Леа Вайсова: Сексизъм и расизъм, бизнесът печели, а социалните неравенства и униженията растат

от -
1 663
снимка: baricada

Леа Вайсова напомня, че във Франция преди година се е конституирало движението #OutYourPig. В Германия е протекло също Me Too, развива се и в Македония #СегаКажувам,  както и сходен процес има и в Румъния. Полша реализира удивителни масови шествия на жени. Така е и в повечето европейски държави… Нашите медии обаче, докато тук се разгръща #НеСиСама, с какво се занимават? Със сексуалния тормоз в Северна Корея и насилието над жени в Русия…

 

#НеСиСама

Леа, от твой пост във фейсбук тръгна една много интересна реакция, която те окуражи да инициираш движение в България, сходно с Me Too. Каква е по-конкретно твоята визия за развитието на това движение?

Моята собствена история, която представлява описание на вид сексуално насилие, не мисля, че има смисъл да я разказвам тук отново с подробности. Тя може да бъде прочетена както на стената ми, така и в някои медии. Бих искала обаче да обърна внимание на два момента от ситуацията, в която се озовах.

Леа Вайсова е главен асистент д-р в Софийския университет, специалност „Социология“. Нейните интереси са в областта на критическата социална теория и социални движения.

 

Убедена съм, че причината да ме спре това момче, точно мен, а не другите жени, които вървяха по улицата, беше походката ми.  Когато ме догони, той ми каза, че имам очевидно голямо самочувствие. Някои хора твърдяха, че това било комплимент, но според мен точно това го беше подразнило. Поради тази причина имах усещането, че репликите, които последваха, бяха насочени към това да бъда унижена, чрез което да ми бъде отнето онова, което очевидно една жена не би трябвало да излъчва, защото това не е „женско“.

Другият момент, който се популяризира от поста, беше „Тебе те е страх от мен“. Някои хора разчетоха в това констатация, но истината е, че човекът искаше да ми внуши страх, защото, когато употреби тази реплика, мен не ме беше страх. Все още не се чувствах точно заплашена, а бях на ръба, чудех се сега той ще ме остави ли, ще си тръгне ли въобще, даже изпитвах лека досада, но и ми беше откровено неприятно, а ако не си тръгне какво да правя, да влезна ли в ресторанта, за да викам… Всички тези мисли на човек му минават за секунди през главата, когато се разиграва случката. И тогава той използва тази реплика, в която разчетох, че на него всъщност му харесва да си представя, че мен ме е страх, т.е. че съм жертва. Сигурна съм, че това е типично за насилниците.

Доколкото разбрах доста хора са ти писали на другия ден, след статуса ти. Това те е провокирало да призовеш повече жени да започнат да говорят за насилието, което са преживяли.

Трябва да отчетем, че се беше надигнала една вълна непосредствено преди моя пост. Шумеше се около скандала с Миглена Николчина, тъй като Александър Урумов си беше позволил да коментира по един безобразен начин курса й „Политики на идентичността и различието“, а това пък предизвика реакция от самия Софийски университет. Университетът излезе с позиция. Този казус разбира се е скандал, но тук бих искала да вмъкна също така, че за мен лично сериозно посегателство върху автономността на научно-изследователската дейност беше и спреният проект към БАН, който акцентираше върху постигането на социално равенство между половете в училищната среда. Това еднозначно показва, че имаме промяна на политическия климат към установяване поне засега на мека форма на фашизъм, чийто враг са науките, настояващи върху социалния конструктивизъм. Социалният конструктивизъм е и в основата на феминистките битки. За съжаление това е международен феномен, а България просто приглася.

Другият момент, освен курса на Николчина, който надигна вълната на недоволство, завъртяло се по-късно около мен, беше изнасилването и убийството на журналистката Виктория Маринова в Русе. Бях на някои от протестите, за да подкрепя мои приятели, които държаха плакати с надписи „Системата е сексистка“, „Тук съм, защото ме е страх да се разхождам сама в парка“, „19-та под ред. Докога насилие над жение?“ и др.

Протестни шествия и бдения в памет на убитата журналистка Виктория Маринова

Изреждаха ни се всякакви хора, които проявяваха невиждана агресия спрямо темата насилие над жени. Една жена започна да вика по нас, че ние сме сексистите, тъй като отричаме насилието над мъже, въпреки че статистиката показва еднозначно, че големият процент от жертвите са жени. Друг мъж пък ни обясни, че сме легитимирали ГЕРБ, тъй като не искаме да се борим против корумпираната мафия, превзела държавата. Ние му отговаряхме, че няма никакви доказателства убийството да е свързано с нейната професия, но пък вече има официално становище, че жената е била изнасилена. Фактът, че е убита жена, е пределно ясен, но това се отричаше със страшна агресия.

Искаш да кажеш, че тези събития, доста трудно осмисляни от обществото ни, са предпоставка да има по-насочено внимание към това какво става с жените в България?Казвам „трудно“, защото основните гласове около убийството на Виктория насочваха към нейната професия на телевизонен журналист, а не към уязвимостта й като жена.

Точно така. В случая говоря само за събитията преди моя пост, но като цяло в близката ни история едва ли нашата публичност е била толкова ангажирана и то цяла година с темата за положението на жената в нашето общество. За съжаление консервативните гласове доминират. Но от друга страна поради тях се очертават няколко невротични момента, през които поне аз си мисля, че ще се разгръща феминистко движение в България – насилието над жени и то в най-бруталното му измерение, а именно физическото; жената – майка в контекста на остра демографска криза; религията.

Трябва да се работи по прогресивен начин отвътре на така очерталите се в момента теми, за да не ги подаряваме на крайната десница, която за съжаление е по-силна от нас. Затова въпросът е как тактически да преобърнем в наша полза техния дискурс. Струва ми се, че само така може да напреднем. Но отново бих искала да подчертая факта, че това не е специфична тенденция за България. Тъкмо затова в момента работим заедно с известната съвременна артистка Боряна Росса и върху друг текст за международна публика, за да се види как България е част от по-цялостната притеснителна картина.

Как може да се работи над теми като жената – майка в социален и правозащитен контекст? Целият дебат около Истанбулската конвенция практически изкриви реалната проблематика…

България е държава, в която социалното подпомагане санкционира семействата, имащи деца. Синдикалистката Ваня Григорова е демонстрирала това в своя доклад „Бедни срещу бедни“. Детските надбавки са подигравателно ниски, а критериите рестриктивни, с което се цели да бъдат спестени пари от най-бедните, но и те да бъдат наказвани затова, че са бедни, защото зад всички тези политики стоят расистки допускания. Многодетните семейства също така биват унижавани. Месечната помощ за отглеждане на дете до навършване на една година не се е променяла с години. Същото важи и за еднократната помощ при раждане. Рестрикциите засегнаха и обезщетенията за майчинство, макар и управляващите да се хвалят, че те са се увеличили за втората година. Но обезщетението за първата година, което се формира на база 90 % от получавания среднодневен осигурителен доход, всъщност се е намалило, тъй като месеците, на които би трябвало получателят на обзщетението да се осигурява, непрекъснато се увеличават. Увеличаването на месеците се извършва, за да не могат жените, които са разбрали, че са бременни в последните месеци, да се осигуряват върху максимален осигурителен доход и да получават максимално обезщетение.

А най-скандалното за мен е това, че тези дни Асоциация на индустриалния капитал в България изрази желание времето за майчинството да бъде намалено, тъй като имало липса на работна ръка. Преди беше по новината, че искат от 2 години на 1, сега е, че искат няколко месеца от 1вата година да намаляват… затова не конкретизирам, тъй като тече дебат. Общата нагласа е към намаляване, от това не отстъпват.

Вероятно мога да продължа още като спомена честите случаи на уволнени бременни жени от работодатели, дебатите около това отпускът за гледане на дете да не се признава за трудов стаж, ужасната финансова тежест, която поемат младите семейства като разход по здравеопазване и др.

Добре е  да изясниш връзката между антисоциалните политики и нарастващия сексизъм.

Това, че на фона на една ужасяваща демографска криза в нашата страна консервативните гласове не спират да величаят традиционните семейни ценности. Все по-често чуваме как ролята на жената е да ражда и да си стои у дома, за да гледа своето семейство. Този тип мислене стоварва цялата отговорност за ниската раждаемост именно върху жените. Те са виновни, че нямат деца, тяхната еманципация е виновна. В такъв политически климат, в който социалната реторика е слабо застъпена, най-често семействата се мобилизират към силен социален натиск, който се поднася под формата на грижа от страна на родителите за щастието на техните вече пораснали деца, на които им е време, така смята „обществото“, да сключват брак и да имат деца. Често се казва на жените, че нямат семейство, тъй като са виновни поради това, че много работят, че много се образоват, че не се грижат за себе си като обект на желанието. Накратко: виновна си! Тази цялостна мобилизация на сексизъм и унижение, прокарвани под формата на любов и загриженост, спира изобщо възможността да се говори именно за нечовешките материални условия, пред които са поставени двойките, които уж би трябвало да имат деца. А невъзможността и нежеланието да имат такива да изглежда сякаш въпрос на личен избор, който трябва да се измени при леко назидание от страна на близки.

Но нека да си представим така бленуваното традиционно патриархално семейство в България? Може ли да допуснем, че мъжът при тези нива на заплати тук ще може да издържа напълно сам своето семейство? Едва ли, а и както виждаме бизнесът иска жените обратно в икономиката. Тогава какво се очертава? Жените ще продължават да работят, но ще бъдат унижавани затова, че работят, което ще се отрази и на нивото на тяхното заплащане. Ниско остойностеният труд разбира се е добре дошъл за работодателите. Както и жената ще бъде поставена все повече в зависимост от мъжа и семейството.

Т.е. свидетели сме на една класическа ситуация, при която социалното подпомагане бива все повече редуцирано чрез мобилизиране на обществена подкрепа през расизъм, това се съгласува със сексизъм и накрая всъщност печели предимно бизнесът, а социалните неравенства и униженията растат.

А защо споменаваш и религията като тема, през която може да се разгърне феминизмът в България?

Тук битува някакво клише, че българите не са религиозни. Но това е вредно клише, защото ни пречи да видим сериозността на проблема. Първо, българският национализъм е свързан с православната църква. Но, второ, тази година покрай споменатия вече твърде объркан дебат около Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, станахме свидетели на това как църквата може да влияе и да бъде политически ефективна. Защо става така ли? Моят отговор е, че религията успя да завземе една ниша, която се беше отворила поради непрекъснатото настояване за морал в политиката и морална чистота. Това е любима реторика, артикулирана най-вече от либерални позиции. Т.е. мисля, че „моралната чистота“ беше завладяна от религията, където по-секуларния либерален дискурс на съдебната власт вече не е очевидно силен, макар и той да е проправил път за нахлуване на религията обратно в политиката.

От друга страна покрай дебатите за конвенцията всъщност наблюдавах различни значими публични дейци, за които изведнъж стана много важно да репрезентират себе си като религиозни. Казваха например „Аз съм религиозна, но въпреки това подкрепям Конвенцията…“ и др. Как стана така, че изведнъж религиозността се превръща в референция, която си струва да бъде споменавана? Тези говорители всъщност искаха да репрезентират себе си като морално чисти, а в ситуация, при която консерваторите са се обсебили от моралната сексуална деградация на българската нация, тази репрезентация се оказва важна и явно се разпознаваше като символен капитал, който евентуално можеше да се използва в контекста на политическата битка. И така изведнъж религията стана важна.

С това искам да кажа, че е време да признаем, че религията започва да става фактор и в България. Това, на което се надявам, е развитие на вътрешно църковна опозиция, която ще бъде част от феминисткото движение в България.  Впрочем неотдавна в Чехия покрай техните дебати в момента около ратификацията на Истанбулската конвенция се беше реализирала акция на жена, която беше вдъхновена от тези на активистката група Фемен. Тя е вярваща, но твърди, че в момента поради позицията на църквата спрямо Конвенцията се чувстват отхвърлена. Питам се защо в България не бяхме свидетели на същото? Или може би ще бъдем тепърва? Надявам се.

В този смисъл как виждаш, че би могло да се развие действително движението Me Тoo?Описваш доста случаи на гняв. Но не е ли важно да се помисли и над технологията му?

Аз използвах в поста си #MeTooBG  като код за медиен интерес след като така или иначе се беше завъртял вихър около мен. Истината е, че предпочитам #НеСиСама, защото НеСиСама е по-стар таг, който се ползва от жени, преживяли насилие, с които се солидаризирам. От друга страна не мисля, че се намираме в ситуация, при която да можем да разгърнем дебат, подобен на този в САЩ, без от това зараждащото се недоволство сред жените да не бъде отново потъпкано и заглушено. В България сме на изходна позиция – можем да реферираме към насилие срещу жени основно като физическо такова. Но с това се надявам да убедим обществото ни, че съществува полово базирано насилие, от което да последва признание от страна на нашата държава, че има престъпления, чиито мотив е именно сексизъм. Във внесения законопроект от страна на ГЕРБ за изменения в Наказателния кодекс в момента това нещо липсва, т.е. липсва признание, че тук съществува сексизъм, а срещу това трябва да протестираме. Затова е важно ужасяващата статистика да се изпълни с конкретни истории, за да разберат всички колко е сериозен проблема с положението на жената в нашето общество. Затова и призовах жените да говорят с наличните им средства, тъй като си давам сметка, че голяма част от тях изобщо не ползват социалните мрежи, вероятно дори нямат интернет. Понякога просто един разговор може да се окаже значимо политическо средство. След като няма политически ангажимент за превенция срещу насилие над жени под формата на образование, явно ще трябва да си го създадем сами ние отдолу, говорейки. Това също е вид образование.

Добрата новина е, че след различните видове опубличностяване на случаите на сексуален тормоз и сексуално насилие настъпи качествено нов момент за защита на правата на жените!

Да, наистина виждам невероятна солидарност. Аз не съм подозирала, че някога ще видя такава солидарност във връзка с един пост и призив да се обединим в българско Metoo! Писаха ми и мъже, за да изразят подкрепа. Това го казвам, за да е ясно, че тук става въпрос за битка против нормализирането на сексизма от страна на доминиращия консервативен климат, наложен от крайната десница, а не някаква измислена война на половете. Няма такова нещо! Много мъже са феминисти и за тях също така е недопустимо и чудовищно такова отношение към жените. Вероятно роля изигра това, че съм конкретна личност, с която могат да се идентифицират, да съпреживяват. Докато се изговаряха стандартните нападки из интернет, аз виждах и знаех, че много хора бяха възмутени от тях и се биеха за мен. Това беше удивително явление!

Питам се  дали от тази споделеност на идеята ти ще има достатъчно ресурс това да се превърне в едно структурирано движение…

Убедена съм, че ще бъдем свидетели на такова движение, защото е видимо, че има много работа да се върши, а гневът се е натрупал. Ужасяващо е, че докато провеждахме това интервю, беше отнет нов живот – този на Дарина. Моята непосредствена надежда засега е, че на 26 ноември, понеделник от 18.00 ч. на площад Орлов мост ще се съберем много хора на протеста против насилието над жени. Сигурна съм също така, че скоро ще има големи феминистки шествия по подобение на тези в Полша.