Моралът на инквизитора. Позволено, непозволено, човешкост.

 

Можем да кажем, че Джон Максуел Кутси[1] започва оттам, където завършва Константинос Кавафис. При Кавафис проблемът е с управленската импотентност. Ако варварите не дойдат, а

…императорът очаква да приеме
водача им. Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.

какво ще направим с нашата благородно-патрицианска и така естетична лидерска слабост? При Кутси импотентността на управлението е обърната в параноя.

 

Искам да кажа, че никой не заслужава да умира[2]

Романът започва с полковник Джол. Тъмни очила, които носи и в затворени помещения. Кожа като на млад човек. Той принадлежи на силите за бързо реагиране („гражданска гвардия“). Една от цивилните му радости е ловът, по точно – разрушението: „убили хиляди сърни, диви прасета и мечки. Месото изгнива[3].“ Така писателят, но и бъдещата жертва (местният съдия) започва разказа. Намираме се на „края на света“, но по-точно – на Империята. Местното е далече от Центъра. Информацията закъснява, къщите са едноетажни, улиците са малко. Неравенствата, конфликтите и законите – меки. Зоната е гранична. Животът е относително прост и невинен (мек и по-скоро задружен). На невинността (и физическа и морална) предстои да бъде взривена. С нещо ми напомня на „Догвил“ на Ларс фон Триер, където злото избуява някак естествено, стоварва се върху чужденеца, след като в невинността и хармонията е внесена объркваща малка доза повод за неравенство, чуждост (също невинна). Следва катастрофата, под форма на вътрешно и външно зло, което помита деморализираните, покварени граждани внезапно, за една нощ. Злото при Кутси пак е вътре. Стоварва се върху чужденеца, навън, но и навътре – върху местния съдия. За целта се произвеждат чужденци (както в случая „Догвил“). Тук можем да се сетим за нашите си, български, вътрешни чужденци, които си отглеждаме като такива, откакто имаме т.нар. национална държава[4].  Можем и да не се сетим[5]. Местният съдия отговаря и за местния затвор. Местната общност е и местна и общност (не повече от няколкостотин души). Като повечето комунални неща и порядки и местният затвор е и малък и не строг. Като повечето комунални неща и престъпността не е голяма, нито пък тежка. Повечето присъди са, на практика, възстановяващи (глоба, труд). Затворът е в една сграда с хамбара. Основната грижа да съдията е реколтата. Когато съдията-разказвач се среща с полковник Джол, полковникът вече е насилил и момчето и дядото, довел го в града на лекар. Дядото умира при разпитите, чиято цел е да съберат информация за готвените вражески действия от страна на варварите.

Работата на полковник Джол е да открива истината. Тази истина съществува предварително и гласи „Да. Варварите готвят нападения срещу Империята“. Параноидната (дали, всъщност!) истина за намеренията на маргиналите и имперската столица (метрополията) някак вървят естествено. Като Просвещението, просветата, национализмът и покръстванията, между другото.

За полковник Джол истината е това, което казваш на границата на болката и смъртта. Формулата е ясна: истина-власт-насилие-болка-смърт. Ако я съкратим на „Истина или смърт“, то близостта до „Свобода или смърт“ става странно разбираема и естествена? Още повече, че не се уточнява чия смърт е единствената алтернатива на свободата (от какво, но и за какво[6]). Което прави възможно националната държава, организирана в името на националния идеал, да открие смъртоносното си (тоталитарно) лице. Подобно както при Кьостлер[7] или в документите от процесите на НКВД се питаме пак: защо е нужна привидността, именно привидността, но все пак – на правосъдие? Защо, след като всички знаят (дали), че това което прави Джол/НКВД няма нищо общо с правосъдие, усилието да се поддържа формата на правосъдие е толкова голямо? Трагичното изкуство на социалната травма изисква насилието да е отречено като насилие. Да е обявено за справедливо, или най-добре – да не е признато за насилие изобщо. Газовата камера е баня, за да няма вълнения по пътя към нея? Унищожаването на идентичността е „възраждане“ и т.н. Поради свойството, животинското, биологично свойство на човешкия ум да се надява до последно и да търси надежда за добро в неуважението и в злото. Допреди самия край.

 

Да ви покажем варвари

Първите варвари, които Империята (Джол) създава  и експонира са един старец и едно дете – момче. Напълно неспособни на възражение те са разрушени физически и морално от ДС – Джол. Изтезанията на Джол започват бързо и скоро вземат първите си жертви, но съдията е някак отстранен. Възмутен, по-скоро – отвратен, той някак си получава още едно потвърждение за избора си да не се стреми към садистичния Център с неговите театри и тихите разговори там на хора като Джол в компания с други като него – с меки и бели ръце[8]. Съдията иска да живее спокойно в спокойно време. Опитва се да гледа на себе си като на „майка, която утешава детето си след гневните изблици на бащата[9]“, да не се „забърква в нещата“. Старецът умира при това, което и Джол и съдията приемат за разпит. От столицата започват да идват слухове за варварите. Варварите се появяват във фантазии и сънища на местните хора.  Съдията прави избор. Отива в хамбара. Междувременно полковник Джол предприема наказателна експедиция начело с пречупеното момче, изнасилено и от войниците, признало всичко, от което Джол има нужда, в ролята на водач в непознатата, некартирана, „нецивилизована“ външна територия.

 

Моралът на инквизитора. Позволено, непозволено, човешкост.

Съдията си отдъхва. И ни разказва за варварите (други думи за тях няма) – все още „нецивилизованите“, не усвоили езика/властта на Империята, тези които са немислими в театрите и ложите на Джол – пастири, номади, чергари. Тези, които измъчваме. Тези, които не оставят (познати за нас) знаци за съществуване и са лишени от нашата обсесия със знака, историята и знанието-власт. Тези, спрямо които сме варвари. Не ги чакаме, както морните патриции на Кавафис. Отиваме при тях и ги произвеждаме, покръстваме ги във варварство като се отнасяме към тях не-цивилизовано (варварски).

…идват първите пленници,

Видяха, че идват конници, и се опитаха да се скрият. Затова полковникътпревъзходителството, ни заповяда да ги хванем. Защото се криеха.[10]

които след няколко дни в затвора и в ръцете на Джол и компания се превръщат в отчаяна групичка номади и речни жители, болни, изгладнели, опозорени, ужасени[11].

Окончателното решение е близо до ума, ако не и до сърцето:

Найдобре щеше да бъде, ако тази мрачна глава от историята на света изведнъж се прекрати, ако тези грозни хора бъдат заличени от лицето на земята и ако ние се закълнем, че ще започнем всичко от начало, че ще управляваме една империя, в която няма несправедливост и страдание. Какво ще ни струва да ги изведем в пустинята (като преди това ги нахраним, за да могат да вървят), да ги накараме с последни сили да изкопаят яма, достатъчно голяма да побере всички тях (или дори ние да я изкопаем!), да ги оставим там погребани за вечни времена и да се върнем в укрепения град, изпълнени с нови намерения, с нови решения. Новите хора на Империята са тези, които вярват, че трябва да се постави ново начало, да се пишат нови глави, да се обърнат чисти страници[12]…“

Съдията не прегръща тези идеи, но фактът, че ги формулира казва нещо важно за тоталните политики, както и за всички тези, които оповестяват нови, без връзка с миналото, безконфликтни начала и светове и за условията, в които се пораждат – социални, екологични и ментални.

Джол си тръгва и съдията се опитва да лекува раните. За да (се) възстанови животът и светът, какъвто познава досега. В опита си са възстанови „стария начин на живот“ съдията настанява в дома си една от жертвите на полковника. Едно момиче, „непоправимо ощетено[13] – полуослепяло и окуцяло от разпитите. Иска „Да разгадае и разбере белезите“[14].  Той си има друго момиче, което споделя леглото и тялото си с него. С новото момиче съдията започва странна връзка, белязана от нейното покорство, неговата вина и желание да стори добро за нея, без да знае какво точно е това добро. Идва зимата. Съдията си припомня историята на своя краен, граничен пост, роден в периодите, в които империята води със себе си заселници, които изтласкват „варварите“ извън разширяващите се предели на това, своеобразно туморно екологично-социално-политическо образувание.

Междувременно затворниците „варвари“ в укреплението са подложени на поквара и подчинение като много други „примитивни“ „народи“. Или хора в капан.

Какво е варварство тогава? Отношение? Отношение на неуважение? Планът на Джол „да проникнеш в тайната същност на Другия“ е разрушителен „като го гориш, разкъсваш, или промушваш“[15]. Пълното опознаване – мечтата на Просвещението и на националната държава се оказва и разрушаване. Морално ли е да се изучава фолклора, например, ако не се практикува?

Истината на Джол – превземането на тайната същност на Другия, покоряването на границата на унищожаването, създава една маска на смъртта в тъмните очила на която съдията се отразява.  В подобни разсъждения, както и в други форми на опознаване като секс, археология и картографиране минава времето на съдията. Как е изглеждала преди да я обезобразят (и опознаят по тяхному)[16]? Що е война и що е мир, тогава и каква е ролята на правосъдието в тези въпроси? Докато войната е ясна:

…нали войната е точно за това: да се наложи избор на някой, който иначе няма да го направи.[17]

То мирът е по-сложен, защото той поставя въпроса за неуважението (структурната дискриминация[18], по- по научному) :

Подобре да ви разкажа кое ме потиска в мирно време, когато отношенията по границата са спокойни. Е, добре: идете на която и да е пазарска сергия и вижте на кого мерят помалко, отколкото трябва, кого мамят, кого ругаят и тормозят. …Вижте кой лежи пиян в калта и кой подритва пияния. И аз като съдия трябва да се боря вече двадесет години с това презрение към варварите, презрение, което изпитват и найпростите коняри и селяни.[19] 

Сещам се за това колко безобразно по-скъпи са позволените телефонни разговори за затворници в българските затвори. Вреда ли е презрението?  Години ще минат, разсъждава печално съдията, преди да се възстановят щетите, нанесени през тези дни на инквизиции.

 

В опита си да поправи (какво) съдията връща момичето

„Връща“ я, по-точно – съпровожда я до срещата с хората от нейната култура (род, народ, племе). Там, където тя принадлежи и откъдето е откъсната така болезнено и с тежки белези по нея. По дългия път към нейната земя и човешка среда, по пътя към варварите, отвъд границата на Империята той и тя успяват да постигнат интимност, да изживеят радост, спонтанност и чувство за надежда отвъд срама и вината във властта на гарнизона.

Това, разбира се, е грях. По-точно – политическо престъпление. Когато се връща, съдията открива, че Империята е започнала военна кампания срещу варварите. Поводи са намерени в информации, събрани с методите на III-ти отдел, от полковник Джол и други като него. Въведено е военно положение и съдията е военнопрестъпник. По-точно – политически престъпник. И следовател и изпълнител на наказанието е полковник Мандъл. Той има маската на „Приятна външност, равни бели зъби и хубави сини очи[20]“. Класически случай на млад мъж, с амбиции и без покровители, които с еднаква лекота биха могли да бъдат и престъпници и служители на Империята. Отделът (нашето Държавна сигурност) е създаден за тях. За политическа употреба на тяхната травма на отхвърлени.

Междувременно, докато съдията се е опитвал да възстанови справедливостта, да излекува травмата на момичето, която

вече не е пълноценен човек, не е сестра на всички нас…лишена от възможността да изпитва състрадание[21],

като я върне в нейната общност, в неговата собствена общност – Империята, на границата своя туморен растеж – затворът-казарма -„черното цвете на цивилизацията[22]“, се разраства.

Експедиционният корпус, мобилизиран за насилие и разрушения в още по-голям мащаб потегля на, не точно на война, дори не е наказателна акция (ако такова нещо е оправдано) срещу беззащитни. Мисля, че потегля на лов. Във всеки случай точно така се завръща. Съдията е вкаран в затвора, където изучава затвора, депривацията и травматичните ефекти на наказанието „лишаване от свобода“: „Копнежът да докосна и да бъда докоснат от друго човешко същество ме обзема понякога толкова силно, че започвам да стена.“[23] Нуждата му от принадлежност започва да разколебава и увереността му в правотата си да върне момичето на хората, в чиято среда то се чувства пълноценно. На варварите.

Междувременно неизвестни вражески (варварски, какви други) сили разрушават бента, реколтата е унищожена, щетите за огромни. Време за експедиционния корпус да се завърне с верига от варвари, спрямо които да се прояви, да се изяви всъщност, варварството. Защото при Кутси, за разлика от Кавафис, да очакваш варварите означава да очакваш вътрешните варвари. И пак за разлика от Кавафис това означава да ги дочакаш и да се срещнеш с тях. Варварството, както съдията узнава е организирано, всеобхватно, въвличащо всички  – и физически извършители и свидетели – отношение на чисто неуважение. Ако думата неуважение изглежда слаба, за това, на което са подложени хората от планините извън културата на Империята, проблемът не е на думата, а на Империята-в-ума (и на социалните науки поне от Френската революция насам, според мен), която е разводнила, девалвирала смисъла на уважението като принцип и цел на човешкостта. Да живее Войната, любимата Война, която водим винаги, когато ни изглежда, че можем да спечелим.  Нататък е ясно – публични инквизиции, болка, унижение и публика – отвратена, очарована, покварена и покорена. Срамът и объркването са навсякъде:

Полеко е да те бият и да те превърнат в мъченик. Полесно е да сложиш глава на ешафода, отколкото да изискваш справедливост за варварите: защото ясно е докъде води този аргумент ще трябва да оставим оръжието си и да отворим вратите на града за хората, чиито земи сме осквернили[24].

Време е да влязат и в тялото на съдията, който е считан за приятел на варварите и за враг на държавата, поради това че защитава закона. Междувременно той вече не е и съдия, защото съдът, такъв, какъвто го познават хората досега е суспендиран и „правосъдието минава в ръцете на Отдела.“[25] Може ли да се говори за правосъдие при липса на независима съдебна система изобщо[26]? Мендъл ръководи публичната инквизиция над съдията но и над идеята за правосъдие, защото, от Мандъл и Джол съдията научава, че:

…тяло, което може да развива идеи за справедливост само докато е  цяло и здраво, тяло, бързо забравя тези идеи, когато му заклещят главата и му натикат в гърлото маркуч, през който се вливат литри солена вода, докато то започне да кашля, да се раздира, разкъсва и изпразва.[27]

Това продължава известно време. Разнообразието на мъченията е богато. Повечето от тях са публични. Режимът на страх (извънредното положение) е установен. Страхът и хаосът растат неусетно и бързо ката деца. Безредици, престъпност и хаос завладяват живота на общността. Варварите все още не са налични като организирани видими нападатели и Джол потегля за да търси още от тях, а Мандъл се е съсредоточил върху духа на разквартируваната войска, чието настроение на пълна власт, всепозволеност, насилие и грабежи, лесно може да се изчерпи и тогова верните ти инквизитори могат да се обърнат срещу теб (правило на всички т.нар. революции). Съдията вече не е съдия, не е и опасен. По-скоро полезен с капитулацията си:

Вече няма къде да се скрия. А и защо да се крия? От зори до мрак съм на площада пред очите на всички, обикалям сергиите или седя на сянка под дърветата. И постепенно, след като плъзва мълвата, че старият съдия се е отървал и пак се е появил, хората престават да ми обръщат гръб и ме заговарят, когато ме видят.[28]

Войниците плячкосват града и тормозят хората в него. Много от тях напускат. Пак войниците устройват митинг с факли за да заклеймят „страхливците и предателите“ а изплашените граждани да се закълнат във вярност към Империята[29].  Следва процесия, изкъртени врати и палежи. Погром и страх. Войниците, изплашени и плашещи се превръщат в напаст, която руши. Хората продължават да напускат малкия град и оазиса…

Идва пролет, която лекува рани, тялото на съдията се възстановява и той има сили да разсъждава върху природата на социалната, морална и екологична катастрофа, от която е част:

Империята е виновна! Империята е създала историческото време… Потъпканото съзнание на Империята е заето от една единствена мисъл: как да не престане да съществува, как да не умре, как да удължи своето време. Ден след ден тя преследва враговете си. Тя е хитра и безмилостна, изпраща навсякъде копоите си. Нощем внушава ужаси от разруха: плячкосани градове, отвлечени хора, пирамида от кости, опустошени земи.[30]

Все пак момичето с изгорени от Джол очи и обезобразени крака му помага да прозре

Аз съм лъжата, която Империята си признава, когато времената са спокойни, той истината, която Империята казва, когато задухат лоши ветрове. Това са две страни на имперското управление нито повече нито помалко[31].

Гарнизонът се изтегля. Паниката и грабежите стават отчаяни. Изплашени местни жители бързат да се присъединят към войниците в търсене на сигурност от невидимия враг. Кампанията на Джол е провал (за него) и катастрофа за останалите.

След няколко дни рибарите предпазливо се завръщат. …Скоро гражданското управление се връща на мястото на хунтата на гражданската гвардия.  Съдията отново е съдия. След известно време през града, в посока на Центъра, към света на театрите, на мекия говор и на нежната кожа, минава и полковник Джол.  Неговият прислужник разкрива истината: никой не е видял варварите. Студът в планините и жегата в пустинята са довършили дезориентираната армия в параноидния ѝ поход към нищото. Местните остават сами. Към края на зимата, която предстои, в опустошената, но не унищожена, местност и човешка общност, съдията разбира и признава пред нас:

Исках да живея извън историята, която Империята налага на своите поданици, дори на онези, които е прежалила. Никога не съм искал Империята да наложи историята си върху варварите. Как мога да повярвам, че това е причина да се срамувам?[32].

И пред себе си:

От всички хора в този град аз съм найнеподходящият да напиша хроника. Подобре тази работа да я свърши ковачът, който може да крещи от гняв и от мъка.[33] 

 

Джон Кутси разказва за социалната травма убедително и бих казал – христоматийно. Социалната организация на Империята съдържа в себе си насилие, крайно и безчовечно, което е легитимно, разрешено, оправдано, безкритично, нормално. Властта и насилието, нанесеното и понесено страдание, което не е признато, чуто, посрещнато и придружено по човешки объркват и разколебават увереността ни, че сме част от една обща, споделена  общност. Резултат е разпад на доверието и на реципрочната социалност – социалната връзка. Преживява се като срам. Политиките на Центъра, неуважителни в своя корен, са травматични за периферията. Травматичността се изразява както в следите, които остават така и в разпада на социалната връзка, което води до ескалация както на параноята (токсичното недоверие) така и на насилието, а то – до още параноя и насилие. Крайният резултат е окончателно решение – тотален провал на социалността и човешкостта. Тук нямаме „вековната злоба на роба[34]“ а по-скоро трагичността на колонизиращата[35] модерност в оголен, според мен, вид. Често сме склонни да пренебрегваме изконната модерност и на индустриализацията, и на тоталитаризма и на Държавна сигурност, на чиито архиви толкова много разчитаме, въпреки, че истината за онова време е навсякъде и Everybody Knows[36].  Решението? Човешките права са решението, както се казва в началото на храбрия сайт на „Маргиналия“. А едно от тези права е правото на мир.  Съдията, еманципиран от своя собствен империализъм, открива, че

„някъде дълбоко във всеки от нас има нещо твърдо като гранит, което не можеш да научиш на нищо[37]

възможно добро, като онова нещо,

„което се взира в лицето ми а аз все не мога да видя какво е[38].

А Светлана Алексиевич[39] продължава оттам, където спира Джон Кутси – от съдбата на войниците, които оцеляват след кампанията на Империята срещу „варварите“.

[1] Димитров, В. Книга на месец ноември 2018 г.

http://chitatelski-klub.nbu.bg/%d0%ba%d0%bd%d0%b8%d0%b3%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%bc%d0%b5%d1%81%d0%b5%d1%86-%d0%bd%d0%be%d0%b5%d0%bc%d0%b2%d1%80%d0%b8-2018-%d0%b3/

[2] Кутси 2003, с. 151.

[3] Пак там, с. 5.

[4] Аврамов, Р. Икономика на „възродителния процес“. ЦАИ. София, 2016.

[5] Аврамов, Р. СПАСЕНИЕи ПАДЕНИЕ Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г. Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“. София, 2012.

[6] Бърлин, И. Четири есета за свободата. Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“. София, 2000.

[7] Кьостлер, А. Мрак по пладне. Народна култура. София, 1990.

[8] Кутси 2003, с. 10.

[9] Пак там, с. 12.

[10] Пак там, с. 25.

[11] Пак там, с. 33.

[12] Пак там.

[13] Пак там, с. 43.

[14] Пак там, с. 41.

[15] Пак там, с. 55.

[16] Пак там, с. 61-62.

[17] Пак там, с.64.

[18] Pincus, F. L..Discrimination Comes in Many Forms: Individual, Institutional, and Structural. American Behavioral Scientist. 40 (2): 186–194.

[19] Кутси 2003, с. 65.

[20] Пак там, с. 98.

[21] Пак там, с. 103.

[22] Пак там, с. 101.

[23] Пак там, с. 128.

[24] Кутси 2 Пак там, с. 61-62.003, с. 137.

[25] Пак там, с. 143.

[26] Тодорова, М., Иванов, Хр. По следите на обществения консенсус. Съдийската независимост като ключ за резултатна съдебна реформа. Култура, Брой 12, 29 март 2013.

[27] Кутси 2003, с. 147.

[28] Пак там, с. 160.

[29] Пак там, с. 165.

[30] Пак там, с. 169.

[31] Пак там, с. 171.

[32] Пак там, с. 194.

[33] Пак там, с. 195.a

[34] Милев, Г. Септември. http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=3680&Level=1  последно посетена на 17 дек. 2018 г.

[35] Edkind, Al. (2011) Internal Colonization. Russia’s Imperial Experience. Polity, UK.

[36] Cohen, L. Everybody Knows. Песен от албума I’m Your Man. Columbia Records, 1988.

[37] Кутси 2003, с. 181.

[38] Пак там, с. 195.

[39] Алексиевич, Св. Цинковите момчета. Парадокс, София, 2018.

Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.