Българка-сержант в армията на САЩ: Казах им да пеят „Стената“ на Пинк Флойд вместо стандартните военни напеви, наказаха ме само с лицеви опори

от -
822

Таня Димитрова напуска България на 17 годишна възраст и се завръща за постоянно 15 години по-късно. През това време е живяла в 8 държави, на 5 континента и е посетила повече от 50 други. Кариерата й обхваща разнородни дейности: сержант в американската армия, санитар в линейка, асистент по кардиология, учен, журналист, учителка в гимназия, директор на НПО, фотомодел и професионална танцьорка. Завършила е наука за околната среда в Лондонския университет и Журналистика в университета в Бъркли. Днес живее в София и отглежда едногодишната си дъщеря, за която мечтае да наследи по-добър свят  и прави каквото зависи затова от нея.

Таня, завърнала си се в България след 15 години странстване и невероятен живот в различни държави, и различни континенти. Не ти ли е тясно тук?

Много хора, които са пътували предимно из Западна Европа, смятат, че животът в България е мизерен и ограничен. Ядосват се, че тротоарите са разбити и по тях са паркирали стари брички. Не е като във Виена, все пак! И забравят, че на много места по света изобщо няма тротоари.

Таня Димитрова – личен архив

Обективно погледнато, в спектъра на държавите подредени по икономическо и социално развитие, България е някъде над средното ниво. Здравноосигурителната система и социалната политика по майчинството, например, са много по-добри отколкото в САЩ, където последно живях преди да се завърна. За мен, както и за много хора, съзнателно избрали да живеят в България, животът тук е по-спокоен и по-евтин от повечето места по света.

Не омаловажавам сериозните политически, социални и икономически проблеми в страната. Просто отбелязвам, че и двете могат да са едновременно верни: има проблеми, но като цяло живеем много по-добре от повечето хора по света.

Вероятно в опит да съхраниш всичко от преживяното, пишеш мемоарите си – как усещаш смяната на ролята си от главен герой в собствения си живот, в негов наблюдател и хроникьор?

Реших да разкажа за изминалите 15 години, понеже историята е интересна и мисля, че много читатели биха намерили вдъхновение в един или друг момент от нея. Пък и усетих някаква завършеност – как затварям последната страница от първия том на живота си и започвам не само нова глава, ами направо нова книга.

Да пишеш мемоарите си е терапевтично. Осъзнаваш тенденции в поведението си, грешки, които си повтарял многократно, силните ти страни, които си ти позволили да преживееш нещо трудно. Това ти дава възможност да се справяш по-елегантно с подобни ситуации в настоящето.

Разказваш, че си била в Американската армия. Нещо изключително рядко за човек с български произход. Казваш, че има два въпроса, които винаги ти задават, свързани с тази част от живота ти: защо си отишла в Армията и дали ти е харесало там. Първият леко ще видоизменя с „Как стигна до Американската армия?”, а втория напълно ще пропусна поради несъстоятелност и ще го заменя с: „На какво те научи военната ти служба?”

Стигнах до армията по истински случайно стечение на обстоятелствата. Бях на 17 години, току що пристигнала в САЩ с баща ми, който беше спечелил зелена карта в лотарията. Ходех на училище и на работа (продавачка в магазин за музикални дискове) и кандидатствах в американски университети напосоки – да видим дали някъде ще ме приемат без предварителна подготовка.

Един ден ми се обади някакъв непознат мъж и ми каза, че е получил кандидатурата ми за Marine Corps (морската пехота). Но понеже не го чух правилно, си помислих, че това е името на някакъв университет, в който съм пратила документи (и съм забравила). Попита ме за Social Security номера ми, за да провери дали кандидатурата ми е одобрена и аз – с всичкия си акъл – му го издиктувах. Каза, че ще ми звънне отново.

Social Security номерът не е като нашите ЕГН-та. Той трябва да се пази в стриктна тайна. Това обаждане беше класическа схема за открадване на идентичност – като имат номера ми, могат да извадят кредитни карти на мое име, да купят кола (и да не я изплатят) и т.н.

Няколко минути по-късно осъзнах, че нещо не е наред. Отворих телефонния каталог Жълти Страници (това се развива през далечната 2002 г. – когато дори в библиотеките имаше само dial up интернет) и набрах местния Marine Corps Recruiting Station (офис за военен набор). Мъжът, който вдигна, каза, че никой не ми е звънял от там. И така или иначе, те не биха ме попитали за Social Security номера ми по телефона. “Къде си? Ще дойда да поговорим.”, каза ми човекът, с когото говорех и така започнах отношенията си с американската военна институция.

Много ми хареса грижата, която военните оказваха един към друг. Впечатлението ми беше, че са истински Band of Brothers – като във филма на Стивън Спилбърг. Плюс това, обещаха да платят за следването ми след службата. Така че в деня, в който университетите, в които наистина бях кандидатствала, ме отхвърлиха, подписах договора си с армията.

А идентичността ми така и не беше открадната. Нямам представа кой е бил човекът, който ми се обади и започна целия процес.

От армията научих, че е по-трудно да се нараниш, отколкото си мислиш. Хората сме силни – физически и психически. Това качество – resilience – е високо ценено и внимателно култивирано с чести избутвания до лимита ти, с тренировъчни стресови ситуации, безсъние и физическо натоварване. В последствие винаги си доволен от факта, че си се справил.

След служба в армията: Таня Димитрова / в средата/ на площад Тянанмън

Впечатлена съм от три измерения на армейското обучение, които имат такъв тоталитарен привкус, че е стряскащо колко сериозно място им е отредено в методиката на военното обучение. Ще ни разкажеш ли за масовото наказание, газовата камера и груповото пеене на Пинк Флойд?

По време на първоначалното военно обучение, всеки войник е отговорен за действията на колегите си. Била съм наказвана за грешките на хора, които изобщо не познавам. Тогава си мислех, че целта е да се създаде “полицейски щат”, в който всеки да следи и донася какво правят всички около него и по този начин ние сами да въвеждаме ред, вместо дрил* сержантите ни да са отговорни за всичко. Това може и да е вярно, но по-късно осъзнах, че по-важната цел е била да ни избутат до края на възможностите ни – психологически е много тежко да преживееш подобна несправедливост.

Газовата камера беше много интересно и важно изживяване. Упражнението се състои в това да си сложиш противогаза и да влезеш в помещение, където е отворена димна граната. Гранатата е със сълзотворен газ, така че не е смъртоносна, но директното вдишване на концентриран газ предизвиква силна физическа реакция, давене, усещане, че се задушаваш, течене на сълзи, сополи, слюнка и т.н. Първоначалната цел е да тестваш противогаза си, което е много практично и полезно.

В края на упражнението дрил сержантът идва до всеки войник индивидуално, поглежда те в очите през двата броя противогази (твоя и неговия) и ти заповядва да си свалиш маската и да поемеш дълбоко въздух. Идеята е всеки един от нас да придобие опита да бъде обгазен, така че ако се случи в някоя реална ситуация, да не се паникьосаме.

Истината е, че има и друга, по-дълбока идея: да осъзнаем, че сме отдали контрол върху собственото си тяло на военната институция. Че следвайки заповеди безапелационно, сме способни да си самопричиним страдание. Затова е много важен детайлът, че дрил сержантът не ти сваля маската сам. Дори не те докосва. Само ти дава командата и ти сам го изпълняваш.

Тези аспекти на военното обучение са тоталитарни или стряскащи дотолкова, доколкото имат за цел да потиснат у войниците най-естествения инстинкт – този за самосъхранение. Не е естествено някой индивид да е готов да жертва живота си за хора, с които няма близка роднинска връзка. Още по-малко за измислен конструкт като “родина” или “свобода”.

А Пинк Флойд беше шега, която изиграх на дрил сержанта си по време на медицинското си обучение в Тексас. Един ден доброволствах да водя отряда – задача, която винаги се изпълнява с песен: войниците стоят строени, а водачът им подава команда за маршируване и ги държи в стъпка с някоя ритмична песен, която войниците повтарят след него. Аз бях осъзнала, че “We don’t need no Education, we don’t need no Thought Control” е идеално подходяща за маршируване (както си е и в клипа на Стената) и поведох отряда с нея вместо с някой от стандартните военни напеви. Всички много се изкефиха – включително дрил сержантът, който ме наказа само с лицеви опори.

Свързваме Армията на САЩ само с отглеждане на военни кадри, които участват в мащабни военни действия, но не и като образователна институция, която предлага академично развитие на своите подчинени. Как тази възможност те направи опитен участник в една крайно деликатна и ефективна медицинска процедура?

Една от директивите на американските военни части е самодостатъчност. Затова има войници от всички възможни професии, включително медицинската. Моята специалност беше асистент по кардиология и работата ми беше да помагам на лекар кардиолог в ангиопластики – слагането на стент в коронарната артерия на пациент със сърдечен удар. Тази професия не съществува в България. Тук процедурата се извършва от двама кардиолози, вместо от лекар и високо-специализиран асистент, както в Щатите.

Отделно от това, армията (или по-скоро департаментът на ветераните) финансира образованието на хиляди войници, които са отишли в университет след службата. Тази практика е установена след втората световна война с цел да се даде възможност за държавно-субсидирано образование на завърналите се от фронта войници. В моя случай, след 7-годишната ми служба, държавата плати стотици хиляди долари за целия ми бакалавър в Лондонския университет и магистратура в Университета на Калифорния „Бъркли”. Това е една от най-ценните и важни възможности в живота ми.

Може би първият въпрос, който трябва да се задава на служил седем години в най-голямата армия в света, е: „Привърженик ли си на войната като начин на разрешаване на конфликти и ако не, как се формира, отстоява и съхранява антивоенно и критично мислене в една крайно милитаризирана среда, под чиято зависимост си се намирал(а)?”

Никога не съм била привърженик на войната като средство за постигане на каквото и да било. Но истината е, че и повечето ми колеги също не са били. За много американци от по-бедни семейства, военната служба, макар и доброволна, е една от малкото реални възможности да постигнат нещо повече от родителите си, да се спасят от бедността. Армията те взима като тийнейджър, директно от училище, тренира те за някаква професия, храни те, облича те, осигурява ти безплатен фитнес, инвестира в здравеопазването ти (на теб и на семейството ти), дава ти възможност да отидеш в университет безплатно. А ако останеш за 20 години, можеш да се пенсионираш с добра пенсия на 37 годишна възраст.

Освен това трябва да се признае на армията, че е един от най-прогресивните работодатели в страната: в никоя друга “компания” няма толкова многобройни и ефективни механизми срещу расизъм, сексизъм, сексуално насилие и заплахи на работното място, равенство и взаимно уважение между служителите. Един от дрил сержантите веднъж ни каза “Аз не виждам различни цветове на кожите ви – бяло, черно, жълто, червено. Всичките ми изглеждате еднакво зелени” (Това беше някога, когато униформите все още бяха зелени. Сега са сиви.) И е истина, че за съвестен служител, който иска да се развива, няма бариери на базата на каквито и да било критерии извън работната му етика. Освен това, армията поддържа силна социална политика: изплащат се щедри семейни надбавки, дават се безплатни жилища, във военната поликлиника за всеки пациент се извършват изследванията, от които има нужда, а не само тези, които са покрити от застрахователната им компания. Не на последно място, армията е една от първите американски институции, която признава гей браковете и започва да предлага семейни привилегии за партньори от същия пол.

С други думи, в почти всяко отношение, човек не би могъл да се надява на по-добър работодател. Така че просто някак преглъща главната причина за съществуването й и несъгласието с някои от мисиите й, като тази в Ирак през 2001 г.

Ще ни разкажеш ли как и защо си се сдобила с прякора ТТ?

Специалността ми в Университета в Бъркли беше Природни ресурси и Журналистика. По тази линия водих журналистически разследвания по редица случаи: замърсяване на подземните води с арсеник, нелегално обезлесяване на тропически гори заради златодобив, бракониерство и т.н. По природа съм много упорита и това си личеше в репортажите ми. В Колумбия, например, се наложи полицай да ме ескортира до самолета ми към къщи, понеже бях получила заплахи от местните престъпни картели. Заради тази упоритост, един от професорите ми по журналистика ме нарече TT (Tenacious Tanya).

На климатичната конференция та ООН/СОР16/ в Канкун, Мексико

Разказът ти е белязан от една линия, която понякога присъства много силно в живота ти, друг път по-слабо. Накратко, това е духът на тоталната ти сексуална освободеност и експериментиране. Предизвикателният ти живот ли я формира и разви, или именно тя предопредели протичането му по толкова нестандартен, търсещ, опитващ и намиращ начин?

Мисля, че и личният, и професионалният ми живот са белязани от вродено любопитство и приключенски дух. Когато в тинейджърските ми години се почувствах привлечена от съученичка, изобщо дори не ми мина през ум, че в това има нещо странно, камо ли нередно. Когато на 20 годишна възраст в Южна Корея се влюбих в мъж – колега в армията – се ожених за него и макар че 2 години по-късно се разведохме, не съжалявам. Гледам да не казвам „не” на който и да било нов опит. Много по-вероятно е в края на живота си човек да съжалява за неща, които не е направил, отколкото за неща, които е.

Каква е личната ти дефиниция за пътуването?

Веднъж за кратко пътувах из Сибир с един англичанин, който беше на път да обиколи света с Ленд Роувъра си. Засякохме се на езерото Байкал, обиколихме го заедно и после всеки продължи по пътя си. На белия му джип имаше бележки написани с маркер от всички хора, които е срещнал по пътя си. Любимата ми беше “Не пътуваме, за да видим различни неща, а за да видим нещата по различен начин.”

Не бих могла да го кажа по-добре. Това, че съм пътувала до много бедни и до много богати места, отсядала съм с много образовани и много необразовани хора, ми дава перспектива, каквато не може да се придобие по друг начин. Осъзнала съм дълбоко в себе си, че всички хора сме едни и същи по същността си. Искаме да избегнем страдание, искаме най-доброто за децата си. Етикетите и групите, на които се разделяме, са пълна измислица и социален конструкт.

Освен това пътуванията са ми дали възможност истински да разбера това, което казах в началото – че животът в България е сравнително спокоен и по-лесен, отколкото за повечето хора на планетата. Едно е да се опитваш да проумееш и повярваш в това на базата на икономически статистики. Друго е всъщност да си живял в страни, където изобщо няма тротоари.

След срещите ти с толкова и различни хора по целия свят, би ли казала на бащата на детето ти: „1 вселена, 9 планети, 5 континента, 204 страни, 809 острова, 7 морета, а аз имах привилегията да срещна теб…”

И той – привилегията да срещне мен. 🙂

Скоро след като се прибрах в България за постоянно, се събрах с прекрасен мъж, с когото сега отглеждаме едногодишната си дъщеричка. Страхотно е да си партньор и родител с човек, с когото споделяте ценности, етика и мечти. Но, струва ми се, че най-важното за една дългогодишна и успешна връзка е хората да не се вглеждат прекалено много един в друг, а да гледат заедно в една и съща посока.

*drill sergeant сержант-инструктор