1968: Кинодискусията във физическия факултет

от -
193

 

От „Дневник“ се обърнаха към мене да напиша спомен за нашия „дискусионен клуб“, който „просъществува“ мимолетно във Физическия факултет през ранната пролет на 1968 г.[1]

Признавам, че съм затруднен.  Бях едно от главните действащи лица в тази история, а да пишеш за свое участие в отдавна станали събития е изпитание – неминуемо се прокрадва подличкото изкушение да се представиш в по-добра светлина и то от критериите на днешния ден – да замълчиш за някои мисли и постъпки, от които сега се чувстваш неудобно, и в същото време да се потупаш по гърдите. Препрочитам намерените под купища хартия тогавашни мои записки и преоткривам себе си от преди 50 години. Този 25-годишен студент по физика, който съм бил тогава, ми се оказва не съвсем познат и в същото време много интересен. Това е и трудността, пред която съм изправен – да възстановя своята цялост –  да събера в едно някогашния млад човек с това, което съм днес.

 

Ще започна малко по отдавна. След двегодишна казарма през1963 г.бях приет във Физическия факултет на Софийския университет. Бурни   студентски години. По сесиите заедно с приятели учехме денонощно, но през семестрите не бях от най-редовните студенти. Много пъти отивах на лекции, за да се уговорим къде играем на бридж. Имах две студентски компании.

В едната най-вече се веселяхме. Повечето бяхме физици и химици, но не само. Събирахме се по домовете, където рокясвахме и танцувахме най-новите танци, гледахме заедно телевизия – все още черно-бяла, на току що появилите се в някои домове приемници „Опера“, играехме на бридж и канаста. През лятото ходехме на спортен плувен лагер в Равда или на Созопол. (Помните ли песента на Жоро Минчев: „…Време е да кажа – стягай си багажа, тръгвай за Созопол, вече всички са там…“.) През зимната ваканция взимахме срещу еднолитрова бутилка ракия ключовете на една дълга барака,  която се намираше в местността  Гьолечица в Рила и в която през лятото имаше пионерски лагер (там сега има база на Физическия факултет). Още от октомври започвахме да се уговаряме как ще прекараме Новата година. В съботната вечер срещу Великден ходехме на църква – обикновено пред катедралния храм „Александър Невски“, когато не беше обграден от милиционери, които пускаха само избрани лица с пропуски. Ходили сме и в църквата на Семинарията. На Сирни Заговезни се маскирахме по някаква тема – например: „Цигански катун“ или „Стара френска кръчма“.

Не мога да не се похваля, че на един от тези „балове с маски“ специалното жури от актьори в Сатиричния театър – страхотните Коста Коцев, Хиндо Касимов и Васил Попов (момиче от компанията беше близка с тях и ги беше довела), ми присъди първа награда от три бонбона. Бях се маскирал с помощта на приятели като пътуващ католически монах. Вместо расо бях облякъл един подрасник, който беше целия в кръпки и ми стигаше под коленете, босите ми крака, нарисувани с черни и червени резки (от дългия път), бяха обути в налъми, а една моя братовчедка ми беше ушила кръгла шапчица и качулка. Подрасникът бях предумал да ми го заеме един много възрастен свещеник, който живееше на нашата улица. Успях да го върна в младините, като му „обясних“, че ние сме млади студенти ентусиасти, които искаме да поставим „Ромео и Жулиета“, че баща ми е председател на кварталната ОФ организация, който ни е дал местния клуб, а пък на мене ми се е паднала ролята на брат Лоренцо (даже за всеки случай бях научил монолога на брат Лоренцо в ранното утро пред неговата килия). А старият свещеник въздъхна: „Ех, младо, младо, и ние като бяхме млади – аз бях учител в Смолян – играхме „Изгубена Станка“.

В другата компания го давахме по-интелектуално и даже малко снобско. Събирахме се в сладкарница „Славянка“ – на ъгъла на „Ръкси“[2] и „Славянска“. Четяхме и обсъждахме, скитайки по нощните софийски улици, излизащите американски писатели, френските екзистенциалисти, британските сърдити млади хора, стихосбирките на Салваторе Куазимодо, Жак Превер, Лорка,…Обсъждахме разгорещено и филмите, които гледахме. Веднъж един от нас покани у дома си свой познат поляк да ни превежда една полска абсурдистка пиеса. По това време в Студентския дом бяха поставили „Плешивата певица“ на Йонеско и откъс от „Края на играта“ на Бекет.  Една вечер с един приятел отидохме да слушаме лекция на Асен Игнатов в една от аудиториите на Философския факултет.

Слушахме много джаз – Армстронг, Ела, Махалия, Оскар Петерсон, квартета „Модърн джаз“, Дюк Елингтон, Каунт Бейзи,… Бяхме луднали по Рей Чарлз. Плочите купувахме от полския и чешкия културен център и от един немски магазин на улица Лавеле. до Съдебната палата. Ходехме в Консерваторията, където периодично се правеха джаз джем сешъни – по цели нощи с неизменното присъствие на тандема  Милчо Левиев на сцената и Радой Ралин сред публиката (тези, които познаваха Радой Ралин, знаят, че той беше запален джазмен). В 210 аудитория на Физическия факултет (сега в сградата на Химическия факултет) колегите от катедра „Атомна физика“  бяха организирали лектория по джаз – слушахме изпълненията на страхотната уредба, която те бяха направили .

На ъгъла на „Графа“[3] и „Шести септември“ беше Книжарницата на художниците, от където си купувахме евтини, но качествени източногермански и съветски издания с репродукции и фотоси на произведения на изкуството – от древните Египет и Гърция до Матис, Брак, Пикасо и Кандински. Започнаха да се появяват и много хубави наши издания – Бешков, Ангелушев, Жендов, Мазарел, „Изкуството“ на Роден, писмата на Ван Гог до брат му Тео,…

Бяхме запалени кинаджии. Една пролетна вечер през 1966 г. към 12 часа, когато се бях приготвил да си лягам, на вратата се позвъни. Бяха приятели. Изтръпнах нашите да не чуят, но май, слава Богу, бяха заспали. „Обличай се. Отиваме да сме първи на опашката пред кино „Благоев“ за филмите на Италианската седмица“. Това беше Втората италианска филмова седмица. Отидохме в градинката пред хотел „Рила“. Събрахме се 6-7 души. Един носеше шах, друг брой на някакъв френски вестник, взет не знам от къде. Нощта не беше студена. Организирахме и дежурство, но повечето останахме през цялата нощ. На сутринта бяхме първи пред касата на киното. Така успяхме да отидем с Ганка (бъдещата ми съпруга), с която току що се бяхме запознали, на всички италиански филми, които пуснаха тогава. Няма да забравя „Евангелието от Матей“ на Пазолини и „Джулиета на духовете“ на Фелини. През октомври същата година бяхме закъснели да се наредим за билети за Втората френска филмова седмица. Пред Студентския дом се беше събрала огромна тълпа да чакат. Но един познат ни преведе по някакъв, вече не си спомням какъв, начин от тавана на съседната сграда в последния етаж на Студентския дом и после по стълбите се спуснахме до долу, където беше касата, прередихме опашката и успяхме да си купим билети. Така успяхме да видим „Лудият Пиеро“ на Годар и „Войната свърши“ на Ален Рене

В Студентския дом по това време имаше много активен киноклуб. От киноклуба организираха редовно кинолектории, на които бяха представяни различни режисьори. Кулминация на тази им дейност беше двегодишния Университет по история на киното – доколкото си спомням през 1966 и 1967 г. С Ганка не изпускахме нито една лектория, записахме се и в киноуниверситета („занятията“ бяха два пъти седмично). Любимите ни лектори бяха Тодор (Тони) Андрейков, Александър Александров и Христо Берберов.. Те ни запознаха с най-забележителното в киното – от братя Люмиер през Чаплин, Айзенщайн, Орсън Уелс, италианския неореализъм до Фелини, Антониони, Бергман, Бонуел, Куросава, Тони Ричардсън, Франческо Рози, френската Нова вълна (Рене, Годар, Трюфо) и редица други. Техните филми бяха недостъпни за разпространение пред широката публика. Бяхме под силното влияние и на  полското  и чехословашкото кино. Много активни бяха полският и чехословашкият културни центрове. Филмите „Пепел и диамант“ и „Канал“ на Анджей Вайда и „Любовта на русокосата“ на Милош Форман получиха голяма популярност.  („Строго охранявани влакове“ на Иржи Менцел, доколкото си спомням, го дадоха само в Чехословашкия културен център.)

Възможностите да се гледат върховите постижения на световното кино в кинолекториите и филмовите седмици бяха ограничени – те не достигаха до широката публика. В многобройните киносалони на тогавашна София качествените филми се брояха на пръсти. В тях масово се прожектираха произведения в стил „социалистически реализъм“ (главно съветски) или посредствени касови западни продукции.

Радвахме се на нашите немногобройни сполучливи филми. Тогава се появиха „На малкия остров“, „Слънцето и сянката“ и „Инспекторът и нощта“ на Рангел Вълчанов. Остро сатиричният “Невероятна история“ на режисьора Владимир Янчев по сценарий на Радой Ралин беше посрещнат с възторг. С Ганка имахме страхотен късмет да гледаме през есента на 1967 г. шедьовъра „Привързаният балон“ на Бинка Желязкова. Пуснаха го само за няколко дни преди да го свалят с гръм и трясък с решение на Политбюро[4].  Ще цитирам един пасаж от него: „Събитията и героите са разкрити през призмата на песимизма и неверието в човека. Противно на историческата правда, българските селяни от периода на Втората световна война са изобразени като полудива тълпа. Филмът представлява подигравка с човека, с човешкото и националното достойнство, с историческите традиции и героичните борби на българския народ.“ Това емблематично партийно решение е озаглавено „За някои явления на идеологическия фронт“  и представлява директива за настъпление срещу свободомислието в българската култура (ЦДА, ф.1, оп.6, а. е. 6844, л.2).

Бяхме под силното влияние на Радой Ралин. Изваждам от библиотеката си купчината с негови сатирични книжки. Ето я излязлата през петдесетте години „Строго поверително“ с предговор на великия Илия Бешков. Помня как успях да си я купя от антикварната книжарница на „Графа“ (до тогавашното кино „Култура“). Вътре в нея откривам мои изрезки от вестници от 60-те години. В една от тях –  от „Стършел“,  Васил Станилов пита по случай 3 март наши дейци на културата какво мислят за Освобождението на България. Радой Ралин отговаря: „Свободата – блян непостижим! На втория ден се превръща в режим.“ Между книжките е любимата ми „Личен контакт“, която двама приятели ми подариха в началото на 1966 г. (издадена през 1965 г. в тираж 5 000 броя, тя беше разграбена за дни). Следват две книжки „самиздат“ с епиграми: „Моля заповядайте“ и „Безопасни игли“ – моят приятел Геш Радославов беше взел назаем оригинални екземпляри, преписа ги на пишеща машина и оформи художествено няколко бройки. (Много от нас преписваха на пишеща машина, а даже и на ръка цели книжки и ги разпространявахме помежду си – така наречения „самиздат“.) А ето и книжката „Люти чушки“, написана от Радой Ралин и нарисувана от  Борис Димовски, която, както мнозина си спомнят, предизвика грандиозен скандал. Пусната на пазара през лятото на 1968 г., тя светкавично се разграбва, докато продажбите са спрени от режима и половината от тиража (20 000 броя) е изгорен по нареждане на ЦК. Двамата автори са уволнени. Уволнени са редакторът на книжката Зина Брезинска и директорът на издателство „Български художник Борис Ташев. С различни наказания са наказани още много хора.   Обяснението за тази разправа  дава във вестник „Литературен фронт“ неговият главен редактор Богомил Райнов – според него книжката представлява „бракосъчетание на клеветничеството с подлостта“ (бр. 48, 21.XI.1968 г.).

Не мога да забравя и прекрасните сатирични киноминиатюри  „Фокус“ –  прожектираха ги в салоните заедно с новинарските пропагандни кинопрегледи преди основния филм. За тяхното създаване  Радой Ралин успява да обедини усилията на десетки от най-добрите ни писатели сатирици, журналисти и режисьори. Дикторският глас беше на „шопа“ Джони Пенков. Зрителите от сърце се смееха на каламбурите и се наслаждаваха на музикалните импровизации на състава на Милчо Левиев (останал в историята на българския джаз с името „Джаз фокус 65“, дадено му от Радой Ралин). „Фокусите“  просъществуваха от края на 1963 г. до 1965 г., когато на практика бяха спрени заради тяхното свободомислие.

Рядой Ралин

 

През първите няколко години в Университета стоях настрани от комсомолската дейност. Най-вече понеже бях под впечатлението на това, което се случи с баща ми през 1960. Тогава го изключват от БКП, осъждат го условно на осем месеца, уволняват дисциплинарно като преподавател в тогавашния Икономически институт „Карл Маркс“ и пенсионират преждевременно. Така той на 56 г. беше лишен от възможността да работи по специалността си.  За да добави някакви средства към малката си пенсия се захващаше с епизодично намерена работа –  да гледа ягоди, да кове щайги и т. н. Аз пък носех във Факултетния комитет на Комсомола бележки, че семейството ни е социално слабо, за да ме освободят от задължителната лятна студентска бригада, през което време ще работя срещу заплащане. Те се отнасяха с разбиране и така през летата  работех по месец-два като общ работник в общинското предприятие „Паркстрой“ (Не се оплаквам. Точно обратното –  тази работа ми вдигаше самочувствието. А и не ми се ходеше на лятна бригада, където всичко се правеше под строй.)

Макар и от стар и голям буржоазен род, завършил в края на 20-те години икономически науки в Лиеж, баща ми от млад приема левите идеи за социална справедливост. По време на войната е на страната на противниците на хитлеристката коалиция, а през пролетта на 1944 г. става член на Комунистическата партия. След завземането на властта от комунистите, се втурва активно „да строи социализма“, за да види скоро, че действителността е различна от неговите представи. Приема с надежда промените, настъпили в Съветския съюз след смъртта на Сталин, но много бързо се разочарова.

След Априлския пленум през 1956 г. разпраща писма, включително и до вестник „Работническо дело“, в които с остри думи изразява възмущение от политиката на Вълко Червенков, Тодор Живков и другите „водачи“, както ги нарича. В писмата си до партийния орган той пише, че „са допуснати маса безобразия при провеждането на партийната линия“, че е налице силна поляризация по отношение на доходите – „малък брой лица, които получават много големи заплати, а на другия полюс голям брой, които получават много малки заплати до 500 лева“, че „българският народ очакваше след 20 конгрес на КПСС, че ще настъпи обновление и че той ще се освободи от всички „водачи“, чужди и откъснати от българския народ, носители на порочните методи на работа, които доведоха българския народ до просешка тояга, но уви вместо освобождение настъпи по-голямо потискане.“ Идеализирайки (до края на живота си) Ленин, той продължава: „Червенков, Живков и др. се наричат ленинци, но те не живеят и работят по ленински  – скромно, честно, и не поддържат връзки с народа (като Ленин)“ Според него те живеят в „разкош и разточителство“, което е за сметка на „глада и мизерията на народа“. Разбира се, че комунистическата власт не е могла да остави това безнаказано.

Едва преди няколко години, когато се създаде последната Комисия по досиетата, разбрах, че баща ми е имал и заведено от 53-та до 56-та година досие в Държавна сигурност – дело за  наблюдение с псевдоним „Белгиеца“ и „украска шпионаж“ (така е в текста). Наистина споменавал е пред приятели, че „те искат да ме изкарат американски шпионин“, но не съм го приемал сериозно. Това обаче е друга история, която заслужава да се разкаже отделно. Баща ми запази комунистическите си убеждения до края на живота си. Ние със сестра ми уважавахме това и по наше искане той беше реабилитиран и възстановен посмъртно като член на БКП в началото на 1990 г.

Но да се върна в 1967 г. През есента нашето комсомолско дружество беше свикано на събрание, на което трябваше да свалим комсомолския секретар Светослав  Веселинов. Заради „недостатъчно активна дейност“.  Не се стърпях. Попитах за каква активна дейност става дума. Какво по-точно върши Комсомолът? Нима голямата част от тези, които са негови членове, се интересуват от това, което става в организацията? И в същото време плащат членския си внос, защото знаят, че ако не са комсомолци, ще имат огромни неприятности –  когато завършат, няма да си намерят добра работа, няма да могат да се развиват в професията. Излиза, че не комсомолските идеи, а страхът да не си навредят или желанието да направят кариера и, следователно личният интерес, са водещи в тяхното поведение. Тези, които сме живели по онова време, знаем, че тогава да си извън Комсомола (разбира се, до определена възраст), а след като постъпиш на работа – и извън профсъюзите, значи да си извън системата.

Възразих срещу масовия характер на организацията (Отечествения.фронт, Комсомола и профсъюзите даже така бяха наричани тогава – „масови организации“.) Казах, че в нея трябва да членуват само водени от своите идеи хора. От своето членство те не трябва да извличат никаква изгода, а тези, които са отвън, да не бъдат по никакъв начин потърпевши от това. Направих конкретни предложения как Комсомола да стане привлекателен за младите хора. Едно от тях беше да се изгради мрежа от клубове, които да бъдат центрове на интересен младежки живот. Цялото ми изказване, основното от което сега предавам по памет, беше в духа: „Как да направим по-добър Комсомола, за да бъде той полезен за социализма.“

Казаното изглежда прозвуча много убедително, защото ме избраха за делегат на факултетната отчетно-изборна комсомолска конференция без това предварително да е било планирано, каквото беше правилото. След събранието колегите ме наобиколиха: “Ти защо тези неща до сега си ги мълчал? Трябва непременно да  се изкажеш на факултетната конференция.“ Казах им за баща ми.

На факултетната конференция, която се проведе в амфитеатралната 601 аудитория, разширих картината. Имам запазени откъслечни бележки за това, какво съм казал, направени от мой колега. Отново развих идеята Комсомолът да престане да бъде масова организация, членството в която на практика е задължително.  Говорих за задълбочаващото се социално разслоение – докато огромното мнозинство от млади хора живеят скромно и се трудят, то част от децата на ръководните дейци не работят и живеят в охолство за сметка на родителите си, като в същото време се ползват с незаслужени привилегии. Казах, че приемането на студенти с привилегии в учебните заведения противоречи на Конституцията. Казах, че партийната пропаганда е на най-ниско ниво, че трябва да се издават книгите на комунисти като Радой Ралин, каквито „се раждат рядко“. Аргументацията, както се вижда от бележките на моя колега, е изцяло комунистическа: „днешната младеж е арена на битки на две идеологии“; „всичко това спъва нашето развитие“, „всичко, което става, помага на класовия враг“ и т. н. От дистанцията на времето мога да кажа, че може би съм пресилвал с „партийната“ фразеология за по-голяма убедителност, но в основата си моите убеждения по онова време са били именно такива.

Направих предложение (пазя текста му) конференцията да гласува писмо до Централния комитет на ДКМС[5], в което да се предложи отлагането на насрочения в началото на следващата година XI конгрес, „…тъй като провеждането му през януари ще изключи основната част от студентската младеж от работата на конгреса. Известно е, че когато се провежда конгрес на Комсомола, всеки комсомолец трябва да бъде изцяло проникнат от неговата дейност – нещо, което е невъзможно по време на изпитната сесия.“.

Разбира се, че това беше провокация от моя страна. От една страна исках по този начин да се илюстрира пълната абсурдност –  пълната откъснатост на тези там, които ще бъдат събрани да вземат някакви (и то одобрени предварително от „горе“) решения от мнозинството млади хора, за които тези решения уж се отнасят. От друга страна това щеше да ми даде някаква обратна връзка – доколко аудиторията е приела това, което казвам.

Приеха изказването ми. Неведнъж ме прекъсваха с ръкопляскания. После много от изказващите се цитираха мои думи. Стана забавно, когато деканът на Факултета проф. Милко Борисов  в своето изказване даже ме цитира: „както каза другарят Мишо“. Предложението, което направих, беше прието единодушно. Бях включен в делегацията от Физическия факултет за отчетно-изборната университетска комсомолска конференция.

Отидох да занеса предложението в ЦК на ДКМС (на ъгъла на улиците „Стамболийски“ (сега „Съборна“) и „Калоян“) . Прие ме някакъв чиновник, който ме изгледа с учудване, но в същото време сдържано учтиво.  Взе листа, който носех.

На влизане в 65 аудитория на Университета, където щеше да се проведе университетската конференция, ме пресрещна във фоайето първият секретар на университетския комсомолски комитет Петър Зарчев: „Мишо, ще се изказваш ли?“ „От сега не мога да кажа.“ „По-добре ще бъде да не се изказваш.“ Отминах го.

Изказването ми пред университетската конференция повтаряше донякъде предишните две. Пак същия комсомолски патос и комунистическа риторика. Цитирам Ленин, цитирам Георги Димитров. Днес аз съм категоричен противник на идеята за класова борба, защото тя е причинила неизброими злини на хората. А тогава тази идея е в основата на моята логика:  по света се води класова борба, нашият принос в тази борба са успехите ни в социалистическото развитие и „всеки, който застава срещу развитието на нашето общество напред, волю или неволю с тази си дейност прави услуга  на нашите врагове“. Това намирам в началото на своите запазени бележки, по които съм говорил. По-нататък продължавам – „у нас се допускат грешки, които са задълбочават и нанасят вреда“. За пример давам разхайтения живот на децата на някои „по-големи и по-малки ръководители“. За да стигна до привилегиите при приемането в учебните заведения на децата на „активните борци против фашизма и капитализма“.

Ще поясня. В края на 50-те години у нас се институционализира категория „активни борци против фашизма и капитализма (АБПФК)“. През 1959 г. се създава съответен Комитет, който да отговаря за тях. За да бъде някой признат за „активен борец“, той трябва да докаже, че е участвал или подпомагал дейността на Комунистическата партия и антифашисткото съпротивително движение преди 1944 г. Тези, които са признати, се ползват от редица привилегии – получават специална „народна“ пенсия, получават по облекчен ред и с право на специален кредит жилище, ползват почивни станции, медицинско обслужване и безплатен транспорт. Създавайки тази привилегирована прослойка само 2-3 години след Априлския пленум през 1956 г., на който Тодор Живков взе властта, комунистическата върхушка целеше да укрепи тоталитарния режим. При това тя въобще не се интересуваше, че по този начин конструира феодални отношения в обществото. По онова време се заговори за „червена аристокрация“.

Следваща важна стъпка, осъществена през 60-те години, беше придаването на привилегиите наследствен характер. Децата на „активните борци“ също придобиха някои привилегии, най-важната от които беше възможността да постъпват във висшите учебни заведения извън общото класиране, стига да имат минимален успех. Някои поискаха тези привилегии да се прехвърлят и на внуците им. До това не се стигна, но пък по-предприемчивите „активни борци“ започнаха да осиновяват внуците си, за да бъдат и те привилегировани.

Важно е да се каже, че не малко от самите „активни борци“ бяха против привилегиите. В заседанието на Политбюро, за чието решение споменах, наред със заклеймяването на филма на Бинка Желязкова, се подлага на унищожителна критика списанието „Младеж“. Конкретният повод за тази критика е среща-разговор „посветен на съвременната българска младеж“ с участието на редица дейци на културата и науката (повечето от тях „активни борци“), между които Елка Панова, Йордан Радичков, Радой Ралин, Соня Бакиш, Леон Даниел, Алберт Коен. Едно от нещата, които са причинили гнева на комунистическата върхушка, е, че „на срещата е критикувано постановлението на ЦК и Министерския съвет за привилегиите, с които се ползват децата на активните борци против фашизма и капитализма при постъпване във висшите учебни заведения“ (ЦДА, ф.1, оп.6, а. е. 6844, л.16).

Против привилегиите бяха и някои от онези мои колеги и приятели, които самите бяха деца на „активни борци“ (някои от тях са измежду най-близките ми приятели и днес). Абсурдното и омерзителното за тях беше, че те не се нуждаеха от това – влязоха в университета с отличен успех и бяха измежду най-добрите студенти.

Но да се върна на изказването си. Заявих, че привилегиите при приемането на децата на „активните борци“ противоречат на Конституцията и на основния принцип на социализма. Казах, че „привилегиите са антиобществено явление, с което трябва да се борим“, и заключих: „Този, който подържа привилегиите, той по същество прави услуга на врага.“ Предложих конференцията да гласува писмо до Президиума на Народното събрание със следното съдържание:

„Другарки и другари народни представители,

Тъй като съществуването под една или друга форма на привилегии в Н Р България, в частност съществуването на привилегии при приемането на кандидат-студенти в университета, противоречи:

  1. на член 71. от Конституцията на Н Р България,
  2. на основния принцип на социализма, който гласи: „от всекиго според способностите, на всекиго според заслугите“,

тъй като тези привилегии действат деморализиращо на младежите – както на самите привилегировани, така и на останалите, то ние се обръщаме към вас с молба да разгледате този въпрос в предстоящите сесии на Народното събрание и вземете съответни мерки за неговото разрешаване.“

Не веднъж през годините съм разсъждавал за моя патос срещу привилегиите на децата на „активните борци“ в публичните ми изказванията в края на 1967 г. Този въпрос има и една друга –  обратна страна – съсипващата дискриминация по отношение на децата, чиито родители бяха обявени за „врагове на народната власт“. Имам братовчеди, на които не разрешиха да следват, защото бащите им бяха съдени от „Народния съд“ или, защото бащите им бяха „безследно изчезнали“ по време на терора след 9 септември 1944 г. Даже и през 70-те години на синовете и дъщерите на „враговете“  беше отказвано да бъдат зачислени в аспирантури (сега докторантури) или да им бъде открита процедура за защита на дисертация. Не можеха да пътуват в чужбина на научни командировки и специализации, особено на Запад. Така те биваха дисквалифицирани и възможностите им за развитие блокирани. За тези неща тогава, а и до промяната през 1989 г., никой публично не говореше, . С това, като че ли вече бяхме свикнали, сякаш беше в реда на нещата. Беше надделяло примирението – това е положението, нищо не може да се направи. Днес не мога да не се чувствам виновен за това.

Тази политика на комунистическия режим, освен че беше израз на „класовата“ омраза, имаше за цел да промени структурата на обществото – да унищожи или, най-малкото –  да потисне формиралия се в продължение на десетилетия до 1944 г. интелектуален елит и да наложи свой елит (неслучайно тогава се заговори за „наша“, за „народна“ интелигенция, за да бъде тя противопоставена на старата – на „буржоазната“ интелигенция).

Друга основна тема в моето изказване беше масовият характер на Комсомола, за което вече стана дума: Не може хората да бъдат карани да членуват и да плащат членски внос, ако не се интересуват от дейността на организацията. Не може дейността в Комсомола да се използва за трамплин в правенето на кариера. Предложих Комсомола да престане да бъде масова организация, но с изричното условие, че „при назначаване на работа не трябва да се прави разлика между комсомолец и некомсомолец“. Казах, че членството в организацията не трябва да носи „никаква непосредствена облага“. Накрая заключих: „Комсомолът ще се превърне в истинска организация, само ако всеки неин член може само да загуби, а непосредствено нищо да спечели от своето членство.“

Предложих „да се създаде студентска организация“.[6]

Развих идеята за създаване на мрежа от комсомолски клубове, които да се превърнат в привлекателни центрове за младите хора – „в тяхна територия“.

Настоях радиото да подобри подбора и намали времето за съветските песни, като се излъчват само качествени, а не така наричаните тогава „песньовки“. Поисках да се пуска джаз, казвайки, че това е „едно от най-демократичните течения в съвременната музика“. По онова време широко се ширеше (особено сред членовете на БКП) предразсъдъкът, че „джазът е упадъчна западна музика“ и, че чрез него прониква от Запад „буржоазно влияние“. Даже модните тогава сред младежите прически и панталони бяха наричани „джазови алаброси“ и „джазови панталони“, за да се подчертае тяхната упадъчност (тези прически и панталони бяха строго забранени за учениците).

Изразих критичното си отношение към провежданата политика в киноразпространението: Пускат се слаби (но касови) западни филми, а в същото време филмите на големите съвременни западни режисьори (между които не малко комунисти и леви) остават недостъпни за широката публика. От друга страна авторитетът на съветските филми е спаднал неимоверно, защото се внасят масово некачествени филми, докато големите постижения на съветското кино минават незабелязано на втори екран.

В края на изказването си призовах: „Не трябва да се страхуваме, че като критикуваме открито, ще се превърнем неволно в агенти на врага.“

Завърших с два куплета. Единият е на Пеньо Пенев:

 

„До гръбнака на скели изправени

съберете, се хора и друми, –

да си кажем неща премълчавани,

да си кажем неказани думи!“

 

Другият – на Радой Ралин:

 

„Всички неизказани неща

(замълчани, а дошли до гуша!)

те са

най-добри резерви на света,

Ако има кой да те изслуша!…“

 

Въпреки, че се получи много дълго, всички ме слушаха с внимание, много пъти ръкопляскаха, ръкопляскаха и накрая.

Както се полагаше в такива случаи, аудиторията беше пълна с партийна и комсомолска номенклатура[7] – от градския, районния и университетския комитети на БКП, от централния, градския и районния комитети на Комсомола. По време на почивката някои от тях дойдоха при мене да ме увещават да оттегля предложението за гласуване на писмото. Отказах.

Към края на конференцията дълго изказване направи първият секретар на Районния комитет на Комсомола Георги Георгиев,. По-късно след като се опознахме по-добре, видях, че е честен човек, и сега си спомням за него с уважение. Но в този момент той имаше неблагодарната задача да възрази на казаното от мене и да ме призове пред присъстващите да оттегля предложението си. Отидох на трибуната и казах, че предложението ми остава в сила.

В аудиторията закипя. Особено агресивни срещу писмото бяха делегатите от Юридическия факултет. Един от тях скочи от мястото си да защитава привилегиите, колегите му около него му пригласяха. Станаха обаче и други – против привилегиите. Както и да е, стигна се до гласуване. Бях седнал някъде по средата от лявата страна на залата. По време на гласуването станах и се огледах. Всички от физическия, математическия и химическия и повечето от биологическия факултет гласуваха в подкрепа на писмото. Обърнах се нагоре от другата страна на пътеката – там където беше Факултетът „Западни филологии“, и видях една единствена самотна ръка на последната банка да гласува за моето предложение. Това беше Мая Димитрова – дъщеря на активния борец срещу фашизма и капитализма и голям поет Добри Жотев.

Съобщиха резултатите: писмото не е прието с няколко гласа. За него според преброителите бяха гласували над сто души. Присъстващите от номенклатурата можеше да се успокоят. Положението беше спасено. А ако беше прието?

Но нека да погледнем на този резултат от друга страна. Половината от комсомолския актив на Софийския университет през 1967 г. бяха гласували против създадените кастови привилегии, които са ключов елемент в политиката на тоталитарния  режим.

След няколко дни чух, че в Районния комитет на БКП обсъждали как на комсомолската конференция в Университета били нападнати „нашите“ деца.

XI-ия конгрес на Комсомола, чието отлагане бях предложил на факултетната конференция, беше, разбира се,  проведен в предварително определеното време по предварително определения начин.

 

В началото на 1968 г. по време на сесията ме срещна в коридорите на Факултета нашият преподавател по Атомна физика Петър Райчев.

Петър Райчев беше необикновена личност. Много талантлив физик (в края на кариерата му неговите научни резултати се ползваха с международен авторитет). С много широки интереси. Любим преподавател на студентите.  Млад –  беше само с пет години по-голям от мене. Както разбрах по-късно, заради неговия  „буржоазен“ произход не му се разрешаваше да пътува в чужбина (в началото не го пускаха даже до Обединения институт за ядрени изследвания в град Дубна в Съветския съюз, за където разрешението се получаваше по-лесно; на запад успя да замине едва след промените). Преподаваше ни атомната физика в трети курс. Лекциите му бяха нестандартни. Нестандартно си беше написал и учебника, който тогава беше издаден на циклостил[8]. По време на изпит ни разрешаваше да носим, каквито си искаме учебници и книги, от които да гледаме, когато си развиваме въпросите (на всички други изпити това беше немислимо). Той ни водеше и упражненията по своя предмет.

На всеки випуск по време на някое от упражненията Петър Райчев престорено избухваше: „От атомна физика виждам, че не се интересувате. Нека сега да видим дали се интересувате от нещо друго. Я извадете един лист и пишете. Ще направим анонимна анкета.“ И ни задаваше десетина въпроса, като например: Кой е Дюк Елингтън? Посочете трима представители на абстрактната живопис? Колко струва 100 грама коняк „Плиска“ във „Феята“[9] и колко в сладкарницата при Факултета. И т. н. Такава анонимна анкета той направи и с нашата група. Възмутих се – че от къде на къде той ще се смята с по-широка култура от нас. И на следващата лекция, когато влезе в аудиторията, той видя написано от мене в междучасието на черната дъска: „Другарю Райчев, бихте ли отговорили на въпросите от нашата анонимна анкета за преподаватели?“ Следваха десетина въпроса, които се бях постарал да бъдат контрапункт на неговите. Например: Кой е Джими Хамилтън? (Имах предвид прочутият кларнетист в оркестъра на Дюк Елингтън. Отговори повече от изчерпателно.) Посочете трима представители на венецианската живопис? (Не можа да отговори.) С какво мезе се пие шампанското (С всякакво. Добре се справи.) Стана забавно, когато стигна до един подъл въпрос: Колко концерта за пиано е написал Бетовен? (Знае се, че са пет, но Бетовен е разписал за пиано и цигулковия си концерт, така че може да се каже, че отговорът е шест). Петър Райчев плахо попита: „Не са ли пет?“ Тогава всички се обърнаха към мене (бях седнал на последната банка) и в хор ме попитаха: „Пет ли са, Мишо?“ Бях разконспириран. Така започна нашето познанство, а по-късно и приятелство.

Та да се върна към нашата среща. Петър Райчев започна:

„На университетската конференция си предложил да се създават младежки клубове. Какво ще кажеш да направим дискусионен клуб във Факултета? На мене са ми възложили тази работа от асистентското комсомолско дружество.“

Идеята много ми хареса. Той имаше вече опит в организирането на дискусии. Преди една или две години е бил душата на дискусия на тема „О, неразумни…“[10] (за патриотизма). Не съм бил на нея, но бях чувал, че са поканили  няколко видни личности и са ги съсипали от неудобни въпроси за това как се бием по гърдите, че сме големи патриоти и колко с това, което вършим, сме далече от патриотизма. Знаех, че по повод на дискусията са имали неприятности и той по-специално.

След сесията почнахме да действаме. Членовете на Факултетния комитет одобриха предложението. Те взеха решение да се  създаде организационен комитет, в който освен мене бяха включени Спас Колев и Доменика Неделчева – колеги от нашия Четвърти курс.

Проведохме няколко срещи, на които идваше и Петър Райчев. На една от тях той разви своите идеи: На дискусията ще могат да присъстват всички, които пожелаят. Ще има основен докладчик, който в началото за не повече от 20 минути ще представи своите  основните тези по темата. После ще се даде  15 минути почивка, след което, по подобие на Конвента по време на Френската революция, тези, които приемат тезите на докладчика ще седнат от дясно, тези, които са против – от ляво, а тези, които се колебаят или  нямат мнение (блатото) по средата.

Михаил Иванов

Запазил съм, написани от мене на ръка, няколко кратки проекта, които представих в Организационния комитет с идеята после да бъдат приети и от Факултетния комитет. Единият беше обръщение към преподавателите:

„Към преподавателите и студентите от Физическия факултет на СУ.

Искате ли да създадем дискусионен клуб. Клуб, в който открито и задълбочено да обсъждаме въпроси на социални, икономически, философски, исторически, културни теми. Да обсъждаме страстно, по комсомолски.

И така ние предлагаме да се създаде дискусионен клуб, като всеки, който има отношение към поставената за обсъждане тема, да има възможност да дойде в уречения час. Който подкрепи тази идея, нека да дойде на 28 февруари (сряда) в 19 ч. в 210 аудитория, където ще се проведе първата сбирка и ще бъде поставена на обсъждане първата тема. Ние предлагаме няколко проектотеми. Те, разбира се, не са окончателни. Очакваме вашите предложения. Същото важи и за проекторегламента.

Приканваме другарите от химическия и математическия факултет да подкрепят най-активно нашата инициатива. Нека в най-скоро време да се похвалим с дискусионен клуб към химическия, математическия и физическия факултети.

Дали ще бъде интересно? Това зависи от всички нас.

Нека дискусионният клуб се превърне в ковачница на нашата комсомолска и гражданска доблест.

От акционния комитет при Физическия факултет.“

Другото беше списък на предлаганите теми:

„Проектотеми за обсъждане от дискусионния клуб на неговите сбирки:

  1. „Отговарят ли прожектираните у нас чужди филми на нашите вкусове и изисквания?“ Да се поканят отговорни другари от ДП[11] „Разпространение на филми“ и кинокритици.
  2. „Какви са пожеланията ни към родното киноизкуство?“ Да се поканят отговорни другари от управлението на „Българска кинематография“ и кинокритици
  3. „Какво мислим по въпроса за приемането на кандидат-студенти във ВУЗ[12] с привилегии?“ Да се покани другар от ЦК на БКП.
  4. „Какво значи да си патриот?“
  5. „Какво знаем за парапсихологията? Да се поканят специалисти.“

Накрая – проекторегламента – сбирките да са открити, на тях може да присъства всеки желаещ; обсъждането започва с уводно изказване на някой от участниците, в което се поставят основните въпроси по темата (не по-дълго от 20 минути); всеки участник има право да се изказва колкото пъти иска – първия път до 10 мин., а всеки следващ  до 3 мин., като изключение могат да се правят, ако останалите участници са съгласни; дискусията се провежда по общоприетите правила за водене на спор.

Имаше разгорещени спорове дали клубът да има устав – и в Организационния комитет и във Факултетния комитет. Накрая се наложи мнението това да отпадне – защото сме нямали опит в провеждането на подобни мероприятия.

По това време се състоя среща на Факултетния комитет на Комсомола и партийния секретар на Физическия факултет с първите секретари на районните комитети на БКП и на Комсомола. Бяхме поканени и ние – членовете на Организационния комитет. На тази среща се реши темата за привилегиите да отпадне. Партийното бюро на Факултета беше против, защото „тази тема не е дискусионна във Физическия факултет – всички сме против привилегиите“. Другите четири теми останаха. Постепенно идеята за създаване на дискусионен клуб беше редуцирана до организиране на първата дискусия. Да я проведем нея, пък после ще видим. (Всъщност клуб така и не беше създаден.)

Така да бъде, си казах, и се захванах с организацията. Насрочихме дата – 13 март в 19 часа в 210 аудитория.  Прие се председател да бъде Светослав Веселинов (същият, когото трябваше да сваляме от секретарския пост). Погрижихме се да има записваща техника. Със секретаря на Факултетния комитет Данчо Ангелов и с помощта на културния редактор на в-к „Студентска трибуна“ подготвихме анкета, която да раздадем сред участниците, за да добием представа за техните нагласи.

Най-трудното беше каненето на външни участници. Трябваше да бъдат представени балансирано всичките заинтересовани кръгове. Посъветвахме се с Петър Райчев, който беше много навътре в кинематографските среди. Обадих се на кинокритика Тодор Андрейков, с когото се познавахме от кинолекториите. Заедно с него съставихме окончателно списъка. Започнах да обикалям по институциите и да въртя телефони. За някои контакти ми помогна Вера Найденова, която тогава работеше в Кинематографията. Често минавах покрай Факултетния комитет, за да им кажа как върви подготовката.

Много от поканените отказаха по различни предлози – главно защото били „служебно възпрепятствани“. Други просто не дойдоха. Не дойде нито един от поканените висшестоящи комсомолски и партийни функционери.

Но независимо от всичко, дойдоха хора от всички основни институции – „Българска кинематография“, „Разпространение на филми“, столичната Кинефикация, много важната комисия за подбор на чужди филми, журналисти, кинокритици – беше дошла половината от секцията „Кинокритика“ на Съюза на филмовите дейци. И много студенти и преподаватели. 210 аудитория (най-голямата във Факултета – с около 300 места) беше препълнена.

Дискусията, от която имам запазени бележки[13] продължи пет часа – до 12 часа вечерта. От изказалите се 17 души 8 бяхме студенти (Михаил Иванов, Йордан Ваклев, Звезделин Илиев, Владимир Сотиров, Светломир Братанов, Асен Илчев, Иван Шишков и Тодор Станев) и двама преподаватели (Петър Райчев и Атанас Стригачев) Много активни бяха кинокритиците – Тодор Андрейков, Александър Александров, Вера Найденова, Атанас Свиленов (от в-к „Литературен фронт“). Дискусията беше остра. Тези, които отговаряха за киноразпространението, попаднаха в трудно положение.

Тодор Андрейков

Много от изказващите се недоумяваха защо потресаващият филм „Иваново детство“ на Тарковски е даван в ранните следобедни часове, когато хората не ходят на кино, защо очарователният и завършващ трагично също на военна тематика филм „Женя, Женичка и Катюша“ на Владимир Мотил е спрян, защо великолепните „Юлски дъжд“ и „Аз съм на двадесет години“ на Марлен Хуциев – друг голям съветски режисьор, минават незабелязано. И в същото време екраните са залети от слаби съветски филми.

Питахме защо шедьовърът „Срещнал съм и щастливи цигани“ (номиниран за Златната палма в Кан) на Александър Петрович – първият филм, посветен на живота на циганите, в който героите говорят на техния цигански език, е даван само в кино Аура[14] и в нито едно централно кино. Защо призьорът на Международния кинофестивал в Москва през 1967 г. – филмът „Баща ми“ на Ищван Сабо, е въртян в полупразни салони без да му се направи нужната реклама. Недоволствахме, че не се внасят филмите на големите западни режисьори – повечето от които леви, а някои и комунисти, като Фелини, Бунюел, Рене, Франческо Рози, Бергман, Годар, Трюфо, Пазолини, Ричардсон, Антониони и други, а в същото време на екраните излизат долнокачествени западни филми, като „Голата маха“, която тогава шестваше в централните кина (много лош филм за великия Гоя). Няма да забравя как Тони Андрейков каза: „И тук аз ще изрека своето най-голямо обвинение срещу Комисията за подбор на чужди филми. Те са решили да се закупи „Голата маха“, защото са го харесали.“.

Възмущавахме се, че е спрян „На малкия остров“ от Рангел Вълчанов, че по указание от горе Комитетът по изкуство и култура е изрязал една важна сцена от „Любовта на русокосата“ на Милош Форман (днес в историята на киното този филм е признат за емблематичен за „Новата чешка вълна“, а Милош Форман за класик) – защото сцената била „гола“.

Изясни се, че в състава на Комисията за подбор на чужди филми от общо 10 души само трима са специалисти в областта на киното – останалите са от ЦК на БКП, ЦК на Комсомола, на профсъюзите и т. н. При това, както каза Александър Александров (сам той член на Комисията), противоречията между специалистите и неспециалистите стават неизбежни.

Оказа се, че средствата в „капиталистическа валута“ са крайно недостатъчни – само 160 хиляди валутни лева[15] за 1967 г. Според изказалия се Крум Милин, началник отдел в ДП „Българска кинематография“, комисията през същата година е прегледала 250 западни филма, одобрени – 51, а закупени – 30 (тези данни са илюстрация на финансовия монопол на партията-държава в областта на културата и на резултата от този монопол).

При това положение се дава предимство само на касовите филми, независимо от тяхното качество. Директорката на ГП[16] „Кинефикация“ Вера Антонова даже възкликна, че идеологията и търговията са две дини, които не могат да се държат под една мишница.

Като резултат в България „сме останали настрана от главните естетически и идейни течения“, заключи Александър Александров.

Много се изказаха да се създадат „репертоарни“ кина, за които по правило се закупуват единични копия (продажната цена на един филм зависи от броя на копията) на скъпите но високохудожествени филми. Този въпрос е бил поставян още от 1961 г. През 1968 г. само в България и Албания нямаше репертоарни кина. Вера Антонова обаче не се съгласи: „Защо да създаваме теми за разговори на снобите?“ – попита тя.  Четири години по-късно все пак бяха създадени така наречените студийни кина в салоните „Витоша“ и „Левски“ (помня как гледахме във „Витоша“ чешките филми на Рангел Вълчанов).

Същевременно Александър Александров се оплака, че даже за кинолекториите се доставят трудно филми. От името на секцията на кинокритиците при Съюза на кинодейците той предложи „съотношението между филмите от социалистическите и капиталистическите страни, което сега е 5:1, за да се внасят повече филми на колосите на световното кино“.  Александров включи в своето пространно изказване някои програмни елементи – да се провеждат социологически проучвания, киното да се изучава в училищата, да се издава литература, в печата да се даде повече място за киноизкуството, кадрите, които работят в разпространението (включително директорите на кина) да се подготвят по-добре и т. н.

Други предложения, около които се обединиха много от изказалите се – рубрики в ежедневниците, в които кинокритиката да ориентира публиката за всеки филм преди още да е пуснат на екраните, широка мрежа от кинолектории и дискусионни киноклубове и т. н.

Създаде се чувство, че мнозинството в залата сме съмишленици:

Крум Милин: „Ако всички, които сме се събрали, се вдигнем и защитим филмите, които са хубави, вярвам, че ще успеем.“

Александър Александров: „Между вашите възгледи и възгледите на кинокритиците има пълно единодушие.“

Отличаващо се остри бяха изказванията на Атанас Стригачев (доцент по ядрена физика) и на сатирикът Васил Цонев. Двата най-запомнящи се пасажа от изказването на Сригачев бяха (цитирам ги по памет и по моите бележки).

„Не е ли хиляди пъти по-вредно да се завира в главите на хората мръсна лошокачествена храна? Когато вие отидете във фурната и ви дадат мухлясал хляб, вие можете да го върнете и можете да се оплачете. Но когато си купиш билета, влезеш в средата на реда и филмът е глупав – отвсякъде си затиснат, не можеш да излезеш, защото ще попречиш на хората да гледат, и така оставаш наказан за тези два часа и не можеш да върнеш билета, и няма на кого да се оплачеш. Но аз предпочитам да ям мухлясал хляб, но да гледам хубави филми без да ме интересуват от къде идват те – от изток или от запад.“

„И вие мислите, че тук като сме се събрали и приказваме всичко това, нещата ще се оправят. Няма да се оправят. Защото у нас нещата по принцип не се оправят или, ако се оправят, се оправят много бавно.“

А Васил Цонев каза:

„Вие какво си мислите, защо нещата не се оправят. Защото работата в кинематографията се управляват от простаци.“

Това, което казаха и двамата, беше самата истина, но не мога да премълча, че и двамата имаха самочувствието, че мога да си го позволят, без впоследствие да им се случи нещо особено, както всъщност не им се случи, защото бяха от силните на деня.

След дискусията си тръгнахме последни със Светослав Веселинов и партийния секретар доц. Тодор Куртев, който каза с известна предпазливост: „Май добре мина.“ Наистина, въпреки че бяхме много уморени, имахме усещането, че дискусията се е получила.

 

Какво стана после?

Баща ми с ентусиазъм обработи анкетата (нали беше статистик). Тя даде известна представа за профила на участниците. Анкетирани бяха 112 души. От тях седмично са ходели два пъти и повече на кино 62%. Имат информация за световната кинопродукция – „да“ 13%, „отчасти“ 85%.  Не са доволни от подбора на филмите  45% . Смятат, че трябва да се открие репертоарно кино в София 98%. Желаят да посещават кинолектории 97%. Към седмиците на коя кинематография проявявате най-голям интерес: френската – 78%,  италианската – 71%, съветската – 52%, английската – 51%, полската – 20%, чехословашката – 20%.

Няколко дни по-късно доц. Тодор Куртев ме намери и с приповдигнат глас ми каза: „Горе са се заинтересували от нашата дискусия и искат повече информация. Дай ми записа.“ Занесох му го. Успяхме да направим презапис, който остана у Светослав Веселинов и за съжаление повече не го видях.

Тони Андрейков ми каза, че във в-к „Вечерни новини“ искат да публикуват блок с няколко мнения за дискусията и ми предложи да напиша своето мнение. След няколко дни му дадох страница и половина на машина.

В началото на април ми се обади да се видим моят приятел Владимир Герджиков, който по това време беше член на Факултетния комитет на Комсомола (с Владо и до сега сме свързани тясно и в науката, и в живота). Бил на съвещание на комсомолския актив в зала „Георги Кирков“ на Партийния дом (сега зала „Света София“ на Народното събрание). Там Венелин Коцев (секретар по идеологията на ЦК на БКП) направил дълго изказване, посветено на събитията в Чехословакия и тяхното влияние у нас. „Виж какво каза за нашата дискусия.“ Владо е добър стенограф и беше успял да запише дословно казаното. Започна да ми го чете, а аз го записвах на ръка:

„Те търсят трибуна за публична изява и там, където е слабо вниманието на партийните и комсомолските организации, те използват често пъти тези форми, които ние създаваме – за културна, за идеологическа, за политическа работа, като трибуна срещу партията.

Аз искам да споделя пред вас, че неотдавна имаше пренеприятен случай с подобна трибуна сред студентите от Физическия факултет. Използвайки слабото внимание на Партията и на комсомолската организация, във факултета е бил формиран един клуб, който, ако се прочете програмата и устава му, ще се види, че е създаден върху анархистически принципи и с не особено здрава политическа ориентация. На една от дискусиите, не зная първата или втората, се е разисквал въпросът: Отговарят ли внесените филми на интересите на българската публика? И като най-големи капацитет са били поканени няколко души, отдавна известни със своите нестабилни политически позиции, хора от средите на кинематографията. От дискусионната трибуна се утвърждава, че най-хубавите филми са спрените филми в България и че те трябва да се покажат на публиката, а те са спрени именно поради това, че са в политическо отношение порочни произведения. Утвърждава се също така, че на нашата публика се поднасят всякакъв род боклуци, а не се внасят хубавите филми от Запад. Един доцент става и патетично се провиква от трибуната, че той е готов да яде мухлясал хляб, но да гледа хубави филми, но много интересно е какъв е неговият критерий за хубаво.

Също така един друг самозабравил се естет става на трибуната и заявява, че работите в кинематографията се управляват от простаци, но че не само тя се управлява от простаци. Ние знаем чия е тази теза, че работите се управляват от простаци. Тя е много стара и отдавна отречена от практиката. Всячески се опитват тези самозабравили се хора да садят политически настроения, да подстрекават тези триста души в залата.

Трябва да кажем, че за чест на Университета, огромна част от студентите не са дали одобрението си на тези призиви. Но също така с голямо огорчение трябва да констатираме, че нито партийното, нито младежкото ръководство са на мястото си, щом като са допуснали такива прояви. Ние сме за създаването на клубове, на всякакъв род културни организации и форми на идеологическа работа, но ние знаем, че от тези форми може да има полза само тогава, когато те се ръководят от партийните и младежките организации, когато те се използват в интерес на правилно изграждане на комунистическото възпитание на нашата младеж, а не като трибуна на разпасалите се елементи за хули и клевети срещу политическата линия на Партията.“

Бях стъписан – значи ние сме създали „трибуна на разпасали се елементи за хули и клевети срещу политическата линия на Партията“!

Подобни неща са били написани и в  Бюлетина  за вътрешно партийна информация (така наречения „Червен бюлетин“) и, когато акад. Асен Дацев се е прибрал за уикенда в родния му Разград, неговите партийни другари разтревожени го питали: „Какъв е този контрареволюционен клуб при вас във Физическия факултет?“

Всъщност, както научих впоследствие,   Венелин Коцев ни е заклеймил най-напред в изказване на пленум на ЦК на БКП. Това е пленумът, проведен на 29 март 1968 г. след срещата на ръководствата на няколко комунистически партии от тогавашни социалистически страни в Дрезден, на който пленум е обсъждано положението в Чехословакия. На него висшият функционер представя разгърната картина на „опасността, която крият събитията в Чехословакия и Полша за някои среди на нашата интелигенция“, и на активизиралите се „нездрави елементи от дясно и от ляво“, които „си подават ръка и в общ хор бълват хули срещу партията, срещу нейната линия и политика“. На Венелин Коцев в този момент му трябват примери, които да посочи като антипартийни, и, следователно, недопустими в бъдеще. Целта му е да се изгради политическа основа за настъпление срещу свободомислието сред българската интелигенция и по този начин да се блокира и най-малката възможност тя да се повлияе от идеите на Пражката пролет. От друга страна по този начин той демонстрира пред началството колко здраво пипа, колко добре си върши работата. И в този контекст първият пример, който дава на пленума, е нашата дискусия. Секретарят на ЦК  е откровен и брутално манипулативен:

„Напоследък сред младежта никнат някои клубове със съмнителна политическа репутация. Например в средата на март тази година в Софийския университет е учреден дискусионен клуб на студентите физици. Статутът на този клуб е съшит от анархистични принципи. В него е записано, че всеки има право да вземе думата, колкото пъти пожелае, че всеки може да прекъсва всекиго по време на изказването му и други подобни. Програмата на клуба е политически объркана. В нея между другото се предвижда да се покани пред студентите представител на ЦК на БКП, който да даде обяснение защо има привилегии за кандидат-студентите – деца на активни борци против фашизма.

На 25 март този клуб е провел първата си дискусия на тема добри ли са вносните филми. Участвали са 300 души студенти и професори. Ръководството на клуба е поканило и група кинодейци – политически неиздържани хора. Със своите изказвания и поведение те са направили опит да възбудят духовете. Там се е говорило, че трябва да се пуснат спрените български филми, че кинематографията, и не само тя, се управлява от простаци, че на нашата публика се предлагат боклуци, вместо хубавите филми от Запад. Един доцент на име Атанас Стригачев – член на партията и служител в Министерството на народната просвета, е заявил, че много се съмнява дали работите в Кинематографията ще се оправят, защото у нас по принцип работите бързо не се оправят. Той е заявил, че предпочита да яде мухлясал хляб, но да гледа хубави филми и че не го интересува откъде са филмите, стига те да са хубави. Но неговият критерий за хубаво едва ли има   нещо общо с партийния критерий. Невъздържани, арогантни и ругателски изказвания са направили и Васил Цонев, Тодор Андрейков, Александър Александров и други кинодейци. Обсъждането е продължило пет часа без почивка. За всичко това са помогнали както изказванията, така и репликите, въпросите и невъздържаните реакции на присъстващите.

Цялата „дискусия“ има характер на политическо подстрекателство. (…)

След скандала с „дискусионния клуб“ на студентите-физици ГК на партията се задоволи да разпусне клуба и да обърне внимание на Осми районен комитет на партията[17] за проявите във Физическия факултет. (…) Редно е да се запитат другарите от ГК на БКП – София, не е ли свръхснизходително отношението им към подобни прояви. Изглежда, че те не си дават ясна сметка за влиянието, което могат да окажат събитията в Чехословакия върху политически нездравите елементи сред интелигенцията в София.

Ние сме за създаването на клубове, за разгръщане на културната и идеологическа дейност сред младежта. Но те не трябва да възникват стихийно. Инициативата за създаването и ръководството на клубовете трябва не формално, а фактически да принадлежи на партийните и младежки ръководства. Само тогава от тях ще има полза.“ (ЦДА, ф.1, оп.58, а. е. 4, л.л. 78,79).

Добре е такива текстове да се изучават в училище, като част от историята на нашето комунистическо минало. Обърнете внимание – „инициативата за създаването и ръководството на клубовете трябва не формално, а фактически да принадлежи на партийните и младежки ръководства“.

Няма да описвам подробно какво се случи от тук нататък.

Блокът от мнения за дискусията във в-к „Вечерни новини“, за който бяхме говорили с Тони Андрейков, разбира се, че не беше публикуван.

Започнаха да ме викат на „разговори“ – най-напред с партийния секретар и още един член на партийното бюро, после в Университетския комитет на Комсомола.

Накрая ни наказаха. Секретарят на Факултетния комитет Данчо Ангелов и още няколко члена на Комитета (доколкото си спомням между тях бяха Благой Панчев, Владимир Герджиков и Милчо Цветков) – с порицание. Мене ме наказаха с последно предупреждение за изключване от Комсомола. Преписах си от протокола на заседанието мотивите:

:“За извършване на системни и тенденциозни изказвания, чужди на принципите на нашата организация, за неспазване напътствията на РК на БКП и РК на ДКМС, за участие в организирането и провеждането на дискусия с недобро политическо съдържание.“

По-късно научих, че указанието е било да бъда изключен. Вече казах какво би означавало това – изхвърляне от системата. Да ме изключат от Комсомола можеше да доведе до изключването ми от Университета. Но някои от старите партийни членове във Физическия факултет (акад. Асен Дацев, доц. Иван Златев и други) са ни защитили и особено мене, като най-застрашен – не пресилвайте нещата, той е добър студент, оставете го да учи спокойно.

Несъгласие с изказването на Венелин Коцев за нашата дискусия е изказал след пленума проф. Стефан Василев – по това време първи секретар на Градския комитет на БКП. Така и не можах да се запозная с него.

Защити ме още един човек, за който искам специално да спомена. Това е Георги Григоров – тогава секретар на Градския комитет на Комсомола. По-късно продължи да се издига в държавно-партийната йерархия – беше първи секретар на окръжен партиен комитет, министър на строежите. След промените се дръпна настрана, сега живее скромно като пенсионер. С него тогава ни свързаха общи приятели. Срещнахме се в кабинета му в сградата на Градския комитет (над сегашното кино „Одеон“). Отидох там към седем вечерта. Разговорът ни продължи до нощните часове. Уточнявахме си „позициите“. От тогава и до сега изпитвам уважение към него, въпреки, че сме толкова различни политически.

Санкционирани бяха и някои партийни членове, участници в дискусията. От цитирания по-горе документ[18] се вижда, че отделът „Наука, образование и изкуство“ към Районния комитет на БКП предлага Комитетът да вземе следното решение:

„Наказва др. Александър Александров – член на ППО[19] при Института за изобразителни изкуства на БАН с „мъмрене“ за това, че не е преценил правилно общия дух  и атмосфера в събранието на студентите от Физическия факултет на 13 март 1968 г., в резултат на което вместо да опровергае убедително и компетентно някои от повдигнатите въпроси е допуснал в изказването си критични бележки и някои мисли, които не са допринесли за правилното осведомяване на студентската младеж. С това др. Александров не е изпълнил, както трябва, ролята и отговорността си като член на Партията по време на събранието.“

На събрание на партийната организация след натиск от „горе“ и въпреки съпротивата на студентите партийни членове с „мъмрене“ е наказан и Атанас Стригачев. Той си подава оставката от Министерството на просветата, където е работил по съвместителство, след което заминава на шестмесечна специализация в Съединените щати.[20]

Забраната да не бъде изпращан в чужбина на специализация (дори в Дубна), наложена на Петър Райчев, продължи, като това несъмнено беше свързано и с участието му в дискусията. На партийната отчетно-изборна конференция в Университета през декември 1968 г. секретарят на Градския комитет на БКП Борис Манов, след като разгромява словесно нашата дискусия,  заявява:

„На един от организаторите баща му се обърна преди известно време към Градския комитет и пита защо не пускат сина му да специализира в Дубна? Какво ще прави в Дубна? Правилно не го пускат. Какво ще прави там?“[21]

Как е могъл да разбере партийният функционер какво ще прави талантливият млад физик Петър Райчев в Обединения институт за ядрени изследвания в град Дубна?

На тържеството по случай 8 декември, което беше в стола на Факултета бяхме седнали с Петьо на една маса. „Представяш ли си – с мъка ми говореше той – до Ихтиман не ме пускат!“ „Какъв Ихтиман?“ – го питам. „Ихтиман, бе, Ихтиман! До Москва[22] пътят е два часа – колкото и до Ихтиман.“

 

След като ликвидира в самото му начало нашия опит да създадем дискусионен клуб, режимът, чувствайки се достатъчно силен, не упражни по отношение на нас крайни репресивни мерки. Такива мерки не бяха необходими – инициативата ни беше спряна. Беше ясно, че тя не е предизвикала обществена реакция и няма да има продължение. Действията, които бяха предприети, свършиха своята работа – беше размахано плашило и демонстрирана сила. От друга страна общността на физиците в голямата си част беше свободомислеща и застана в наша защита. От дистанцията на времето си давам сметка, че между номенклатурата е имало и хора, които в една или друга степен са ни симпатизирали, а някои са преценили, че вместо да ни мачкат е по-добре да се опитат да ни привлекат.

По време на IX-ия световен фестивал на младежта и студентите (26 юли – 6 август) в коридорите на Университета ме срещна Петър Зарчев – същият този секретар на Университетския комитет на Комсомола, който преди конференцията поиска да не се изказвам и който впоследствие най-много настояваше да бъда наказан максимално. Вече се беше издигнал по номенклатурната стълба – бяха го направили секретар на Районния комитет. „Мишо, какво правиш тука?.“ Отговорих, че се опитвам да вляза на някоя от политическите дискусии, но навсякъде пазят хора, които не пускат  и не дават никаква информация. „Ето вземи този пропуск за дискусиите. Трябва да ти кажа, че лично другарят Тодор Живков е информиран за вашата дискусия и мнението за нея е променено.“

В края на 1968 г. отмениха наказанията ни.

 

 

ЕПИЛОГ

Гласуването срещу привилегиите на децата на „активните борци“ от половината от комсомолския актив на Университета през 1967 г. и кинодискусията във Физическия факултет през 1968 г. бяха нещо по-различно от израз на недоволство в тесен кръг. Те излизаха извън рамките на системата и бяха публични колективни прояви на несъгласие с ключови елементи на тоталитарната конструкция – нейния кастов характер и нейната кино-политика[23], която беше насочена към изолиране на широката публика от главните естетически и идейни течения  в света, допускайки, епизодично и откъслечно, известен контакт с тези течения само за една ограничена по-активна част от интелигенцията.

Тези наши усилия не бяха насочени срещу социалистическата система. Те се вписваха в рубриката „как да подобрим социализма“ – как да го направим по-демократичен, по-свободен, по-малко тоталитарен, по-интелигентен. По дух имаха нещо общо с мотото на сатиричната дейност на Радой Ралин през тези години: „сатирата ще спаси социализма“. Може би някои ще видят в тях и зрънца от идеята на Пражката пролет: „социализъм с човешко лице“, макар че не бяха под прякото влияние на събитията в Чехословакия –  ние сами бяхме стигнали до това.

Сравнени с бурните студентски вълнения, залели през 1968 г. света, нашите искания за премахване на привилегиите, за създаване на дискусионен клуб и за отварянето на България към света на голямото кино бяха плахи и нерешителни. Те бързо бяха потиснати от тоталитарния режим,  не успяха да произведат видими следствия, не предизвикаха макар и слаби вълни на обществената повърхност и си останаха буря в чаша вода.

Агресията на петте държави от Варшавския договор, между които и България, чиито войски нахлуха през август в Чехословакия, потиснаха много от нас студентите. Помежду си изразявахме неодобрение, питахме се какво ще стане по-нататък. Но толкова.

Позивът „Вън марионетката Живков от ЧССР“, който са разпространявали нелегално студентите историци Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, остава в българската история единственият значителен протест срещу това международно престъпление.

 

Благодаря на Мария Велковска за това, че ми предложи да напиша този спомен и ми помогна в работата по него. Благодаря и на Стефан Дечев, Людмила Ботева, Светла Дренска и Ива Иванова за тяхното съдействие.

 

 

[1] Всъщност това ще бъде втори опит. Преди повече от петнайсет години Наталия Христова направи запис с мене, извадки от който бяха пространно представени в нейната книга „Специфика на българското „дисидентство“ (власт и интелигенция 1956-1989 г.)“ („Летера“, Пловдив, 2005). Тук ще се опитам да разширя картината и задълбоча своя разказ.

[2] Улица „Георги С. Раковски“,  която през тези години беше стъргалото на София.

[3] Улица „Граф Игнатиев“ в София.

[4] Политическо бюро – орган на ЦК на БКП (Централен комитет на Българската комунистическа партия), в който беше съсредоточена висшата власт на режима.

[5] ДКМС – Димитровски комунистически младежки съюз или, както още беше наричан по руски маниер –   Комсомол (от Коммунистический союз молодëжи).

[6] Същата идея, но в по-завършен вид изказва по това време и  Иван Калчев (по-това време студент в трети курс на Философския факултет, сега професор). Това се вижда от едно сведение на ДС: „На отчетно-изборната конференция на ДКМС (вероятно става дума за Факултетната конференция на философите, б. м.) студентът Иван Калчев от СУ се обявил против организационните принципи в Комсомола и БКП и апелирал за създаване на „независим студентски съюз“.“ (Виж:КРДОПБГДСРСБНА „Пражката пролет и Държавна сигурност“, Документален сборник, София, 2011, Информация № 255 на КДС от 18.04.1968 г. (АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 10, а. е. 694, л. 167-173))

 

 

 

 

 

 

[7] Така наричахме по онова време на жаргон партийните, комсомолски и профсъюзни функционери, както и висшите държавни служители, които се назначаваха след специална проверка и към които се предявяваха специални изисквания за лоялност към режима. Съответните  длъжности бяха включени в специален номенклатурен списък, който се утвърждаваше от висшестоящите партийни органи. От друга страна, ако някой бъде веднъж назначен на номенклатурна длъжност, той влиза относително устойчиво в „номенклатурата“, като може да бъде преназначаван от една номенклатурна длъжност на друга без да излезе от тази група. Милован Джилас в своята книга „Новата класа“ разглежда номенклатурата като бюрократичен елит, който формира отделна класа, особено предана на режима.

[8] Циклостилният печат беше широко използван навремето за размножаване в малък тираж. Евтин, но далече не така качествен, както другият печат.

[9] „Феята“ беше по онова време култово заведение за младите хора в София. Сега е оставена да се руши, докато накрая ще съборят останките от сградата, за да осребрят мястото. Всеки, който пътува по Цариградско шосе може да я види на какво е заприличала (малко по-нагоре от БТА, непосредствено преди  детелината).

[10] По цитата от Паисий Хилендарски: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“

[11] ДП – държавно предприятие.

[12] ВУЗ – висше учебно заведение.

[13] Известна информация за дискусията се съдържа в „Докладна записка от отдел „Наука, образование и изкуство“ при Ленинския районен комитет на БКП до Бюрото на Районния комитет“, Софийски държавен архив, ф. 2В, оп. 26, а.е. 5, л. 22-24. Благодаря на Стефан Дечев, който ми предостави копие от този документ.

[14] Читалището (до преди десетина години – и кино) „Аура“  е в западната част на София и е близо до големи ромски махали. По това време то беше културно средище на циганското малцинство. Така че беше напълно нормално „Срещнал съм и щастливи цигани“ да се върти там. Но ние питахме защо само там?

[15] Какво е значело това в долари през 1967 г. нека да кажат финансистите, защото курсът „долар – валутен лев“ беше напълно изкуствен. Във всички случаи сумата е много малка.

[16] ГП – градско предприятие.

[17] Осми районен комитет на БКП (или Ботевски районен комитет на БКП) беше изграден на професионален, а не на териториален принцип и обхващаше висшите учебни заведения и академиите на науките.

[18] Софийски държавен архив, ф. 2В, оп.26, а.е. 5, л. 24.

[19] ППО – първична партийна организация.

[20]  Виж спомените на Атанас Стригачев: „Физика, време и хора“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2005

[21] Софийски градски архив, ф. 131В, оп. 7, а.е. 1, л. 69. С този архивен документ разполагам също благодарение на Стефан Дечев.

[22] Град  Дубна се намира на 120 км от Москва.

[23] Спомнете си думите на Ленин: „Докато народът е непросветен, от всички изкуства за нас най-важни са киното и цирка.“ (Беседа В. И. Ленина с А. В .Луначарским, В. И. Ленин, Полное собрание сочинений, издание пятое, т.44, с. 579 Изд-во политической литературы, Москва, 1978.