Супа от мухи: Фейсбук дискусия за хейтърството, Алма Матер и защо ни боли за образованието по журналистика

Номерът е да бъдеш безмилостен. Пишеш статия /за висшето образование, а в частност за дисциплината “Връзки с обществеността” във ФЖМК/ и на поразия сечеш. Налага се, защото това е продаваемият тренд в последните години, когато добрата журналистика отстъпи с хленчене на ПиК, Блиц, Ретро, Шоу, Галерия и т.н. Вчера се появи такава публикация в приличен сайт и се видя,че добре замисленият критичен текст е на ръба на хейтърството: не защото не работи с факти, а защото пропуска между фактите лични крошета срещу лични персони. 

Какво мисля за Факултета по журналистика ли? Нищо по-различно от ситуацията в американските университети /не от Бръшляновата лига, ей!/. Джон Гришъм има една книга “Бар “Петлите”, в която се разказва как средните университети във Вашингтон са част от вериги кухи фирми, хедж фондове, офшорни сделки и жестоки финансови сделки и скучни, треторазрядни преподаватели. Там студентите ги разоряват със студентски кредити, а това несъмнено е проблем. Тук има специалности, които те докарват до сладка дрямка. Също проблем! Здравко Райков от Софийския университет и неговите самовлюбени халтури е известен и на кокошките. Но покрай дребнотемието какво се случва със старите, морално износени преподаватели, студентите имат и готини ситуации с образованието си там. Хайде, да застанем мирно пред проф. Снежана Попова, Марин Бодаков, Жана Попова, Орлин Спасов, Вяра Ангелова, Тотка Монова,Мария Нейкова, например. Който не може да изпитва респект, марш в университетите на Обединеното кралство, САЩ или където се сети. Научила съм се да уважавам умерено хората, които си вършат работата. Гореспоменатите са от тази категория и ми носят уют в душата.
А доносите за цигарите на Георги Лозанов и други потайности на лекциите му във ФЖМК, направо ме умиляват. Ако някой от пишещите против него могат да изнесат едночасова лекция в Аулата на Софийския университет като него на 25 април, да ми пише на лични!

Юлиана Методиева

 

 

 

 

 

 

 

Маргиналия препубликува с известни съкращения фейсбук дискусията по този повод с изричното съгласие на участниците. С изключение на двама,чиито данни не бяха открити, имената и снимките на останалите са взети от интернет. 

Александра Божимирова:Доста разочароваща позиция. Няма да се впускам в подробности, не само защото не съм Ви колега. Но ще кажа, че студентите с изисквания и възможности така и правят – учат в чужди университети.

Юлиана Методиева: Александра, държа на думите си – познавам ситуацията и хората.Симплифициращ метод е да се използват един-два случая и да се изградят внушения.В страната ни съществуват много висши учебни заведения, които чакат своите студенти.А с дописка като обсъжданата, нищо не става.Миналата година правих в Маргиналия анкета за висшето ни образование. Вижте я. Може и добронамерено да се казват нещата.С вайкане и маразъм не става

Юлиана е дългогодишен журналист свързан с правата на човека, номинирана за наградата на Европейската комисия за “Журналистика за различността”

Александра Божимирова: Не са един-два случая. Аз вече 30 години слушам от приятели и техни деца за подобно отношение на преподаватели в СУ към учебния процес.

Александра има собствен бизнес, името й е институция на козметичния пазар в България

Това не би се толерирало в нито едно уважаващо себе си учебно заведение в страните, където пращате недоволните да следват.
Не става с вайкане и маразъм, но и със затваряне на очите от страна на техни колеги и ръководители, съвсем пък не става.

Юлиана Методиева:Не, не съм по затварянето на очи – цитирала съм примера със Здравко Райков, може да се прибавят и десетина други. В една къща хората биват и износени и талантливи. Не искам да се събарят къщи заради износените.

 

Ваня Ефтимова-Берлинджър:

Ваня е дългогодишна кореспондентка на БНТ от САЩ българската журналистка,спечелила е годишната награда Moncado, присъждана от “Обществото на военната история

Моите спомени може да са поостарели, но лекциите на Гого Лозанов са един от най-приятните от ФЖМК. Изпитът при него беше есе “каквото ти хареса и ти се иска да пишеш.” Благодарение на този свободен формат аз написах есе, което доста си го харесвах на времето (а и на Гого явно му беше харесало, защото ми написа 5,50).

 

Апропо, като преподавател в американски ВУЗ аз имитирам точно същия принцип — за финалния изпит давам свобода на студентите да пишат есе по тема, която им е интересна. И да — резултатите са много добри (интересни теми, награди, есетата публикувани в пресата). Защото когато на студентите им е интересно, те са мотивирани и също пишат интересно…

Александра Божимирова: Ама се явявате по повече от веднъж годишно, нали?

Ваня Ефтимова-Белингер: Явявам се всеки ден, иначе ще ме уволнят. Дори пия бира със студентите в извънработно време, като част от обучението им…

Георги Лозанов/към Александра Божимирова/:

А защо така сляпо вярвате на автора и не допуснете, че чисто и просто няма такова нещо – че не аз един път съм се явил на лекции, а той един път се е явил на лекциите ми.

Георги е преподавател във Факултета по журналистика, бил е председател на Съвета за електронни медии

]

 

 

Александра Божимирова /към Георги Лозанов/: Ако той е излъгал, още по-зле за него. Назовал Ви е по име, значи е готов да си понесе последиците, ако не е вярно.
По-същественото е, че звучи като да е вярно. И не конкретно заради Вас, а защото такова неуважително отношение към студентите е modus operandi в СУ от десетилетия. Повечето ми съученички го завършиха, на някои и децата учиха там, като вече казах, наслушала съм се на истории.
Аз самата преди две години реших да уча англицистика за удоволствие. Видях достатъчно. Общото ниво е доста обезкуражаващо – както за по-изявени студенти, без изобщо да причислявам себе си към тях, така и за преподаватели, сигурна съм. Но ако преподавателите не виждат проблем с факултета и университета, или отказват да го признаят, как да очакваме, че дори ще опитат да променят обучението там към по-добро?

Юлиана Методиева: Александра: откъде накъде решихте, че не знаем какво се случва в университета? Аз лично зная, търся решения, питам хора, въвличам ги в полезни проекти. Не е нужно да си казвам от сутрин до вечер, боже, колко е нещастна тази България.

Капка Тодорова:

Капка е кореспондент на в.“24 часа“ в Германия, автор на книги, създател на сатирична поредица под псевдонима Лора Монтескьо

 

Принципно идеята за чисто журналистически факултет също е малко соц. Би трябвало да има и още предмети за учене. Сред колегите ми тук почти няма такива, които са следвали специалност с име журналистика. А най-търсени са тясно специализираните. Завършили химия или медицина, или биология, или инженерство някое и журналистика

Георги Лозанов: Какви са последствията – очевидно авторът, както говори от чужбина, така много добре знае, че в нашата публична среда можеш безнаказано да очернеш когато ти хрумне. Хей така, за повече убедителност на критическата си импресия.
Иначе проблемите с образованието по журналистика заслужават дълъг разговор, но не мисля да го водя по повод на този текст, който на моменти звучи като закъснял донос.

Капка Тодорова: За мен тази статия е с невярно обобщаващо заглавие и неприятни лични вметки, но трябва да се вземе предвид, ако преподавателите искат университетът да се развива. Иначе Софийският университет предлага и друго обучение, което е на европейско ниво, макар и не в първите редици. Например в МИНТ факултетите и във филологиите нито е лесно да влезеш, нито е лесно да ги завършиш. Вярно, преди 15-20 години бях там, но в най-голямата криза ужасно ниско платените ми преподаватели не допуснаха срив на стандарта. Но той и тогава беше старомоден, отношенията са архаични, базата е бедна… Академичното образование за разлика от общообразователното обаче изисква инициатива и у студента. Не може просто да ходиш на лекции и да ти изпекат дипломата. От друга страна хората, които са студенти днес, са родени 10 години след навлизането на интернет в живота ни. Това не може да не се отразява хич в преподаването в университета. Особено във факултет по масовите комуникации, айде филологиите си четем книжки на хартия. Та статията е двояка, хем е прекалена, хем има неща, върху които трябва да се мисли

Василко Й. Нарев:

Аз виждам проблема другаде. Има силно академични преподаватели с огромен опит, познания, култура. Те боравят с наука. Има и признати от гилдията бачкатори, които не са академични хора. Имат огромен теоретичен опит и нулев академичен/научен. Едно е Стефан Брезински, друго Гого Лозанов или Здравко Райков. Права бе една дама по-горе. Това са хора за практика, а не за теория, която те самите не познават.

Димитър Атанасов:

Мога да изредя десетина имена на читави преподаватели в Историческия факултет на СУ. На фона на 85 щатен състав. В състояние съм да разказвам дълго не само за отсъстващи без причина професори, не за изветрели лекции (те някога са били смислени), а за откровени недоразумения, невежи и вреди за студентите си хора (чиито лекции никога не са били смислени) с огромно самочувствие, базирано на идентификация с институцията.

Димитър Атанасов е историк в БАН, преподава история и в столично училище

 

Когато хванаха Драганов пиян по време на окупацията на Ректората, имаше обобщения. Да, по този начин жертваме и читави преподаватели и учени. Веднага бих попитал с какво са заслужили друго третиране. Нима застанаха срещу някой от вредните невежи сред колегите си? Или навярно написаха професионално издържана рецензия за процедура по кариерно израстване на интелектуално и/или морално неуместен?

Повечето са част от системата “аз – на теб, ти – на мен”. Там невинни няма. Тезата ми е, че ако можем да изнамерим интелект в СУ (и не само), кураж, почтеност и професионална етика почти няма.

Статията е остра. Необективна (слава Богу, е такава и авторът не го укрива), лична, много директна. Разумните биха я превърнали в повод за сериозен разговор. Глупаците ще я игнорират, а не малко посредственици ще организират кръгова отбрана, пазейки свещената крава СУ. Бих се обзаложил кой сценарий ще надделее, макар да ми се иска да е другояче.

Да, в СУ има и страхотни учени и преподаватели. Както каза Георги Каприев преди повече от 10 години – не благодарение на системата, а против нея, че дори напук на нея. Единици. Малки колективи. Има ги. На изчезване са. Разумът би ги спасил и умножил. Иска ми се точно той да победи.

Юлиана Методиева: Димитър, статията е извън всякакво съмнение важна.Щом ви харесва обаче ФЖМК да се превръща в посмешище, това е ваше право.Авторът е в чужбина, о, колко правилен избор, давай да смажем лицето на туземните учебни заведения!

Христофор /Фори/ Караджов:

Фори е преподавател по журналистика в California State University в Лонг Бийч, Калифорния. Преди да замине за САЩ преди повече от 20 години, работи в България във вестниците „24 часа“ и „Стандарт“ и списание „Сега“.

 

Не исках да взимам отношение, точно защото има прекрасни изключения сред колегите, но сега ще кажа, че чудесно познавам как се работи в СУ (конкретно във ФЖ, който съм завършил) – включително и нивото на научна дейност, и как работят треторазрядните преподаватели в не-айвилигнатите университети на САЩ. Сравнението не е в полза на СУ, с много. Толкоз. Пък вие се заблуждавайте, че в България има журналистика или че има журналистическо образование.

Юлиана Методиева:Трудно удържима теза подхванах, ясно. Старо куче съм, насърчавам добре обмислената критика. Това забегнало в чужбина момче не е направило такава. Фори, нали не искаш да кажеш колко сме клети и заблудени в България за образованието ни и това на децата ни?

Христофор Караджов: По отношение на журналистическото образование – върху което имам непосредствени наблюдения и тук, и там – нещата са изключително трагични според мен. Ще ти дам прост пример. Едно време много харесвахме проф. Дафин Тодоров (Милко му беше асистент, после го наследи напълно след смъртта му). Цветен, обаятелен човек (оставям настрана някои чудатости и позата му на женомразец) – и също със 100% преписан учебник и лекции по чуждестранна журналистика. Ама това го разбрах по-късно, иначе през 1990 г. ми беше връх на сладоледа. Мога да давам още доста примери, но те са в главно две посоки – липсата на уважение към академичния труд на други хора (иначе казано, плагиатство), който също си личи в журналистическата продукция, и липсата на разбиране как се прави съвременна наука в тази област (което също си личи в журналистиката). Дори не коментирам скучните сказки, архаичната база или неясните изисквания към студентите, неидването на лекции и други такива елементарни проблеми. Но както казах, това са системни недостатъци, които не могат да бъдат компенсирани от един или двама…трима…дори 10 чудесни преподаватели (не че има толкова), по същия начин, по който тежкото състояние на българската журналистика като цяло не може да бъде изкупено от факта, че има страхотно талантливи професионалисти. Пък че Гого Лозанов може да изнесе един час забавна лекция в голяма зала – аз пък броя на пръстите на ръцете си колегите, които НЕ могат. То това е твърде съществена част от работата ни. Примерно, от понеделник влизам в пореден цикъл медийно право – това са 30 лекции (по две на седмица), без да чета от бележки както правеха дори корифеи като Исак Паси. Good luck да задържиш вниманието на студентите за 15 седмици, ако не те бива, хеле пък да получиш добри оценки от тях накрая (щото и това е съществена разлика с България – студентите всъщност имат думата относно качеството на преподавателите.

Юлиана Методиева: Фори, не ми се сърди: САЩ? България? Все едно да се сравнявам с Меган Тоухи. а наградите на СБЖ с Пулицър. Виж, не е гот, разбираш ли, не е гот. ФЖМК е посткомунистически, както всички сме посткомунистически! Там имаше години наред хора свързани с ДС но добри преподаватели. Катедрите трудно се окомплектоваха с млади учени. Не можеш да изхвърлиш на боклука човек, защото още мисли в категориите на марксизма и ленинизъм/отделен въпрос е колко от нас сме напълно изчегъртали тази парадигма от мисленето си/. Преподавателите трябваше да се борят за бюджет, а ректорите /четирима дотук, ако не се лъжа/ предпочитаха да дават рамо на други департаменти. Супер много неща могат да се кажат, но съм свидетел на неимоверните усилия на хора, които влизат пред 100 нови студенти и правят всичко, за да задържат вниманието им пред агресивната опасност те, студентите, да си вдигнат шапките и да заминат за Лонг Бийч, или Колумбийския.

 

Христофор Караджов:

На мен ми е доста по-мъчно не за ФЖ, а за българската журналистика, примерно. Защото студентите могат да отидат да учат в чужбина или квото там, ама хората в България откъде да получават читави медии? Това ми е истинската болка. И понякога съм краен, факт. Точно защото ме боли.

Юлиана Методиева: Факт. Боли те и мен ме боли. Нямаш представа колко ме боли.

Христофор Караджов: Но от друга страна, мога да кажа, че с годините видях и как бяха заложени структурни проблеми, които избиха по-късно и днес са практически нерешими. Корпоративният модел на Пресгрупата, примерно…но да, човек ги разбира тия неща чак когато види и как се правят нещата другаде. Дотогава може само да ги подозира, но не може да ги дефинира точно.

Юлиана Методиева: Казвай! Много бих искала и други да се включат. Между другото, лекарят който лекува болен, не му се кара,че не обича да чете Достоевски, Гришъм или Светлана Алексиевич. Лекарят изписва терапия и следи да се спазва. Останалото е поза, която личи отвсякъде. Пишещият се наслаждава на виковете отключени от текста му и пет пари не дава как съкруши достойни хора.

Христофор Караджов: Моите наблюдения за генезиса на събитията са неделими от личности като Петьо Блъсков, Валери Найденов, и т.н. И когато заговориш с имена, много бързо те обвиняват, че си хейтър на лична основа. После иди обяснявай, че нямаш сестра.

Но най-важното беше, че тогава не се създаде школа на интересната журналистика, която да служи на читателя, а се отглеждаха читатели, които да кльопат сензации, поднесени като журналистика. Също не се създаде нужното уважение към фактите. И в крайна сметка България не разви еталон какво всъщност е качествената журналистика (щото иначе таблоиди има навсякъде). Нидялковците днес са просто продукт на онова мислене, а Пеевски е Вальо Моллов на куб (и буквално). Тъй..

Юлиана Методиева: Да сложим ред в разговора: Исторически тези хора вкараха европейската мечта на обществото, на нас самите, в долнопробната чалга на прехода. Към тях ще прибавя и Красимир Гергов: ако си слушал лекциите на Жана Попова за телевизионната журналистика /или пък си чел книгите й/ би се убедил как мухата в супата убива всичко.

Христофор Караджов: Да, Гергов…не можем да го пропуснем. Цялото Г-13 (на което той не беше член, поне в началото). Но да, когато нямаш еталон за добро, всъщност нямаш никакви ориентири и имаш само вариации на лошото. То не е муха в супата, то е супа от мухи.

Юлиана Методиева: Да го публикувам в Маргиналия и ще кръстя разговора “Супа от мухи”. Дано се включат още хора.

Христофор Караджов: По-рано говорихме по темата с Капка Тодорова, която писа по-горе. Всъщност, всеки колега и бивш колега има много какво да каже, и на мен ми е интересно да чуя. През 2012 щях да правя голяма серия от интервюта точно по тези въпроси с български журналисти и да ги оформя в книга, ама нали се пребих, та отложих… Може би е време?

Капка Тодорова/ към Фори/:

Ти говориш за това, че читателят не бил възпитан от нас в искане на сериозна журналистика и истински факти. Ама това не е работа на журналистите. Освен това пред очите ми загинаха дузина проекти за сериозни вестници поради липса на аудитория. Така че аудиторията си има своята вина. Това, което има, е това, което иска.

Юлиана Методиева/към Капка/: С това не съм съгласна! Свидетели сме на влиянието на “извън”редакционно-издателския контекст. Нарича се феноменът Public Relations и как той видоизмени съдържанието в медиите. Изследвали сме с качествени експерти от Факултета по журналистика още през 2005 година това зловредно явление. Деформацията на информационните послания се оказа необратим факт. Какво е виновен читателят, че медиите му подаваха рекламен продукт, а не чиста информация! Той, така да се каже, привикна на ГМО храна.

Капка Тодорова /към Юлиана/: Не отричам това, но и няма нито един сериозен журналистически продукт, който да успява в България, на първо място поради липса на интерес.

Юлиана Методиева:  Не много сигурна връзка…Вестник “Култура” загина /ще я има, но под друго заглавие/ не поради липса на интерес!

Капка Тодорова: Това е изключително тясна аудитория. Но политическите новини не могат да се правят само за тясна аудитория. Защо “Сега” е с такъв нищожен тираж, защо “Дневник” остана само онлайн, “Континент” и още колко много вестници си отидоха във времената, в които вестниците още се радваха на много читатели. Причината за тях беше много ниският тираж. Има и други причиниза ниския тираж, дъмпинг, разбиване на пазара, монопол, но е факт, че “Уикенд” дори и сега има около 200 000.

Юлиана Методиева:  Е, това са различни аудитории, за всяка има място под слънцето. Но тук говорим за нивото на образование по журналистика в момента. И на мен ми се иска да разбера дали младият автор, написал “критична” статия за ФЖМК е боравил с източници, или е написал хейтърска импресия ей така, да му гот, от Англия или някъде там другаде.

Димитър Найденов/Джими/:

Джими е преподавател във ФЖМК, медиен и ПР-експерт

 

Университетското образование е в криза по цял свят. Образно казано, университетите не могат да се справят с гугъл (методически). Един от моите професори държеше над главата си транспарант с текст: студентът не е съд, който да напълниш, а факел, който да запалиш. Проблемът е, че текстът, който обсъждаме, иска тъкмо това – студентът дабъде поливан до напълването му. По възможност без да палиш (цигара).

Юлиана Методиева: Не поставям въпроса за журналистиката днес, а за преподаването по журналистика. То бе оплюто от сърце за радост на онези, които бъркат оплюването с принципната критика.

Капка Тодорова: Но това с разпространението е ясен факт от години. Още откакто ВАЦ продадоха разпространението на Пеевски. И се случва на всички вестници. Извън Телеграф и сие. А какво е качеството на медиите има пряка връзка с обучението на журналистите. Къде ще работят те?

Юлиана Методиева: Разпространението е сериозен проблем. Но младите ни колеги не идват, за да им казваме, вижте, в тази стара къща /ФЖМК/ не ви учат на нищо. Напротив. Тази година притокът беше доста значително нараснал. Ясно е, че се търси това образование.

Капка Тодорова: СУ е най-добрият университет в България. Университет с традиции и специалности, които произвеждат кадри, напълно конкурентни в Европа. Може да се прави по трудния начин, но става. Така че съм от твоята страна на барикадата – не може да се оплюва всичко, има нужда от градивна критика и то конкретна.

Христофор Караджов: Да, Пеевски чрез „Национална дистрибуция” упражнява ТОТАЛЕН контрол над разпространението на печатни медии в Територията и на практика определя продажбите и тиражите им. Нещо повече, чрез натиск и заплахи влияе и на неколцината останали малки независими разпространители. Драстичен е примерът с ФРЕНСКАТА фирма, която престана да продава ПРАС-ПРЕС след точно такъв натиск, според Христо Комарницки. Разбира се, фактите и истината не са по вкуса на джорналистите от медиите под контрола на Пеевски. Така че няма смисъл. Те ще донесат от девет дерета вода да си измият очите.

Росица Недева:

Защо да не може де изхвърлим от университетите хора, които мислят в категориите на марксизма и ленинизма, които са (бивши) членове на ДС? Защо?! Дори сега, десетилетия след прехода, при налични достатъчно образовани и иновативни българи в чужбина, които евентуално биха станали преподаватели…? Да не говорим, че някои университети са достатъчно богати дори да привлекат чуждестранни преподаватели и да им плащат. В ерата на интернет сме…не може повече да забавяме промяната на поколенията преподаватели, ако не искаме тези институции да станат абсурдни. Старите гвардия от компрометирани преподаватели като е толкоз още ценена – да върви да пише частно – учебници, книги и мемоари и да си пръска Ентелекта на свободния пазар. Време е да бъде спрян порочният кръг – овластени некомпетентни да произвеждат некомпетентни ….”калинки”,”бръмбари” и “пеперуди”.

Александра Божимирова /към Капка/:

Тиражът на Уикенд е 244 хиляди и се продава почти целият, факт. На обвиненията, че е лично отговорен за опростачването на нацията, издателят му вероятно би отговорил, че се съобразява с търсенето на аудиторията, тоест, че не е негова работа да култивира читателска култура. В този ред на мисли съм съгласна с Христофор Караджов, че съвсем съзнателно се отгледа и отглежда публика без критерии, която да консумира, каквото й се сервира.

Капка Тодорова: Моето мнение по въпроса си го съставям от 20 години. И видях как плавно всяка медия се отласна към жълторията, за да оцелее. А се оцелява все пак с аудитория. Също така и най-претенциозните откъм образование и уж с изисквания не са навити да плащат за медии. Защо това е така не ми се спори, но пак не е заради ниското качество само. Хората свикнаха, че информацията е безплатна и затова или четат фейк сайтове в интернет, или статуси във фб или гледат движещи се картинки по телевизията. Съжалявам, но информирането е двустранен процес. Който у нас загина.

Александра  Божимирова: “Агресивната опасност те, студентите, да заминат за Лонг Бийч или за Колумбийския” – тази опасност е най-доброто, което може да им се случи. А ако по някакви незнайни причини някой от тях реши да се върне тук и да преподава, и най-доброто, на което може да се надява факултетът. Не защото няма чудесни преподаватели, вярвам Ви, че има, а защото без база за сравнение и перспектива отвън, без професионалисти, които се интересуват единствено да си свършат работата и не са обременени от дългогодишни приятелства, вражди и политически съображения, без да приемат всяка критика лично и да й скачат обидени, никога няма да станат нещата.
И за да не стане недоразумение. Написах го и на стената на Ралица Ковачева. Имам много приятели журналисти, които уважавам и обичам. Знам, че плюят кръв, за да си вършат качествено работата. Свалям им шапка, но те са такива въпреки, а не благодарение на образованието, което са получили. Както много други професионалисти в България, уви.

Христофор Караджов: Стар спор, който си има за и против в много посоки. Аз НЕ препоръчвам на студентите си да правят магистратура по журналистика, а по-нещо тясно. Веднъж научени да пишат, говорят и боравят с фактите, няма кво да го учат пак в магистратура. Но някои места – Columbia U между тях – с готовност прибират по 60 хил. долара годишно за такива програми. Верно, идва ти Ал Гор на крака да ти говори, ама 60 хил. са си 60 хилд.

Аделина е с 12 годишен стаж в БНР, доскоро бе главен редактор на сайта euinside

Аделина Марини:

 

В моята специалност имаше хора, които работеха с цялото си сърце и душа за нея. Но имаше и такива, които влизаха в час с пожълтели листове лекции, които очевидно не са променяни от години.

Помня много добре защо получих една от редките шестици в специалността по предмета Индоиранско езикознание. Трябваше да пиша курсова работа, вече не помня каква беше темата. Понеже тогава и работех, малко я претупах. Преподавателките бяха много разбрани и ми дадоха втори шанс. Та, първия свободен уикенд, се разрових из интернет и намерих някакви стари сканирани пергаменти с въпросните липсващи езикови единици. Допълних работата и я предадох. Бяха в захлас, само защото съм си направила труда да рисърчна. Та така. Но, нашата сграда страдаше от липса на отопление през зимата. Стояла съм на лекции на 10 градуса, с яке, шал и шапка. Нечовешко просто. За мен това беше едно от най-шокиращите неща. Лекциите бяха свещени крави и се разпространяваха апокрифно. Изобщоооо, средновековие.

Райчо Ангелов:

Райчо се занимава с професионален мендижмънт на трейдинга

 

Бил съм докторант във ФЖМК. Истината е: “Ела на катедрен съвет! Ела да пазиш кандидатстудентите на изпит! Ела на защита!” И като искаш да учиш: “Е… вие всичко си знаете, продължавайте така.” ФЖМК е като КТБ. Сериозен съм.

Росица Недева: СУ е отражение на цялата държава …така си е. Но призовавам от там да започнем разговора, а не да го завършваме (традиционно за подобни дискусии) с въпросното философско, но демотивиращо заключение.

Нели Бенова:

Нели е PR специалист с разнообразен опит в работа за бизнес организации, за държавни и чужди институции, неправителствени организации.

.

 Включвам се в дискусията с крачка назад, връщайки се към повода, който е предизвикал реакцията на Юлияна. Силно критичната публикация се отнася към специалност ВО (неадекватен превод на PR). Завърших тази специалност с първия випуск изобщо на ФЖМКпреди точно 20 години. С една особеност: курс студенти задочно обучение за второ висше образование (3 годишна сгъстена програма от изпити). Съществен детайл, защото около мен имаше лекари, икономисти, инженери и май само аз избрала за втори път СУ, след дипломирането ми по Философия. За всички нас нивото на преподаване, съдържанието на преподаването, лошата организация на учебен процес, бяха на ниво под критичния минимум. Сред преподавателите имаше такива, които помня с добро, както и такива, които съм забравила без усилие. Наличието на първите не можеше да промени негативния знак в цялостната ми(ни) оценка. Критичният поглед неизбежно се пречупваше през това, което всеки от нас бе учил преди това. Но! Това беше първият випуск на една напълно нова академична програма в сфера, силно обвързана с практиката. На български език имаше само една авторска книга (не много добра преводна компилация на чужди издания). Разбирах слабостите и търсех решения за запълване на пропастта. Намерих такова, може би единственото във времето преди интернет. Отидох в библиотеката на Американския университет, цял един ден снимах книги, закупих си налични в книжарницата и…завърших с яснота в какво се само-обучих и колко много още ме очаква. 20 години по-късно не бих могла да приема нито оцеляването на слабостите от старта, нито преподаватели, които все още живеят в миналия век, нито студенти, които търпят това и/или очакват някой да им налива знанието на час по лъжичка.

Юлиана Методиева: Благодаря, Нели! Опитвате се да бъдете обективна. Ще публикувам най-съдържателните постове в тази болезнена дискусия.

Нели Бенова: Моят обективизъм е неизбежно пречупен през субективната ми гледна точка – оксиморон си се получи.

Имам опит с българско и английско образование в сферата на PR. След второто никога няма да успея да разбера защо при устройване на една академична дисциплина с добра история в много европейски държави и САЩ, просто не е адаптиран един добър модел за България. Не го разбрах и затова доведох CIPR в България. Над 40 практици заслужиха своите PR Diploma (следдипломна квалификационна програма) за няколко години. Те не могат да променят из основи нивото на практиката, но са един солиден човешки ресурс в действие. Не могат, защото през същия период са се дипломирали няколко стотин (може и хиляди да са) студенти, които завършват във всичките N на брой университети. Разликата в нивото на едните и другите е като разликата при образованието по журналистика тук или в САЩ, Германия, за която говорят Крис Караджов и Капка Тодорова. Слабото образование има алтернатива – било в по-добро другаде или в промяна на самото себе си, която все от някъде трябва да започне. Но проблемите са на много нива и решението няма как да бъде в промяна на нещо само при едно от тези нива – образование, практика, общество, медии и още.

Юлиана Методиева: Няма как, несъмнено.Статията, станала основа на тази Фейсбук дискусия, беше гаменско хилене.Тя зарадва мнозина, които са зяпачите на един преход, превърнал се в многоточие.Безкрайно многоточие

Емилия Милчева: Тоя хейт, който четох, не ме кефи. Изобщо журналистиката почна да се свежда до по-къси или по-дълги постинги в мрежите, емоционални писания, без факти и анализ, в повечето случаи.

Еми е завършила журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации, доскорошен главен редактор на Eureporter, пише статии в Клуб “Z”

 

Не съм била от отличниците на факултета, където влязох първа на общо основание през 1983-а. Гордея се с това. Защото не писах и буква от речите на Живков, раздадени, за да се използват по темата: “1983 – година на мира”. Писах за любимите си битници и любимия си Макмърфи от “Полет над кукувиче гнездо” и т.н. Но има много неща, на които ме научи факултетът – тогава само по журналистика. Имаше готини стажове, които бяха добър начин за практика, след теорията. Но едно знам със сигурност – никой не може да бъде научен, ако не иска да се научи. И ако си разбрал, че си в “дупка”, не стой четири години, за да излезеш от нея. Промени нещата по-рано. Личните нападки не коментирам, те са проява на лош вкус, както и на далите трибуна на този лош вкус. Дипломата само ти дава допуск, нищо повече, другото си зависи от теб – какво искаш, какво можеш. Мисля, че това на всички ни е ясно.

Георги Папакочев:

Георги е от 7-те щатни журналисти на българската редакция на Радио „Свободна Европа“ в Прага. Основател на специалността „Художествена фотография“ в НАТФИЗ

 

Заглавието на въпросната публикация беше подвеждащо. Което не означава, че в нея липсват доста точни наблюдения. Само преди няколко години собственичка на известна моделингова агенция обяви по телевизията, че ФЖМК и специалностите в НАТФИЗ трябва да бъдат закрити, защото “момичетата” от нейната агенция са водещи на почти всички лайфстайл и други предавания по телевизии и кабеларки, и участват в повечето най-различни “шоу”-та. За разлика от школуваните възпитаници на двата престижни ВУЗ-а. И тогава никой не посмя да й опонира. Както и днес, може би…

Юлиана Методиева: Много важно наблюдение, Георги! Задаваш нови аспект за дискусията ни!

Георги Папакочев:  А този аспект е особено важен в контекста на критичната статия, все пак!

Димитър Атанасов: Всичко живо се втурва да брани авторитета на Алма Матер, без да си дава сметка, че написаното е едностранчиво, но по същество маркираните проблеми са част от живота на висшето образование и науката.

Да, преподават некадърници, лентяи и измамници. До преди няколко години преподавателите на постоянни договори без докторски степени в Историческия факултет на СУ бяха повече от 15 души на фона на 85 броя щатен академичен състав. Тези над 15 души в по-голямача си част не са написали почти нищо, водят упражнения в стил “да мине денят”, никому не са полезни. Да, четат се безполезни лекции и упражнения. Пълно е с преподаватели, които сричат от пожълтели листове, а компютрите само знаят откъде се пускат. Още помня как преди 8 години (не преди 80, а преди 8) председателят на СНС във ВАК при защитата на дисертацията ми се развика за това, че исках да използвам проектор, тъй като имах какво да онагледя. Е, наложи се след процедурата да пусна на екрана на лаптопа си това, което смятах за част от работата си.

Да, голяма част от висшето образование е загуба на времето на студентите от страна на преподаватели, които смятат, че след като са попаднали в СУ, значи са супер класа и никой няма право да им търси сметка. Да, и по мое време имаше такива, които не си взимаха часовете – редовно или инцидентно. Драгомир Драганов дойде 2 пъти и половина за цял семестър. Валери Кацунов – 4 или 5 пъти. Асистент по тракология ни беше Юлия Цветкова, която половин семестът ни страхуваше каква сеч щяло да бъде на изпита, вместо да ни занимава с предмета си.

Веселка Гъркова пристигаше на упражнения с повече от час закъснение, водейки със себе си малкото си дете. Изваждаше от джоба си (да, точно така) баничка и му я натъпкваше в устата. Дамите от групата, умиляващи се от всякакви малки същества (кученца, котенца, дечица, слончета и т.н.), веднага се скупчваха около детето, а в резултат упражнения на практика нямахме. Същата ни даде за второто ни занимание да четем текстове, посветени на кризата в Римската империя през Късната Античност, писани през 60-те, в които имаше “класова борба” и всякакви марксистки свинщини, в това число брутално сбъркани цитати от извори. След като на следващото занимание не издържах на въведението ѝ в духа на най-мракобесния марксизъм и взех думата, разправих се с концепциите, цитирах надлежно извадени изворни текстове, сгрешени в дадените от нея четива и ги преведох вярно, тя ми зададе въпроса дали не е по-уместно да ида да уча философия (!!!).

Професорът и доктор на историческите науки Димитър Гоцев говореше на шипски диалект, често изпадаше в пълна словесна немощ, а разказите му бяха унизително оглупяващи дори за СПТУ по национализъм в някоя дълбока провинция. Людмила Зидарова водеше упражнения, в които мисловна дейност нямаше, а самата тя, доколкото беше свидетел на периода, който преподаваше, беше развила един хибриден жанр – между наука и автобиография, който в нейните очи напълно я освобождаваше от отговорността да чете съвременна литература и да се развива дори само заради студентите си. Въпросната се пенсионира като докторант, отчислен с право на защита. Отчисляването навярно се беше случило още през 60-те, а аз никак не се шегувам.

Юлиана Методиева: Дискусията ни се нуждае от разширяване с примери, добре е,че ги правите! Оставам с впечатление, че куп неща не сме си казвали през годините!

Димитър Атанасов: Да, имал съм и разкошни преподаватели като проф. Людмил Гетов, който обясняваше археологията така, че нямаше как да не разбереш. Държеше академичен тон и представяше дебатите така, че не личеше нито за миг неговата позиция. Преподавал ми е и проф. Веселин Янчев – зажележителен интелект, провокативен, прекрасен оратор, завладяващ и ужасно позитивен, склонен да помага на студентите. Имал съм досег и с доц. Алексей Кальонски – явление в историческите среди. Чрезмерно интелигентен и начетен, страхотен преподавател, истински академичен човек, който знаеше как да се кефи на живота, без да се срамува след това от себе си. Даскал още от училище ми е бил и доц. Александър Николов – единственият ни съвременен медиевист, който е хем информативен и предизвикателен, хем приятен за четене.

Въпросът е, че първия вид са драстично повече. Мога да изброя още примери. Десетки и стотици. Какво печелим от организирането на кръгова отбрана около оградата на СУ и дебнем с насочени реторически щикове за “врага”?! Какво печелим от излезлия преди малко отговор на Здравко Райков в офнюз – по-некадърен, клеветнически текст, настроен на дребнави, гаднярски и лични нападки, не съм чел отдавна. В една нормална академична среда този щеше от утре да си търси друга работа. Не само защото е видимо тъп (не е просто неуместен, а откровен тъпак) и няма капацитет да отговори на един студент подобаващо, а защото си позволява удари под кръста и непочтени подмятания срещу човек, на когото дължи заплатата си.

Няма кой да ме убеди, че подобни крайни мнения нямат място в дебата за бъдещето на СУ. Няма сила, която да застане срещу идеята за нуждата от подобен разговор въобще. Макар в СУ да смятат, че ценностите са саморазбиращи се. Не, всяка стойност изисква ежедневно усилие. И уважение. А не ехидно надсмиване над критичните гласове на студенти, които отгоре на това са се аргументирали: не особено сръчно, но видимо много над нивото на професорите в университета.

Емилия Милчева /към Димитър/: А аз не коментирам, за да браня Алма Матер, просто личните нападки не стигат доникъде, винаги се оформят групи, които бранят едната или другата позиция.

Образованието в България е в огромен упадък и вината за това е на тези, които не допускат реформите в него.

Димитър Атанасов: Нужни са ни лични примери. Трябват имена. Отговорността за пропадането е лична, защото системата (ако изобщо се обединим около съществуването на тази далечна абстракция) е съставена от хора, които взимат решенията.

Липсата на реформи във висшето образование започва от висшите училища. Докато Сергей Игнатов (не, не се улавяйте за името и не ме разпвайте на кръст) беше министър, няколко прилични опита за реформи бяха блокирани от ректори, които държаха кочинките да продължат да кретат, без да се вдига шум. Асистентите без докторати са естествен електорален резервоар за силните на деня – те гласуват за когото трябва, а той след това им се отплаща, давайки им шанс да имитират работа и да получават заплати срещу това.

Като студент години наред бях член на Факултетния съвет на Историческия факултет в СУ. Имало е и добри идеи. За някои от тях сам съм опитвал да убедя гласуващите в смислеността им, в не един и два случая съм бил сам, а в други – част от катастрофално незначително малцинство. Безброй пъти пред очите ми са гласувани непочтени схеми, за които всички приказват в коридорите и кьошетата като да знаят как трябва да бъде, но никой не дръзва да се опълчи, защото “Днес аз ти давам тук, утре ти ми пускаш аванта там.”. Защото интелекти може и да има тук-таме, но кураж и морал няма почти никъде.

Маринела Липчева:

Маринела е журналист в Дойче Веле

И аз като Фори не исках да вземам отношение, но не се сдържах, защото съм завършила журналистика в СУ и за мен темата е болезнена. За статията: и аз мисля, че заглавието е крайно подвеждащо, че поименното споменаване на преподаватели е проява на лош вкус: едно време учехме журналистическа етика. Аз съм от поколението, което почна да следва в този факултет при последните издихания на комунизма (1987) и го завърши в зората на демокрацията (1992) с извинение за клишето, но не и за факултета. Очаквах много повече от това образование, бях потресена от нивото на някои преподаватели, но пък лекциите на други ме накараха все пак да остана в тази специалност. В крайна сметка последните две години пребивавах повече в Националната библиотека и в БНТ отколкото във факултета и там научих доста неща като теория и практика. Ако обаче и до днес, както някога в този факултет преподаватели не идват на лекции и някои от тях са смешно осторели в очите на студентите си – много жалко! Като гледам отчайващото ниво на бг журналистика, този факултет не може да си позволи преподаватели второ качество. Защото ако сега се тръшкаме за чалгализазицята на бг общество, то корените на това зло са според мен в образованието и журналистиката, които си го отгледаха. И не съм съгласна, че читателите били искали да поглъщат жълта помия, та затова повечето издания са от този калибър. В Германия има Die Zeit, FAZ, телевизии като ARD, ZDF, arte и десетки издания с изключителен авторитет- те нямат тиража на булевардния Bild , но съществуват отдавна и се четат и гледат от хора, чието мнение формира елитите в политиката и икономиката. Защо те липсват в Бг? Не че няма кой да ги чете, не са желани. Също както и истинска обществена, а не държавна телевизия. Та докато в това общество няма съзнание за ролята на медиите и тяхната отговорност, няма да има съзнание и за необходимостта от стабилно журналистическо образование.

Разговорът обработи: Ю.Методиева