Надежда Дерменджиева: Можем ли да намалим броя насилници на жените?

от -
324
Надежда Дерменджиева е изпълнителен директор на Български фонд за жените. Докторант по феминистка философия към Институт за изследване на обществата и знанието при БАН. Автор е на книгата „Без упойка“ – сборник с разкази по истински случаи – истории на жертви на насилие. Специализирала е човешки права в Англия, Германия и Испания

Госпожо Дерменджиева, Българският фонд за жените издаде „Наръчник в помощ на учителя по темата “домашно насилие“. Изключително полезна идея в контекста и на последните трагични събия с убийството на младата жена в Русе. Избирам някои ключови раздели в Наръчника за нашия разговор. Нека започнем с превенцията. Как се изгражда осведоменост по темата домашно насилие?

Темата за домашното насилие все още е нещо, за което сякаш трудно говорим открито в българското общество. Липсата на честен и експертен разговор, в който участват всички заинтересовани страни, води или до липса на осведоменост, или до дезинформираност. Естествено, говорейки за домашното насилие, няма как да избягам и от темата за Истанбулската конвенция и истерията, която се развихри около нея, но в която видяхме тоталното неразбиране колко ключова е превенцията. Не е важно просто да си кажем „имаме си закони, трябва да се спазват“. Както няма да се уморя да повтарям, да се справим с домашното насилие не означава да вкараме всички насилници в затвора и да настаним всички жертви в кризисни центрове, което би означавало спазване на законите в сегашния им вид, а означава да намалим броя насилници и жертви до минимум. Ето това е превенция – да предотвратим насилието. Как става това? С достъпна, експертна, добре написана и добре поднесена информация по темата, съобразена с възрастта на публиката, до която ще стигне. Това е и целта на наръчника, който от Български фонд за жените разработихме, с подкрепата на Министерството на правосъдието. Целта му е не просто да осведоми учителите и учениците какво е домашно насилие, а да възпита у децата уважение към другия, умения за общуване без агресия, способности за неагресивно разрешаване на конфликти, от една страна, както и да изгради у учителите навици да наблюдават децата, да разпознават признаците, че в нечие семейство има насилие, на което децата са потърпевши, да им предложи варианти за действие. Много е важно да подчертая, също така, че в никакъв случай не трябва да се вменява някаква вина на учителите или да се създава впечатление, че те носят цялата отговорност за реакция при случай на домашно насилие. Напротив, те трябва да знаят, че има отговорни институции и да могат да работят в партньорство с тях. Накратко, така се създава осведоменост по темата домашно насилие – от рано, с добре поднесено качествено съдържание, съобразено с четящите Наръчника. И последно, бих искала да добавя, че целта на Български фонд за жените е и да напомни с това помагало, че ролята на училището е ключова за преодоляване и на домашното насилие, и на агресията сред децата. Когато в едно семейство има проблеми, когато медиите изобилстват с новини за пребити и убити хора, училището има шанс да изиграе ролята на коректив. Но тази роля може да бъде изиграна успешно само с добра подготовка. Наръчникът на БФЖ се стреми да предложи именно това – качествени знания по един сериозен и огромен проблем, засягащ цялото ни общество.

Мнозина се боят да не би проявата на различни грижи към жена, която е видимо насилвана вкъщи, да бъдат схванати като намеса в личните проблеми. Имат  ли разумно основание тези опасения?

Разбира се, тези опасения имат своето обяснение. Не знам дали е разумно, но със сигурност е логично. На първо място, проблемът „домашно насилие“ не е разпознат от обществото ни като социален и структурен проблем. Не се разбира, че то не засяга конкретно семействата, в които се случва, а засяга всички ни и всички ние плащаме за него. На второ място, както вече казах, у нас не се случва открит и експертен разговор, в който участват институции, организации, експерти и всички други заинтересовани страни, което само по себе си води до липса на информация и до затвърждаване на стереотипите, свързани с насилието, което вероятно всеки отделен човек има. На трето място, когато съществува недоверие и към институции, и към организации, нормално е някои да схващат грижите към жертвите като намеса в личните проблеми на едно семейство. Но мерките за борба с насилието са точно това – намеса в нечии проблеми, които обаче не са лични. Но защо домашното насилие не е личен проблем биха се запитали някои. Защото, когато на всеки две седмици един мъж убива по една жена, това е много сериозна тенденция и огромен социален проблем. Българското общество губи по една българка почти всяка седмица. Второ, домашното насилие има цена и според различни изследвания, тя може да бъде между 1 и 10% от БВП на дадена страна. Трето, когато е очевидно, че най-често жени са убивани най-често от мъже, настоящи или бивши партньори, това е знак за неравенство в обществото. Спокойно можем да кажем, че пълна равнопоставеност на половете в България все още не е постигната, което отново е обществен проблем.

Много важни са описанията в Наръчника на  видовете на насилие над децата. Позовавате се на чл.6 от Закона за закрила на детето. Той гласи, че ако един учител разпознае следи от насилие незабавно трябва да сигнализира. Възможна ли е, обаче, друга хипотеза? Например, тези синини да са резултат от детско сбиване, между брат и сестра? Между приятели от улицата…

Подобна хипотеза е напълно възможна и реална. Затова е ключово учителите, както и всички представители на образователната система, да разпознават различните видове насилие, различните признаци и изражения, които те имат и да следят за симптомите. Наръчникът ни се стреми да изгради именно такава експертиза у учителите и да бъдат елиминирани най-малко вероятните хипотези, преди да бъдат предприети подходящите действия.

Дават се съвети за упражнение, включващи темата за идентичността. Защо според вас, хората нямат добри идентичностни граници? Защо наблюдаваме все по-високо равнище на нужда от другите, несигурност, взаимозависимост, или както се казва в Наръчника – „ отчайваща нужда от любов“?

Този въпрос е много философски. Наръчникът по-скоро цели да възпита у децата знание, че всеки човек има своя идентичност, всички ние сме различни и че трябва да се приемаме едни други. Относно идентичностните граници – мисля, че те се размиват в глобализиращия се свят, в онлайн света на по-младите, в общества, пропити от популизъм и фалшиви новини, в които вече трудно опазваме истината. Размиването на идентичностните граници би могло да бъде и нещо добро, стига преди това да сме възпитали достатъчно увереност и вяра в себе си в едно дете. Защото именно несигурността, зависимостта от другия и „отчайващата нужда от любов“ често карат някого да наранява другите. А много добре знаем, че тези които причиняват насилие имат дълбоки проблеми и са по-слаби от другите хора (във всякакви смисли). Но за да завърша, бих искала да кажа, че Наръчникът, който от Български фонд за жените създадохме, е доказателство или по-скоро е свидетелство за нашата надежда, че е възможно да има ефективна превенция, която да намали статистиките, свързани с домашното насилие в дългосрочен план и абсолютно устойчиво. Въпрос е единствено на политическа воля, защото експертиза по темата в неправителствения сектор има. Но тази воля сякаш все още е дефицит.