Георги Гочев: Децата от Столипиново разбраха древногръцкия мит за Медея, той има не само огромен драматичен, но и огромен терапевтичен потенциал

Г-н Гочев, познавам ви като класически филолог и преводач, затова се изненадах от работата ви с деца от малцинствените групи. Преди година с великолепната актриса Снежина Петрова започнахте работа в Пловдив и въвлякохте в театрална игра, посредством метода на психодрамата, 80 ромски, еврейски и арменски деца. Как стана това?

 

През лятото на 2017 г. Снежина Петрова и Десислава Шпатова ми възложиха да направя нов превод от старогръцки на Еврипидовата трагедия „Медея“ за тяхното представление, което ще бъде показано на 28 юни в античния театър на Пловдив. Няколко месеца по-късно, когато със Снежина обсъждахме как да представим мита за Медея на децата, част от които ще участват и в самото представление, решихме, че простият преразказ не е достатъчен, а е необходимо и познаване чрез преживяване. Тогава Александра Гочева направи сценарий за социодраматични обучения, като използва за основа мита за Медея. Екип от петима души – Александра като психодрама водещ, Снежина като актриса, аз като класически филолог, Цветелина Спиридонова като художник и Найо Тицин като документалист – проведохме през 2018 г. 8 обучения в Пловдив, а през 2019 г. 4 обучения в софийските квартали „Филиповци“ и „Факултета“. Ромските деца от София, които разиграха мита за златното руно, ще станат част от софийския живот на „Медея“ в театър „Азарян“.

 

 

Понеже ме питате като преводач, аз приемам тази работа с децата също като превод. Защото какво направихме по същество? Преведохме „Медея“ на един базов емоционален език, който задейства определени реакции у децата. В нашата версия на мита Язон и Медея живеят на хотел с двете си деца, но Язон решава да изостави семейството си, за да се ожени за местната принцеса; Медея е бясна, кълне го и иска да му отмъсти, а той на свой ред – да я прогони от града. Толкова. Задачата пред децата, разделени на две противникови групи, е да продължат сюжета. По жребий една от двете групи разиграва своя план, а другата се опитва да го осуети. Играта завършва с групово споделяне, в което децата говорят за своите впечатления, а след това аз им разказвам за версията на мита у Еврипид и по какъв начин прочутият драматург разрешава конфликта между Язон и Медея.

 

Класическата филология може да рационализира мита – да опише кои са неговите източници и версии, да изтълкува неговите символи, да каже кое у Еврипид е ново и кое е традиционно, – но тя не може да отговори на въпроса какво у човека събужда този мит и защо той продължава да ни ужасява и вълнува. Аристотел усеща как функционира митът и заговаря в своята „Поетика“ за страх, съчувствие и катарзис, но всичко, което казва, се събира в не повече от едно изречение. Така е, защото в мита има нещо, което не може да се обясни логически, не може да се рационализира. То трябва да се преживее и почувства. Затова и съм безкрайно благодарен на Снежина и Александра, както и на децата, които ме въвлякоха в това преживяване, защото то ми даде знание, което практикуваната от мен наука няма как да ми даде със своя метод.

 

Бихте ли споделили в какво се изразява потенциалът на Медея да докосне детското съзнание? Тази митична жена е сравнявана с вулкан; толкова самобитна, независима, анархистична; майка и убийца на рожбите си…

 

Както се разбира и от горния ми отговор, в един момент стратегията на обученията ни се промени. Първоначалната ни цел беше просто да подготвим децата за по-адекватно разбиране на мита, който ще трябва да изиграят на сцена. Добре, но не можеш да накараш никой човек да разбира само историята, която слуша, особено ако участва в нея; без да иска, разбирайки историята, той започва да разбира и себе си чрез нея. Още след първото обучение ни стана ясно, че Медея и нейният мит засягат конфликти, на които дори и най-малките деца вече са ставали свидетели: например ценностния конфликт между чувствата и някаква прагматична цел. Играта им не беше артистична по онзи самоцелен начин, не беше изкуствена; беше напълно истинска и с голямо разбиране на ситуацията, въпреки затрудненията, които някои от тях имат с българския език.

 

Другото, което забелязахме, е, че тези обучения имат непосредствен ефект, който се състои в две неща: по-голяма готовност на децата да споделят неща, свързани с конфликтите в техния живот; и усилено социално чувство между участниците в играта. След всички символични битки и кланета, към които ги подтикват конфликтите на този мит, те не бяха станали по-затворени и разединени, а напротив – по-отворени към себе си, по-отворени едни към други и по-близки. Няма да забравя как едно момченце се представи в началото на играта чрез малка плюшена играчка, която мачкаше в ръце. В края на играта вече разговаряше свободно и държеше най-голямото мече. Какво му се беше случило? Беше изиграло едно от децата на Медея и в сценария, измислен от неговата група, спонтанно бе убило символичния си баща, за да защити майка си от него, след което бе провело откровен разговор с неговия дух. Може би се бе опълчило на някаква несправедливост в своя живот, на която не знаеше как да се опълчи. Все едно, това, което то изпитваше, очевидно беше облекчение.

 

Медея – тази жена, която е едновременно богиня и смъртна съпруга, лечителка и отровителка, грижовна майка и убийца на децата – е несъмнено един разкъсан и разединен образ. Но точно този вид образи, оказва се, притежават не само огромен драматичен, но и огромен терапевтичен потенциал. Като ни сблъскват с нашите собствени конфликти и разломи, те в повечето случаи успяват да събудят в нас не енергията на насилието и разединението, а точно обратно – една съзидателна и здравословна енергия. Не по рационален, а по емоционален път човек излиза от досега с тези кървави персонажи с усещането, че е по-здрав и събран в себе си, че се познава по-добре, че е по-близо до това, което е: и до собствените си възможности, и до собствените си демони.

 

Може би затова в игрите на децата Медея винаги беше победител и нейната роля винаги беше оценявана положително – дори и след като научат, че във версията на Еврипид тя убива собствените си деца. Децата, които се докосваха до нейния образ и нейния мит, оценяваха не толкова нейните действия, колкото това, което се е случило със самите тях и в отношенията им с другите.

 

 

Впечатляваща е вашата идея през Медея да провокирате отношение у 8-14 годишните към конфликтни ситуации като бежанската криза. Какво знаят те за насилието? Как придобитите нови знания за театъра надграждат собствената им етническа култура и идентичност?

 

Много от децата, особено от ромската общност, живеят по някакъв начин в ситуацията, в която живее и семейството на Медея в Коринт. И те са дошли от другаде, живеят изолирано в покрайнините на нашите градове – като в някакъв вечен хотел, и мечтаят за по-добър живот. И действително, някои от родителите са се опитали да намерят този по-добър живот. Най-често чрез работа в чужбина – във Франция или Германия. Без да са гонени от война, този вид икономически мигранти често страдат вторично от тежки конфликти вътре в семейството, които се преживяват емоционално много силно и травматично.

 

Та какво видяхме? Видяхме, че този стремеж към по-добър живот, персонифициран в мита от героя Язон, не се оценява като особено положителен. Децата предпочитат семейството да е цяло, а не заможно и добре социализирано. Видяхме освен това, че социалната маргинализация веднага се компенсира от силна вътрешна сплотеност. Когато една от двете групи в играта трябваше да измисли план, помощници почти винаги бяха роднини и приятели, и никога социални институции. Само веднъж в една от игрите – и то с еврейските деца, като решение на конфликта между двамата родители се появи съдът, но това решение не сработи: децата избраха за съдия онова момче от групата, с което комуникираха най-слабо, а то, на свой ред, веднага реши конфликта, като осъди на смърт и двете страни.

 

През март, в рамките на програма „Походът на аргонавтите“, разиграхте мита за златното руно със софийските деца от „Филиповци“ и „Факултета“. Сюжетът е многовалентен: от една страна, Пития иска да бъдат принесени в жертва на боговете децата Фриксос и Хеле, а от друга, златното руно изкушава човешкото съзнание с мечти за материален успех? И още един въпрос – децата по правило предпочитат happy end, какъвто в древногръцките митове отсъства, това не е ли проблем?

 

И тук, като в мита за Медея, направихме един вид превод. Децата се разделят на две царства, между които има море, след което по жребий златното руно отива при едното царство. Какво символизира руното? То е слънцето, което освен светлина и топлина, носи и благополучие. То е късметът, щастието. Задачата на едната група беше да опази своето слънце, а задачата на другата – да го завладее, за да излезе от мрака и нещастието, в които трябва да живее. Този базов конфликт, който протича едновременно космически и социално, защото се преживява като бедствие и несправедливост, може да доведе до всякакви сценарии и решения.

 

В някои от групите имаше желание за happy end и играта завършваше с подялба на руното и сватба между двете царства. Но знаете ли какво се случваше след това? Картината на пълното щастие невероятно много приличаше на картината на смъртта, разиграна малко по-рано. Може да звучи зловещо, но не е. Животът без събития и конфликти в пълен happy end за всички много прилича на смърт. Затова и този живот не може да продължи дълго; не защото щастието е непостижимо, а защото пълното щастие за всички представлява особено спиране на живота и смърт на самия организъм.

 

В този смисъл гръцките митове са много по-мъдри и близки до реалния живот от холивудските митове. И в гръцките митове има happy end, само че особен. Отделният човек страда и губи, но животът продължава. По-важно е оцеляването на цялото, на самия социален организъм, от който нещо трябва да умре, а не щастието на отделния човек. А в нашите митове всички поотделно трябва накрая да са щастливи. Това е невъзможно и е хубаво, че децата се сблъскват емоционално с тази невъзможност, с която ще се сблъскват много пъти през живота си. Понякога конфликтът е нужен, за да изтече някакво напрежение, нещо старо да отпадне, за да се даде шанс на нещо ново.

 

Важно за нас като онлайн издание за човешки права да ни кажете, вярвате ли в интеграционния ефект от вашата програма?

 

В последния ден от обучението ни във „Факултета“ се случи нещо дребно, което ме накара да се замисля по-сериозно върху този въпрос. Докато с мой колега стояхме пред хубавата сграда на фондацията, в която току-що бяхме провели играта, отнякъде по улицата дойдоха три хлапета. Мърляви, със смъкнати панталони, нарамили по един дрипав чувал с железни суровини, те се приближиха и едното, докато му капеха сополите, попита енергично за стотинки. Едните деца вътре в сградата обядваха в една приятелска и защитена атмосфера, а тези тук събираха стотинки, които вероятно някой щеше да им вземе. Не твърдя, че тези последните бяха нещастни, но се питам по какво едните се различаваха от другите? По всичко и по нищо. Да, но тази ограда, която ги делеше, не беше само физическа, но и социална. Работим с децата вътре в сградата, а с тези извън нея – не.

 

Давам си сметка, че социалната интеграция на децата, с които се срещаме, вече е започнала: било чрез програмите на местни центрове, било в семейството. Тази интеграция само се подпомага от хора като нас, но тя идва от другаде: от естествения стремеж на всеки човек да бъде с по-силни и успели хора на едно по-добро място. Някои имат един потенциал да реализират този стремеж, други – друг. Е, да, само че, както казах и по-горе, реализирането на този стремеж често води до вторични разкъсвания и травми на идентичността, които нямат пряко отношение с проявите на нетолерантност в обществото. Социалната интеграция, дори когато протича по най-добрия възможен начин, може да причини вътрешна дезинтеграция в семейството или личността, и съответно – да поражда усещане за нещастие и един вид носталгия по бедния, но по-свързан живот в гетото.

 

Затова и ние не искаме да стимулираме толкова процеса на социална интеграция, колкото процеса по изграждане на личностен интегритет. Това означава у децата да се стимулира изграждането на механизми за самостоятелно и полезно за самите тях справяне с най-честите междуличностни, семейни и социални конфликти, на които са изложени. Стремежът не е да се почувстват като едно цяло с някаква абстрактна група на щастливите българчета, а да се почувстват като едно цяло със себе си и своите приятели.

 

Оттук и нашият метод на работа спокойно може да бъде приложен към деца извън малцинствените групи. Защото стремежът не е толкова към социална интеграция, колкото към личностен интегритет, към знание за себе си. А интегрираният в себе си човек постига с по-голяма лекота и социална интеграция.

 

Фотограф: Васил Гарнизов

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).