Мила Минева: Немалко учители намират расистките дискурси за легитимни

Госпожо Минева, Вие сте преподавател и имате непрестанен контакт със студенти. Как реагират те на етническите конфликти в  Габрово, а преди това във Войводиново? Може ли да направите извод за либералния им и  граждански капацитет да осмислят адекватно сблъсъците между националистически младежи в провинцията с местните роми?

Позволете ми да започна от края на въпроса Ви – струва ми се изключително непродуктивно да чертаем нови разделителни линии като тези между студенти и националистически младежи от провинцията. Добре би било да си признаем, че национализмът се произвежда институционално – от училищата, медиите, политическите институции… Крайно националистически нагласи можем да открием не само в провинцията или сред маргинални групи, а напротив – в столицата, сред елитите, сред добре интегрираните младежи, които са нашето бъдеще. Така можем да разберем и защо студентите ни реагират разнообразно, както по повод етническите конфликти, така и по другите културни войни, които се водят в страната ни. Проблемът е как реагираме ние, техните преподаватели, а често ние също си служим с език на омразата, проявяваме расистки нагласи и даваме съмнителни интерпретации на избухващите епидемно етнически напрежения. Нерядко публични анализатори, академици и професори се вписват в хора на онези, които, ако не подклаждат, то поне легитимират проявите на насилие (нека да си спомним дори само писмото до Б. Борисов на „български интелектуалци“ в подкрепа на Каракачанов по повод напрежението във Войводиново). Всъщност именно това, ми се струва, най-тревожно – езикът на омразата се използва от интелектуални и политически елити, от най-високи трибуни и така започва да се превръща в „здрав разум“; да обидиш някого, като че ли, спира да бъде проблем в ситуация, в която депутат си позволява да нарича едни жени „кучки“, министър – да определя хора като „скотове“, евродепутат – да пише за определени хора като за „животни“, „примитивни животни“, а вицепремиер да определя „гневът на хората като справедлив“. Обикновено такива етнически напрежения пламват от обикновени прояви на битова агресия. Добре би било да разберем, че работата на институциите е да накажат справедливо престъпилите закон, но съвсем не им е работа да наказват цели групи – отговорността и наказанието са лични, поне в една модерна национална държава. Именно затова си позволявам да твърдя, че често институциите произвеждат политики, основани на омраза или, казано по друг начин, тук става дума за практикуване на институционален расизъм. Когато се събарят ромски къщи, единствени жилища на обикновено бедни и социално изключени семейства – практика, която противоречи на европейската,- защото са незаконни, а едновременно с това търпим луксозни незаконни имоти, това е учебникарски пример за институционален расизъм.

Има ли връзка между нивото на образованост, на „броя на прочетените книги“ от представителите на политическата класа и публичното производство от тяхна страна на антициганизъм, или други форми на слово на омраза?

 Да залагаме на образованието като път към спасение от езика на омразата е един успокоителен подход или нещо като заравяне на главата в пясъка. Аз лично не бих си позволила да правя подобни лесни и, бих казала, трудно защитими връзки. Много образовани хора, както в България, така и по света, си служат с език на омразата. Във филма на Адела Пеева „Да живее България“ е показан по впечатляващ начин и този аспект на национализма – отличниците в училище говорят срещу ромите, тяхното мнение учителите определят като „ярко“, а тях самите като лидери, директор на театър подкрепя младежите и им съдейства с експертизата си на диктор в организирани от тях публични шествия, кмет предвожда националистическа процесия с гигантско българско знаме… По повод проект, изследващ образователните неравенства с ръководител проф. Петя Кабакчиева, миналата година обикаляхме по различен тип училища в няколко града в страната. За нас беше удивително да открием, че учители, които всеки ден работят с ромски деца, често говорят расистки – казват, че тези деца са други, че те „толкова могат“, стигат до генетически обяснения на различията, т.е. практикуват расистки дискурси като легитимни. И още нещо – в момента, в който в едно добро училище започне да нараства броя на учениците от ромски произход (но и броя на децата със СОП), „по-будните“ семейства преместват децата си в други училища. А това означава само едно и то е, че ние приемаме и практикуваме в частните си стратегии политики на сегрегация и подкрепяме разделенията между различните хора.

Именно затова не образованието, не броят прочетени книги могат да ни научат да не мразим. Образование, структурирано около идеята за конкуренция и лично постижение, няма как да ни помогне в битката с омразата; то може само да легитимира изключването на по-слабите, различните, говорещите друг език. И още нещо, което много изследователи определят като слабост на меритокрацията – така ориентираното образование ни позволява да си мислим, че нашият успех е резултат от лично усилие, а неуспехът на другите се дължи на техния мързел, т.е. те могат да получат единствено нашето презрение; а преходът от презрение към омраза не е дълъг. И забележете, езикът на омразата се насочва не само към етнически маргинализирани групи, но към всички социални групи, които не са във властова позиция – социално слабите „злоупотребяват“, инвалидите са „фалшиви“, жените си заслужават боя, а за „джендърите“ по-добре да не отваряме и дума. Всъщност публичният дискурс в последните няколко години стана изключително агресивен, а най-опасното, струва ми се, е, че тази агресивност започна да се разказва като форма на „паресия“, борците срещу политическата коректност се държат като борци за свободата на словото, която някой им е отнел, а обидата, като че ли, се синонимизира с истината. Именно срещу това би ми се искало да реагираме като граждани.

И за да завършим отново с образованието – ако искаме да разчитаме на него, т.е. ако заложим на една дългосрочна стратегия, трябва да водим битки за образователното съдържание, за целите, през които ще подреждаме образователната система. В момента вървим все повече към обвързване на знанието с пазара на труда, наред с отглеждането на конкурентни, предприемчиви и креативни личности, както казах по-горе по друг начин. Дали не трябва да се опитаме да обвържем знанието, особено на ниво общо образование, не с конкуренция, а със солидарност, емпатия и приобщаване. Защото справянето с езика на омразата минава именно през приемането на другия едновременно като различен и равен (нека си припомним Цветан Тодоров и „Завладяването на Америка“). Така че, напук на съвременните трендове, бих казала, че в училище, а дали не и в обществото като цяло, ни трябва повече хуманитарно знание, което усложнява света и ни дава инструменти сами да го интерпретираме, да го виждаме през гледните точки на различни актьори, да търсим пътища едни към други.

Утре, 20 април, символна дата за световния неофашизъм, в София ще се проведе среща на френски, унгарски, германски, чешки, полски неонацисти. Техен домакин е БНС, организация, която стои зад провеждането на „Луковмарш“. Как трябва да се държим с тях?

Нека първо да си даваме сметка, че става дума за крайна наистина, но маргинална, предимно младежка група, бих я нарекла субкултурна. Като гледам реакциите в публичното пространство от няколко дни, като че ли, обществото ни има рефлекс да реагира срещу подобни крайно десни прояви. Много повече ме тревожи друго. Срещата, която ще се проведе, е под надслов „Заедно за Европа на отечествата“. Трябва ли да реагираме на това? Как и защо? Има ли нещо опасно или крайно в „Европа на отечествата“? Тъкмо за „Европа на отечествата“ беше организирана дискусия от Младежкия консервативен клуб и дясната платформа „Консерваторъ“, в която участваха анализатори, заместник министър, депутат, евродепутат, журналисти; дебатът се проведе в Шератон, а новината за него премина през повечето големи медии. „Европа на отечествата“ беше представена и обсъждана като нова визия за съюза. Не са малко изявите на г-н Джамбазки, например, в които той определя „Европа на отечествата“ като бъдещето на съюза, като по-добрата алтернатива спрямо ЕСССР. И така „Европа на отечествата“ се оказва визия, излъчена не от маргиналията на политическия дебат. Това като че ли е симптом, че публичният език става все по-краен, т.е. търпи и допуска без санкция много по-крайни изказвания, които често насаждат омраза и/или подбуждат към агресия.

Знаем къде ще се съберат последователите на Адолф Хитлер, знаем и на какви теми ще говорят, макар че  темите им уж са в контекста на  Европа на отечествата.  Чл.108 от Наказателния кодекс забранява проповядването на фашистка, на недемократична култура, затова ви питам – какво трябва да бъде поведението на държавните институции? |Чух по медиите наскоро, че  в Германия властите провели обиск на апартамент, за който имало информация че е пространство за изповядване на ревизионизъм, на неонацизъм…

Честно казано не бих искала да коментирам правни проблеми, защото тук става дума за това – ако нещо е престъпление по Наказателния кодекс, то би трябвало да изградим така институциите си, че те да гарантират прилагането на този кодекс. От друга страна юридизирането на този проблем не ми се струва достатъчно. Ние като общество като че ли отказваме да мислим миналото си отвъд патоса и носталгията; едновременно с това толкова често призоваваме миналото, че забравяме да спорим за настоящето си, а да не говорим за бъдещето. Подобни крайни изказвания и действия, с които много хора се ангажират, струва ми се са симптом на проблем днес. Нещо в живота ни днес не ни харесва, но наместо да се опитаме да разберем какво не ни харесва, как можем да го променим, ние се отнасяме във възхвала на някакво минало (понякога престъпно); казано по друг начин, крайните жестове като че укрепват и легитимират статуквото.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).