертвеност, нямаше светът да обърне внимание на поробена България! Не можем да игнорираме този патос. Била съм учител и знам какво е да преподаваш стихотворението „Кочо“, гибелта на хората от Перущица, неговия суицидален акт…Там някъде, учителят винаги извлича високото понятие Свобода!

Румен Петров:

В моята книга имам една глава за пацифизма. Тя е най-малката, защото българският пацифизъм е възможно най-непопулярната социално-политическа позиция, която може да се заеме и която е заемана през годините на модерната българска държава. Войната е „добра“, възможна, приемлива, нормална. Моето исторически лаическо око, не вижда нищо друго освен варианти на повече или по-малко „справедливи“ войни! Войната не е поставена под съмнение. Може да се постави под съмнение успешността, справедливостта, но войната като средство за решение на конфликтите между хората не е поставена под въпрос. Не съм чул, чел убедителни…критична маса от гласове или хора, които да защитават един пацифизъм. Защо това е така? Сигурно има много обяснения, но – другата полза, която може да се извлече от Пантеони, Костници като този в Клисура, че се оправдава войната като такава. Допуска се,че има справедлива война. А аз смятам, че това е много спорно!

В този дискурс, ти определяш и Априлското въстание като война, така ли?

Румен Петров: Да. То е обявено за проява на непокорство, на неподчинение, или пък че то ще бъде квази-самоубийствен акт, какъвто изглежда че го представят някои историци, от страна на една интелигенция, или буржоазия, които са наясно със своето себеунищожение, пример – Христо Ботев. Ботев смята, че със своето себеунищожение, ще привлече вниманието на някого, кого – не знам, който ще упражни Война за да освободи хора, които са толкова зле, че се себеунищожават по този героичен начин.

Нещо като джихад, джихадистите днес имат също идеология…

Румен Петров: Съвсем като джихад! Наблюдавал съм историци, които се чувстват доста предизвикани да утвърдят, че това не е тероризъм в съвременния смисъл. Че съвременният тероризъм е лош, докато онзи е добър. Мисля,че това е много спорно също така! Зад тези въпроси стои несправедливостта на всяка империя, необходимостта на хора, които владеят умения, или езици, да извличат повече полза от търговията, индустрията или селското стопанство, и аз съм много по-склонен да гледам на национално-освободителни борби като на съвсем разбираеми, ясни икономически и културни борби, в които едни определени отношения са затруднявали други отношения. Не искам да кажа, „нищо лично, това е само бизнес“, но за мен е съвсем оправдано, разбирането че Османската империя просто икономически не е успявала да осигури справедлив живот на критична маса на своите поданици. Затова се е разпаднала, както затова се разпадат въобще и империите. Затова са толкова сходни „робствата“ (дискурсите за робствата), които възникват в хода на разпада на всички империи…

 

Искам отново да те върна на въпроса си. Как учениците да учат българска възрожденска литература? Вазов, а не Камю…През Иван Вазов и Захарий Стоянов, учителят непременно ще им говори за цената на свободата. Тя е кървава, затова – на колене, ние ще обикнем още повече Свободата и няма да допуснем някой пак да ни пороби! Никога повече роби!

Румен Петров:

Аз съм закърмен с конфликта между града и селото.Баща ми напуска малкото село в хода на ударната миграция през 50-те години, и идва в София за да стане промишлен работник. Почти дете. Това е краят на Сталинисткия период. Градът е станал все по-привлекателен, а селото – все по-непривлекателно…Несигурността по въпросите от вида „кой си ти, кой съм аз?“ е голяма. Много голяма. За мен това движение от „малкото“ село към „големия“ град, е културологичен и  социо-емоционален контекст, свързан с т.нар. робство.

Българският разказ „кои сме ние“ възниква за да обясни хората, да ни обясни нас на самите себе си. Робството (бившето „робство“, бившите „роби“, бившето изключване, настоящето изключване и объркване на идентичностите) трябва да обясни всичко, включително логиката и емоциите на този рязък преход – от традиционното село към капиталистическия град. Този преход е доста рязък –  и от 1878 г. нататък, но и от от 1944 г. нататък, когато миграцията от селото в града се засилва взривно. От свръх-традиционното, дребнособственическо, много затворено и натурално-произвеждащо село, лишено от мярата на местния обозрим и осмислим център на самоуправление (феодал, на който съм силно лоялен и в отношенията с който изграждам разбиране за гражданственост) в, на практика, модерен, индустриален, капиталистически и следователно – колонизационен по своята природа и колонизиращ (репресиращ) провинцията град.  С  други думи, аз говоря за тази особена липса на достатъчно добрия българския град.

Българският град по времето на Османската империя, е бил съставен от хора , които днес бихме нарекли „не-българи“. Там основно са гърци арменци, евреи и разбира се, турци. И българи. След т.нар „освобождение“ т.нар. „чисти“ българи нахлуват в града и го плячкосват, остават чужди нему. Румен Аврамов пише за тези неща като за трагични неща. И други пишат но не ги смятат за трагични събития.

Но в планинските градове, там откъдето е тръгнало Априлското въстание, не е имало гърци…

Да, но в колективната социална идентичност на хората, които се наричат българи, градовете – това което се идентифицира като град – е било всичко, което  не се нарича българска общност. Нито Варна, нито Бургас, нито Свищов, или Русе, или Видин, София… надолу Никопол…Солун…Те дори не са представлявали  хомогенна идентичност, която свързваме с български език. Смятам, че създаването на новата българска идентичност е свързана с този рязък, травматичен, срив, или разлив между комунално, традиционно, аграрно или предмодерно село и градът, който е буржоазен, космополитен, изобщо различен и много конфликтен със селото. Този контраст, мисля, че е много болезнен. Това себесъздаване за „нула време“, от почти племенна идентичност към градска космополитна, но и колонизационна, по скоростта си, има характера на травма.

Основната задача на главните строители на идентичността – учителите в модерната, травматично откъсната от османските си корените българскост, е толкова натоварена, толкова трескава, толкова объркана, че на практика, те вземат разказ от изкуството на предмодерната култура, вместо от модерните науки. Тоест, ние обясняваме себе си по този емоционално императивен, кондензиран начин, който е елегията, песента, танцът дори. Между другото, прочутият Тодор Ив. Живков доказва концепцията си за песента, за извънписмовността, като форма на себеобяснение на  българите .

В края на 19 век как да се развием без писмена критическа традиция, без вербално себеобяснение, което позволява отстранение към свещеното, носи възможност за рефлексия, за някаква мяра на обективизъм? Този рязък социален преход може да бъде обмислен като се изпее. В известна степен, тази част на света е принудена да се себеизмисли за травматично кратко време. Мисля, че още няма  жал към това, че е трябвало да се себеизмислим за такова кратко време!

Турция е привилигерована в това отношение. Тя има един Истанбул, който е град, в който цивилизацията протича без прекъсване, една много по-рефлективната цивилизация, цивилизацията с писмена история в продължение на няколко хиляди години, дава възможност за обмисляне на идентичността им, за увереност и за отговорност дори. Русия с нейния (себе-)колонизационен идентитет – също. В съвременна България, Европа ни сварва без култура, която позволява рефлективна идентичност. Затова имаме толкова уязвима и по-често сметохотворна склонност да се свръхидентифицираме с корени и с артефакти, които са доказателство за нашата идентичност, за това че ни има: божидардимитровско анекдотизиране, едносмислие на останките, на историята, на археологията, която се превръща в доставчик на повод на песен но не и на писана мисъл, и на устойчива и сложна (подлежаща на съмнение) идентичност през годините.

Не казвам нищо ново, но това, което по-скоро ме изненадва е, че тези проблеми продължават да властват в местата, които определят разказите, чрез които ние описваме себе си. Това са университетите, училището, тъй наречената БАН. Тези места са нерефлективни по начина, по който изграждат света и себе си в него. Модернизацията на българската част от Османската България, започнала през 1878 –ма е по-скоро травматична по скоростта си – да се изоставят едни идентитети  и да се изграждат нови  с цената на омраза към себе си, със срам от начина, по който колонизаторите-освободители гледат на теб.

Би ли направил заключението , че са излишни Костниците? Познаваш ли Пантеоните на Франция, Америка?

Румен Петров: И да и не. Излишни са, ако от тях произтичат допълнителни разломи – разкази, които засилват уязвимостта на участниците в тях. От друга страна, мисля, че например, костниците на индианците в Северна и Южна Америка, доказват степента на унищожение извършена от страна на западноевропейската цивилизация над локалните цивилизации. Това е било процес на безогледна експлоатация. Това няма нищо общо с процесите, чрез които са се формирали  общества в  Османската империя. Онова, което е било предшественик на българското общество няма  нищо общо с колонизираните, ескплоатираните и унищовани индиански общества.

Да, мисля, че има злоупотреба с Костницата. Тя се ползва не за да помним колко лоши биха могли да бъдат хората, но да разрешава на едни да бъдат лоши колкото си искат. Интелигентният и етичен подход към тях е да бъдат места на съвместен траур. Ако на някой му хрумне идеята да направи учебник, в който да се описва как да изглеждат събитията описани от турски историци, от сръбски историци, от гръцки историци, австрийски, руски, италиански, френски и английски … би било правилното. Може би. Но  все още се предпочита да се утвърждава латентната готовност и латентната справедливост на войната. Затова вече говорих. Балканските елити носят своята легитимност въз основа на потенциала си да упражнят безконтролно насилие.

*https://www.marginalia.bg/aktsent/konservatorat-ivan-stambolov-sula-iska-da-se-pridarzhame-kam-traditsiyata-dobre-li-e-tova/