Мирослава Кацарова: Рокендролът не е мъртъв, той само лекичко понамирисва

След последната ни среща, Мира, разбрах от скъпа приятелка – журналист в Портал Култура, че сте следвали по едно и също време  богословие. Как се стига от богословието до джаза?

В гимназиалните си години попаднах в среда, която ми засили вкуса към забранения плод в онези времена. Това бяха края на 80-те, а аз учех в Английската гимназия с френски в Пловдив. Сетивата ми бяха изострени към всичко, което е извън системата и е тъждествено на моите младежки разбирания за нонконформизъм. Тъкмо бях открила музиката на Били Холидей, нейната автобиография, джаза и се идентифицирах с тази естетика. После започнах да слушам Майлс и Колтрейн, които ме пронизваха и ми носеха усещането за нови светове. Тогава четяхме френски екзистенциалисти, в оригинал, естествено, обличахме се вечер в развлачени дрехи и джинси, напук на униформите, които бяха задължителни. В компанията от умни и любопитни млади хора, в която се движех имаше пънкари и се налагаше да превеждам текстове на една френска пънк група от 80-те Berurier noir, които протестираха срещу политиката на Жан – Мари Льо Пен. С една дума, метежно поколение бяхме.

Мирослава Кацарова

 

И като се появи възможността жени да учат богословие, това беше знак за непокорната ми душа. Друг е въпросът, че нивото на образование никак не бе това, на което се надявах. Случи се, че през деня четях, учех или превеждах за себе си руски богослови, които пишат на френски (Павел Евдокимов), а вечер пеех джаз в един клуб, наречен “Блу ноут”, после Арт клуба, а сетне и във Френкис на Кърниградска. Така до ден днешен и джазът, и богословието са ми важни, и някак свързани. Вярвам в Бог, изповядвам ценностите на християнството и философията на православието, а животът ми е музика. И нестихваща борба.

 

Говорихме си с теб за Уудсток и страхотния фестивал в Уайт Лейк и онези 500 хиляди луди по Джанис Джоплин и Джими Хендрикс фенове . Петдесет години по-късно – какво се случи с рока?

Уудсток е велико събитие в историята не само на рока, но и на музиката на 20-ти век изобщо. Това е пример за това как големите истински неща нямат дълъг живот, уви. Символите на този феноменален фестивал от 1969 година също бързо отлитат от нашия свят: и Джанис Джоплин и Джими Хендрикс си отиват на 27 годишна възраст на следващата година, през ‘70-та.  И двамата невероятно талантливи, владетели на блуса и ритъмендблуса, особено Джими Хендрикс. Неговият маниер на свирене на китара най-силно илюстрира метаморфозата на ритъмендблус в рокендрол. Огромната му музикалност, неконвенционалност и бунтарският му дух са в дъното на тази невероятно енергична, експлозивна музика, която заразява само докато я слушаш на запис. Не можем и да си представим какво е било да звучи на живо, сред близо половин милион млади и волни като птици хора!

Когато става дума за Уудсток не мога да не спомена моята любима Джони Мичъл, която изпълнява песента Woodstock на следващата 1970 година по нейни музика и текст.*

Хърби Хенкок и Джони Мичъл

 

Образът й на русо, слабичко момиче с китара и звънък глас е незабравим, въпреки че тя променя много впоследствие стила си, развива го и от фолк, през рок до джаз: в края на 70-те вече записва с някои от най-добрите джазмени. Сред тях са Уейн Шортър, Джако Пасториъс, Хърби Хенкок. Имам предвид албума й в почит на легендарния Чарлз Мингъс. Джони Мичъл си остава завинаги бунтарка посвоему, но преди всичко е творец, който се променя и не спира да разгръща талантите си. Тя е интересен музикант, пише разтърсващи текстове, песните й са разпознаваеми, а освен това рисува обложките на всичките си албуми, защото е завършила художествена академия. Джони Мичъл за мен е философия и състояние на духа. Тя е и моят личен символ на Уудсток.

 

Мисля си, горе-долу подобна съдба като нейната сполетява и рока като мащабно явление: през годините той се променяше. Безспорно най-силният му  период е от средата на 60-те, 70-те и 80-те. Знаете, че в началото на 60-те се появяват Бийтълс и Ролинг Стоунс, в средата на десетилетието свещената британска троица: Пърпъл, Лед Цепелин и Блак Сабат. И трите групи основани през 1968 година. Три години преди това в Лондон се събират Пинк Флойд, както и Дъ Доорс в Лос Анджелис, година преди това пък тръгват по пътя бунтарите Дъ Ху.

Блак Сабат

 

 

Би било несериозно да си мисля, че толкова пространна тема като историческите метаморфози на рока може да бъде детайлно анализирана в едно интервю, но не мога да не спомена някои много значими групи като тези или явления.

Почти всички рок групи от тази епоха си имат свой музикален, но и философски дух, повечето от тях са като проповедници на идеи, които обединяват малки общества, неформални младежки групи, предизвикват социални явления и метежни настроения. Например пънк рока през 70-те и после през 80-те си има своите много типични бунтарски послания, а някои от тях като Секс Пистълс примерно си проповядват чист анархизъм, дори нихилизъм. В тази връзка ще споделя, че бях гимназистка, когато в края на 80-те в България се появиха няколко култови пънк групи: Контрол, Нова Генерация, Ахат, тръгнали именно като ъндърграунд явления. Те някак вече носеха гласа на промяната, точно заради това не бяха толерирани от властта. Спомням си от английската гимназия си организирахме  пътуване до Асеновград в края на 80-те, където имаше концерт на Контрол, но, уви, не го чухме до края, защото се разигра някакъв цирк от тогавашната милиция и ни изгониха. Концертът приключи набързо. Тогава ходех по тези събития не толкова заради музиката, колкото заради бунта срещу системата, срещу несправедливостите и цензурата на комунизма, срещу фалшивия морал на обществото. Изобщо, всички се надявахме и надушвахме промяната. Били сме наивни, цяло едно загубено поколение, родените след 1970-та, поколението на прехода.

Нирвана Кърт Кобейн Крис Новоселич Дейв Грол

 

Тогава по купоните се слушаше много рок: хард рок, хеви метъл, прогресив, пънк. По онова време се появи и любимата на част от приятелите ми сиатълска вълна: Пърл Джем, СаундГардън, Нирвана, Алис ин Чейнс и пр. Рокът сякаш продължи да се развива и в началото на 90-те. Макар че не слушах тази музика, се възхищавах на появилия се бунт срещу големите издателски компании около алтернативния рок и гръндж вълната.

Това бе и някакъв вид реакция срещу музикалната индустрия, клишетата й, жестоките обвързаности и съсипващата експлоатация на артистите. Тогава се заговари за първи път за независими лейбъли, за независими артисти, които се бунтуват срещу общоприетите правила. Беше интересен период: “гаражните” банди, гръндж вълната, която не робува на съвършените образи и стерилния музикален саунд, нискобюджетни продукции, които, въпреки всичко, се харесват. Това си беше заплаха за големите издателски компании, които са корпорации с огромни печалби и внезапно започнали да губят, вероятно, заради продажбите на неизвестни, малки лейбъли.

 

Империята, разбира се, отвърна на удара: големите звукозаписни къщи започнаха да продуцират “гаражни” групи, да имитират дори саунда им, да ги рекламират, да влизат в главите на младите хора през музиката. Тъй или иначе всеки бунт на рока във всичките му разновидности е бил рано или късно потушаван или от големите корпорации. Но бунтът никога не е стихвал окончателно.

Ролинг Стоунс

Питаш ме 50 години по-късно, след  Уудсток какво се случи с рока и аз чувам думите на обожавания чешит Франк Запа, които той казва за джаза през 1974 година: “ Джазът не е мъртъв. Той само лекичко понамирисва.” Та бих съотнесла днес тези негови думи за рокендрола. Ето какво бих видяла, ако изхождах само от факти: новините около рок величията са все по-често свързани с тяхната смърт, за жалост. Изпратихме кого ли не, включително и непрежалимия Дейвид Боуи си отиде. Рок концертите по големите арени и стадиони все още са оглавявани от динозаврите: Ролинг Стоунс, Роджър Уотърс, Пол Маккартни, Ю Ту, Металика… Групите от 90-те като Рейдиохед или Колдплей например също вече са със статут ветерани. Официалните статистики по продажбите на компании като Сони мюзък, показват че основните куповачи на рок музика са хора над 40 годишна възраст (информацията е публикувана в Билборд през 2016 година). Радио станциите въртят основно рок шлагери от 60-те, 70-те, 80-те…

                                                              Джанис Джоплин

Това е хладният образ на ситуацията с рока, навярно. Но аз като човек, затънал в музиката, каквато мисля си, съм, виждам още светлина в рока: и като философия, и като социално явление, и чисто музикантски. Слушам около себе си нови рок банди, които свирят и записват музика вдъхновено, включително и в България: Тюб Хедс например, или Джеръми?… Някога фронтменът на Нирвана Кърт Кобейн записал в тефтера си, че бъдещето на рока са жените. Кой знае. Може би ни чака нова музикална, рокендрол революция, предизвикана от дръзки и талантливи дами.

Някои казват, че рокът не е политкоректен, затова световните комерсиални вериги предпочитат  други стилове. Така ли е?

Колкото и да не ми се иска да вярвам в световната конспирация знам, че пазарите са управлявани от големите корпорации. Знам също така, че те винаги са политкоректни. Политика и бизнес вървят неизменно заедно. Това се отнася и за музикалния бизнес: продукции, реклама, награди, продажби. Ясно е, че вече не се печели толкова от продажба на дискове или плочи (има ренесанс на винила, което също си е търговски трик), а от концерти. Фестивалите продължават, стадионите се пълнят, но има сериозна вълна на не-рок артисти напоследък: Бионсе, Лейди Гага, Ариана Гранде, всички версии на хип-хоп културата. Не мога да обобщавам дали това е плод на предварително режисиран сценанарий заради политическа коректност, но си спомням, че в средата на 80-те Куинси Джоунс заяви пророчески, че бъдещето принадлежи на хип-хопа. И ето, че е бил прав. Доминира често вулгарен, безвкусен и меко казано пошъл хип-хоп, но има и такъв, достоен за уважение. Истински бунтари, музиканти от висока класа, рапиращи артисти, които умеят да изказват социални и човешки проблеми автентично и смело, както това някога е умеел да прави великият Чък Бери през 50–те на минали век, когато рокът се е зародил.

Чък Бери

 

По-лош или по-добър бе светът по времето на рок динозаврите, когато имаше надежда и велика музика!

Как бих могла да обобщавам, когато при мен надеждите, че светът може да бъде по-добро място, благодарение на музиката, още са живи. Онези времена на великите “динозаври” ме предхождат, аз съм постуудсток човек, моите идеали по отношение на музиката, а и изобщо, са изградени на базата на идеите на джаза, за който мнозина твърдят, че също е “смъртник”. Помня как Кийт Джарет заяви, че джазът е мъртъв след смъртта на Майлс  в началото на 90-те. Аз, може би, съм оптимист, защото вярвам в промяната.

Кийт Джарет

Сега няма толкова мащабно събитие като фестивала в Уайт Лейк през ‘69-та, но има малки огнища, свързани с онзи величав огън. Не спират да съществуват и да се създават малки, независими фестивали, алтернативни сцени, клубове. Едно такова неконвенционално и  възхитително събитие е поредицата, която от известно време следя – “Tiny  Desk Concerts”, чиято концепция е камерен концерт на много добри музиканти – рок, хип-хоп, соул, джаз, пред малка публика, в уютното пространство на кабинет с огромна библиотека. Но днес има една друга възможност и това е интернет: тези камерни концерти се излъчват и имат милиони зрители, а инициатор е един малък и независим лейбъл NPR music. Това е само пример за възможности, за бъдеще, което предстои.

 

Наскоро видях в Instagram страницата на любимата ми Джони Мичъл публикувани думи в нейния стил (цитирам по памет): “ако не се промениш, ще те разпънат на кръст, защото не се променяш. Ако се промениш, ще те разпънат, защото си се променил. Аз обичам движението, затова избирам да се променям.”

 

 

 

* I came upon a child of God

He was walking along the road

And I asked him, where are you going

And this he told me

I’m going on down to Yasgur’s farm

I’m going to join in a rock ‘n’ roll band

I’m going to camp out on the land

I’m going to try an’ get my soul free

We are stardust

We are golden

And we’ve got to get ourselves

Back to the garden

 

Then can I walk beside you

I have come here to lose the smog

And I feel to be a cog in something turning

Well maybe it is just the time of year

Or maybe it’s the time of man

I don’t know who l am

But you know life is for learning

We are stardust

We are golden

And we’ve got to get ourselves

Back to the garden

 

By the time we got to Woodstock

We were half a million strong

And everywhere there was song and celebration

And I dreamed I saw the bombers

Riding shotgun in the sky

And they were turning into butterflies

Above our nation

We are stardust

Billion year old carbon

We are golden

Caught in the devil’s bargain

 

And we’ve got to get ourselves

Back to the garden

 

Joni Mitchell

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).