Евгения Иванова: На 16 ноември 1988 – две седмици след обявяването на Клуба за гласност, в Политбюро признават изненадата си както от Русенския комитет, така и от Клуба

от -
284
Президентът Франсоа Митеран прави работна закуска на 20 януари 1989 г. във френското посолство в София с 12 български интелектуалци. Мнозинството сред тях принадлежат към Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, чиято конфронтация с режима към този момент набира сили. Българските участници са поетесата Блага Димитрова, Желю Желев, Копринка Червенкова, Анжел Вагенщайн и др.

Жени, правя с теб това интервю по повод 30 годишнината от създаването на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството от позицията ми на съвременник. Предлагам да проведем разговора отвъд научната ти позиция на професор по междуетническите отношения, с която читателите на Маргиналия са свикнали! Ще започна с този въпрос:беше ли елитарен Клубът? Имаше ли филтър кои да влизат и кои не? Учредихте се в 65-та аудитория на Софийския университет, но приемахте ли студенти? Или те се страхуваха…

Клубът беше преди всичко разнообразен. Още в списъка на учредителите могат да се видят както гръмки имена (академици, професори, известни писатели), така и все още не особено познати на широката публика млади интелектуалци, предимно от академичните и творческите среди. Имаше и няколко инженери, лекари, юристи. По-късните списъци показват разрастване на членовете в посока към „неизвестните”. Дори аз, която водех цялата документация на Клуба, и до ден днешен не познавам мнозина от тях.


Клубът Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България – президентска колекция

Наистина, презумпцията беше, че – колкото по-гръмки са имената на участниците – толкова по-малка е вероятността спрямо тях да бъдат упражнени репресии. Пак това беше причината да отклоняваме студентите, които искаха да се запишат още на учредителното събрание в 65-та аудитория, а и по-късно. Отклонявахме и уязвими – поради биография – хора, макар самата аз да съм свидетелство за обратния подход: с дядо, ликвидиран от народната власт и с кодово име като „обект” на Държавна сигурност, придобито на 16 години…

Имаше, разбира се, и мнения, че Клубът не трябва да се „разширява” безконтролно, да запази своя елитарен характер и да не се смесва с останалите „подозрителни” сдружения, но те бяха малцинство. Както вече казах, мненията бяха преди всичко разнообразни.

Членове на Клуба за гласност отбелязват 20 години от създаването му в 65 аудитория на СУ- снимка Иван Бакалов

Разнообразието от биографии, възгледи, приоритети на членовете не беше, според мене, недостатък. Сега си давам сметка, че Клубът беше в истинския смисъл на думата „дискусионен”, макар по онова време понятието да беше лансирано по камуфлажни съображения. За съжаление, „дискусионността” не можа да придобие публичен израз поради препятствията, налагани от властта, а остана само в рамките на ръководството, чиито различни позиции по множество проблеми доведоха, в края на краищата, и до разцеплението на Клуба.

Един въпрос не ме е напускал от десетина години.През 2008 година направихме с Михаил Иванов, Деян Кюранов, Лили Александриева, Румяна Петкова и Малина Томова, светла й памет, една първа среща след 1989-та година с българските турци,жертви на „възродителния процес“ и на „Голямата екскурзия“. Слушахме виновно хора като Ибрахим Рунтов. Деян Кюранов дори коленичи и му целуна ръка, помоли за прошка…Мустафа Юмер ни даде своето„Кърваво тефтерче“. Беше записвал час по час и ден по ден една от друга по-жестоки репресии срещу него като представител на Независимото дружество за защита правата на човека.Та, въпросът ми е какви бяха връзките на Клуба за гласност с Независимото дружество?Имат ли основания думите на Сабри Искандер, които той произнесе в Червената къща тогава – „Ние бяхме единствените истински дисиденти срещу комунистите“?

Не бих искала да преценявам кои са били „истинските” дисиденти и кои – „неистинските”. Спекулациите по този въпрос продължават и днес. Не съм сигурна дори дали понятието „дисидентство” е в действителност приложимо към т.н. тогава „неформални сдружения”, едно от които беше Клубът. Не съм сигурна и в правомерността на сравнението между него и „Харта 77” в Чехословакия или „Кос-Кор” в Полша, изобилно присъстващо в документите на Държавна сигурност.[1]

Между Клуба, Комитета за защита на Русе и «Екогласност» – от една страна – и Независимото дружество, профсъюз «Подкрепа» и Комитета за религиозните свободи – от друга – съществуваха множество различия, назовавани и с различни имена: елит/плебеи[2], столица/провинция, интелектуалци/затворници, комунисти/антикомунисти… Тези различия се проявиха в много интересен парадокс: деклариращият се като «неполитически» Клуб правеше политически изявления, а поведението на определящото себе си като «политическо» Независимо дружество беше изградено преди всичко върху оплаквания от репресиите, упражнявани срещу него от властите. (В Клуба също имаше тенденция към «оплакване», срещу която някои от по-младите активисти упорито се противопоставяхме. Създадохме вътре в него група, предлагаща по-прагматичен подход: изработване на концепции за алтернативно управление. За съжаление, тогава никой не ни обърна внимание, но тези концепции по-късно залегнаха в програмата на СДС.)

 

 

1990 г. Желю Желев е избран за президент на България

Най-ярко изразяваха този парадокс двете водещи фигури: Желю Желев от Клуба и Илия Минев от Независимото дружество. Желев говореше като политик, Минев – като жертва. Съвсем не е случайно и по-сетнешното развитие на двамата: Желев стана президент, а Минев застана начело на Комитет, призоваващ нацията да не гласува…

От друга страна, още на 15 март 1989 Клубът излезе с декларация, че подкрепя останалите неформални сдружения в страната[3], а Желев го наричаше «чадър за другите»[4]. Мнозина от членовете на Клуба станаха членове и на «Екогласност». Имаше «преливания» и между «столичаните» и «провинциалите»: Петър Манолов, Георги Спасов… Едно от първите съвместни действия беше именно защитата на Петър Манолов, когато провеждаше гладна стачка.

 

 

Поетът Петър Манолов

Имаше и «посредници» като Деян Кюранов, Николай Колев – Босия… Може би най-ефективният «посредник» стана «Комитет 273» на Любомир Собаджиев: малка, стегната група съмишленици от всички сдружения, която донякъде успя да принуди властите към относително демократично поведение и накрая (вече след 10 ноември) постигна отмяна на прословутия чл. 273 от НК, инкриминиращ обиди към властта.

Позициите в Клуба по отношение на останалите «неформали» също се различаваха. Някои бяха против евентуално единение с тях, замисляно от други още през лятото на 1989. Фактическото единение се осъществи на Екофорума през октомври, а формализираното – в СДС през декември. (Тогава Клубът се разцепи, защото някои от членовете му не искаха да участват в политическа формация, други си останаха в БКП.) Разбира се, различията между отделните структури продължиха и, в края на краищата,  доведоха да разпада на СДС, но това е вече друг сюжет.

Колкото до позициите по отношение на «възродителния» процес и «Голямата екскузия», всички излязохме с декларации против тях и в защита на мюсюлманите, но имаше вътрешни противоречия – не само в Клуба, а и в останалите сдружения. Именно поради тези противоречия, нашата декларация не беше огласена от името на Клуба. Подписахме я 120 души, всеки от които представляваше единствено самия себе си…[5]

И още един въпрос в същата връзка. Каква е истината за декларацията, която Блага Димитрова, Копринка Червенкова, Петко Симеонов отнасят в Париж през май 1989 година? Според политическия емигрант Петър Бояджиев,в тази декларация не е съществувал текст, осъждащ действията на режима на Тодор Живков срещу турците!

Декларацията, която трябваше да бъде прочетена в Париж от името на Клуба, беше именно онази, за която споменах по-горе и която беше връчена в Народното събрание и изпратена до медиите чак на 18 юли – поради въпросните противоречия. В нея политиките срещу мюсюлманите се осъждаха много остро. За съжаление, събитията на Конференцията за човешките права в Париж се развиха не според нашите очаквания.

С орден „За гражданска заслуга“ първа степен са удостоени Али Орманлъ, Мустафа Юмер и Юсуф Бабечки от Независимото дружество за защита правата на човека

Тримата членове на Клуба, на които в последния момент дадоха визи (трябваше да пътуват също Желю Желев и Георги Мишев, но на тях не им дадоха),  излетяха за Париж с правителствения самолет и с българската официална делегация начело с външния министър Петър Младенов. В самолета министърът им показал речта, която Живков ще произнесе същата вечер (29 май) за изгонването на турците. В резултат на това, Блага Димитрова накъсала декларацията, изхвърлила я в тоалетната, а на другия ден (с помощта на Цветан Тодоров) написали нов текст, в който, наистина, не става дума за турците. Звъняха от Париж на всички, чиито телефони не бяха прекъснати, за да кажат да «не заминаваме на екскурзия» преди да са се върнали, т.е. да задържим огласяването на декларацията. Бяхме се събрали у Евелина Келбечева, където чухме смразяващата реч на Живков, а в това време Копринка звънеше – да не предпремаме нищо… На другия ден започнаха митингите, заклеймяващи «родоостъпниците» и «предателите» в наше лице. Месец и половина след това се препирахме какво да правим с декларацията и най-накрая я внесохме като «частни лица»…

Чувала съм много предположения, че комунистите са инфилтрирали свои хора в Клуба.Те са създавали чадър над действията му от една страна. Но и са направлявали нещата така, че да не се надхвърлят „пересторечните“ цели, заявени в Програмата на клуба. Димитър Иванов в книгата си „Шесто отделение“ свидетелства за подобни връзки. Николай Колев Босия до днес твърди,че през целия период от създаването на Клуба не са спирали срещите с Андрей Луканов…Каква е истината?

Твърденията, че Клубът е инспириран от комунистите, от Държавна сигурност, от КГБ не се разпространяват само от Босия. Едната причина за това е все същият напън едни да се изкарат по-„истински” дисиденти от други. Другата – самооправданието за мълчанието на много по-големи масиви от хора, чиито опозиционни действия се ограничаваха до шепот в кухнята… Това, разбира се, са късни твърдения – преди всичко произлизащи от късните демократи, стараещи се да представят биографиите си като започнали на 11 ноември.

Евгения Иванов и Желю Желев 20 години по-късно

За щастие, има документи, които доказват точно обратното. Още на 16 ноември 1988 – две седмици след обявяването на Клуба, в Политбюро признават, че били изненадани както от Русенския комитет, така и от Клуба. Йордан Йотов, например, казва:

Този клуб е подготвен не за един-два дена, работено е дълго време, провеждани са много срещи. За да се яви този документ (програмната декларация – Е.И.) в такъв вид, това показва, че той е обсъждан многократно, че са правени консултации, но не се намери човек в нашите партийни организации, който да предаде в някакъв партиен орган някакъв сигнал.

А Живков обобщава:

Кое е главното сега? Главното е, че нас ни няма там. Те си вилнеят, събират се, а нас ни няма. Ние не сме дали инструкции на комунистите да ги притискат, не сме ги въоръжили да създават обстановка на нетърпимост.[6]

Изненадата на властта, изявленията й, че Клубът целял „сваляне на партийното и държавно ръководство и замяната му с друго”[7], показват не само пълното й неучастие в неговото създаване и развитие, но и прекрасния факт, че от 80 души учредители не се намери нито един, който да „предаде в някакъв партиен орган някакъв сигнал”…

Вярно е, че малко повече от половината учредители бяха членове на партията, някои – и активни борци против фашизма. След приемането на почти двеста нови членове това съотношение чувствително се разми. Както вече казах, неразбирателствата в Клуба произлизаха в голяма степен (но не – единствено) именно от противопоставянето между комунисти и некомунисти, което и доведе до неговото разцепление. Но в началото тези неразбирателства липсваха. Целта беше една и съща – да заявим несъгласието си с режима. Куражът – и той беше един и същ. Презумпцията на Желев, че активните борци и въобще партийците ще бъдат по-недосегаеми от репресиите, не се оказа печеливша. Разликата беше, че тях ги репресираха на два етапа: първо ги изключваха от партията, а след това ги уволняваха. Нас направо ни уволняваха.

Именно уволненията в Института по културата, където бяхме Желев, Джаджев, аз и още няколко активни членове на Клуба, са твърде показателни за несъстоятелността и преднамереността на стриктните разграничения между комунисти и некомунисти. Заедно с нас беше уволнено цялото партийно бюро, защото отказа да изключи Джаджев от партията. А един бъдещ демократ, безпартиен, участваше в тричленката, която ни уволни. На 11 ноември предложи да се избесят комунистите…

Това се случваше и на други места – в Съюза на кинодейците, например.[8]

В Маргиналия известната документалистка Малина Петрова настоява, че екологичните движения са обхванали през 1988 година почти цялата страна където има химически и циментови заводи.Русенският клуб и протестът на русенските майки срещу обгазяванията е, така да се каже, емблема на гражданската съпротива. Сравними ли са неформалните движения по времето на комунизма в България и ако да, кое от тях допринесе най-много за падането на Тодор Живков на 10 ноември?

Русенските майки протестират – 1988 г

За падането на режима допринесоха както неформалните движения, така и икономическият колапс, така и международната нетърпимост. Мисля, че най-много, все пак, допринесоха «възродилният» процес и «Голямата екскурзия».

Жени, вероятно има още неща, за които не съм те попитала. Моля, разкажи какво пропуснах!

Боя се, че интервюто излезе твърде многословно. Не бих искала да изглеждам като разприказвала се пенсионерка с носталгичен поглед към младостта си. Накрая ще кажа само, че винаги съм мислила тогавашната ни съпротива като нравствена, а не – като политическа категория. Затова и се отказах от всякакво политическо участие по-късно, което смятам за най-мъдрото решение в живота си.

[1] Вж. напр. Дойнов, С. (съст.), Шесто управление срещу неформалните организации в България. 1988-1989, С, Фондация „Д-р Желю Желев”, 1999, с. 79.

[2] Определението принадлежи на Волен Сидеров. В: Иванова, Е., Българското дисидентство. 1988-1989, С., “Libri politices”, 1997, с. 147

[3] Симеонов, П. (съст.), Клубът, С., Фондация „Д-р Желю Желев”, 2009 , с. 209-210.

[4] В: Иванова, Е., цит. съч., с. 151.

 

[5] Вж. пълния текст на декларацията заедно с подписите у Иванова, цит. съч., с. 202-205.

[6] Симеонов, П. (съст.), цит. съч., с. 125, 143 155.

[7] Дойнов, С. (съст.), цит. съч., с. 176.

[8] Вж. по този повод разказа на Георги Мишев в Иванова, Е., цит. съч., с. 39.