Костадин Бонев: Спечелиш ли зрителя и щуротия да пуснеш във филма, ще ти повярва

 

 

Новият филм на Костадин Бонев “Далеч от брега” е екранизация по романа на Евгений Кузманов «Чайки далеч от брега».  В основата на сюжета лежи противостоянието на творческата личност и властта. Театралният режисьор Братоев избира пиеса за постановка, като се стреми да изрази своята гражданска позиция, мнението си за ситуацията в страната. В кинодрамата  сцените на репетициите по мистичен начин се преплитат с реалността.  А в реалността представителите на властта оказват натиск върху режисьора, заплашват го.

«Далеч от брега» е съвместен българско-украински проект (производство: Trivium Films и  Киностудия Одеса).  Костадин Бонев е режисьор и продуцент на филма (заедно с Андрей Осипов), както и съавтор на сценария. Оператори са Константин Занков и Орлин Руевски, композитор – Николай Иванов.

Главните роли изпълняват: Пенко Господинов, Стефан Вълдобрев, Жорета Николова,  Йоана Буковска-Давидова и др.

 

 

Коце, много награди вече има „Далеч от брега“! Последната е на Стефан Вълдобрев! Радваш се сигурно!

Костадин Бонев. Някакси така се случва. Аз бях убеден, че филмът ще бъде комуникативен. Че ще намери своите зрители и в България и извън България. Не правя разлика между зрителите. За мен е важно да стигне максимално до голям брой хора, независимо къде са.

Засега филмът е показан само на София филм фест, тепърва му предстои среща с публика от масовите салони. Какво очакваш?

КБ. Нямам съмнение, че „Далеч от брега“ ще се хареса на някои хора от моето поколение. Те ще се познаят в историята ни. Очаквам и младите, които да го възприемат като сатира на днешното.

Вероятно заради метафората с „лудия капитан“!

Пенко Господинов в ролята на режисьора Злати

К.Б./смее се/ Точно така.

Защо поиска да включиш в разказа една пиеса, писана през 1988-ма година?

К.Б. „Чайка далеч от брега“на Евгени Кузманов замалко да срути издателство „Народна младеж“. Най-много пострада Атанас Свиленов, който е редактор на това издание.Тогава всички разпознаха Тодор Живков в образа на побъркания капитан, който върти кораба в кръг и не знае накъде вече да го поведе. И хвърля моряците на плъховете. От този роман ние направихме специално за филма нещо като откъси от пиеса, която да бъде поставена.  Изглежда  сложно, но всъщност  филмът леко се гледа. Всеки гледа пиесата като нещо, което е дадено. А то е написано специално за филма.

Убеден си , че „Далеч от брега“ е комуникативен и  за младите. Откъде е тази убеденост? Говорила съм с десетина човека, после ще ти кажа какъв беше коментарът им.

К.Б. Малко или много, дано не прозвучи много помпозно, но това се неизбежни равносметки. Аз, бавно-бавно се разделям с киното, така да се каже. Това са последните филми, които правя.

А,не, имаш още много творчески път да вървиш!

К.Б./смее се/ Така де. Винаги в последните си филми аз съм обръщал внимание как даден филм би се възприел от младата публика. Преди 10 години когато с Влади Киров/светла му памет/ работихме по „Военен кореспондент“ аз му казах нещо, което люто го разгневи. „Владко, нека да направим филма така, че дори хора, които не са чели Йовков да схванат за какво става дума.“ Той първоначално реагира изключително остро. Как може въобще да има хора, които да не са чели Йовков. Но така или иначе, за добро или за зло, има такива хора! И това ми беше основната задача. Да направя така филма, че той да може да комуникира и с тези, които не знаят кой е Йовков. И това, и във „Вапцаров – пет разказа за един разстрел“, и в „Потъването на Созопол“ аз винаги съм се допитвал до мои познати, до мои студенти. Страхотно ми помогна,че аз от години преподавам тук и там и влязох в контакт с изключително кадърни и качествени млади хора, които мислят доста по-различно от мен.

 

Режисьорът Костадин Бонев разказва за най-новия си филм “Далеч от брега”

В какво е разликата помежду ви?Кое в разказа, в посланията /не|/прави връзката с тях!

КБ. Най-важното е това те да усетят, че поставяш честно въпросите. Например има един млад режисьор, когото аз много уважавам и харесвам филмите му, когато направих „Потъването на Созопол“ ми каза – „направил си много честен филм!“ Не знам какво точно значи, може би по-скоро филм, който внушава доверие. Тоест, да спечелиш доверието на зрителя означава, той да започне да гледа! Оттам нататък каквато и щуротия да пуснеш във филма, той ще ти повярва! Ако той тръгне да те следва от самото начало. Ако тръгне с някакво съмнение, тогава той ще бъде опонент до края. Не става въпрос всички да те харесат, но колкото повече, особено… не искам да деля зрителите на такива и други, но малко или много, има зрители, които имат нужда от филм, който да им казва нещо. Да им отправя някакво послание. Да има откровение, което те да видят и усвоят. Често се случва да има хора, които казват, а бе, не знам защо, но няколко дни вече мисля за филма.

И аз вече втори месец мисля за „Далеч от брега“

К.Б. Да…Парадокс, че филмът се харесва на хората, правили театър и правили изкуство. Един режисьор, който от дълги години не живее в България, ми каза „Абе ти, ти…си направил филм за моя случай в Благоевград/смее се/. Не, не съм направил филм за неговия случай. Не съм знаел въобще за такъв случай. Но явно всеки се сблъсква с тази мека хватка на властта, която не ти дава да дишаш спокойно. Значи…не те оставя да си почтен!  Аз не искам да съм борец! Искам да постъпвам според моите принципи, да съм почтен. Наскоро гледах „Параграф 22“. Там казват на главния герой „Всичко ще ти простим, но искаме да ни харесваш!“

Разказът за цензурата и самоцензурата са познати неща. Откъде идва този хъс на героя ти Злати, да направи толкова двусмислена пиеса в един провинциален театър. Тя явно му се е струвала много важна. Можел е да постави Шекспир, нали така? Никой няма да му спре спектакъл по Шекспир!

К.Б. Така е. Но понякога човек е обсебен от някаква идея, която му е дошла и той намира в нея откровение. Иска да направи точно това нещо. Много често се случва. Всеки от нас има такива случаи. Когато бях студент във ВИТИЗ направих дипломна работа за Хрисан Цанков! Изобщо не съм си представял на какво съм се нанизал! 25 години по-късно проф.Надежда Тихова ми казва “Ако знаеш колко съм ти треперила“!..Не съм разбрал. Не съм разбрал колко е била опасно! Не съм съзнавал…Понякога човек има такъв подтик.

 

 

 

Стефан Вълдобрев в ролята на “Лудия капитан”

Злати е „махнат“ от големия град и отива да прави театър в провинцията. Той е зареден с протест, с него са постъпили брутално, творчеството му е пречило на някого. И все пак решава да постави пиесата в това малко градче…

К.Б.Той си я носи! Той явно е искал да я започне още в София. Идва в градчето с нея, иска да я направи тук. Знае още, че в Народния театър НЯМА кой да я направи! Затова трябва той да я поставя.

Политическо съзнание ли е?

К.Б. Не, това е интуитивно. Прихванал съм от дългата ми работа с Ина Вълчанова, тя е известна – това го казаха във в.Култура – тя е известна с това,че в първо действие слага пушка, която до края не гръмва!/смее се/. Разбираш ли, това е парадоксът! Конфликтът го има, но не е артикулиран. Това нещо на мен много ми харесва. Понякога нещата може да нямат логично обяснение, но те да намерят обяснението си, когато те се случват.

Героят ти превръща театъра в медия. Ще съобщи нещо важно. Ще отправи послание!

К.Б. Нали затова се казва „Цар Траян има кози уши!“

 

 

Сцена от “Чайка далеч от брега”

Театърът като медия беше крайно цензуриран по време на комунизма. В театъра се случваше „непокорството“! На сцената имаше събития, каквито мога да нарека “гражданска” критика. Дали срещу местните дерибеи, или срещу тогавашния дерибей какъвто беше Тодор Живков! Това твоето алтерего ли е?

К.Б. Не, това не е моето алтерего. По-скоро може да се каже ,че това е алтер егото на Никола Петков, съсценарист. Но там има неща, които са плод на моите разговори с Крикор Азарян. Аз познавах много добре Пантелей Пантелеев. Имаше режисьори като Любен Гройс, или от още по-старото време. Имаше Любо Даковски! Всички тези хора действаха точно по начина, по който действа Злати.

Да кажем, че влагаш в Злати Пантелей Пантелеев? Припомняш ни за репресирания Пантелей Пантелеев!

К.Б. На Пантелей му помогнаха още във ВИТИЗ да работи, за да се изхранва. Изпратиха го в Пловдив да поставя. Но той такива неща поставяше ,че… Прекрасни неща. Ходил съм къде ли не да гледам нещата му! Същото мога да кажа за Христо Церовски. Същото е със Слави Шкаров. Същото е с Никола Петков. Той издаде книга с негови спомени от 80 –те години . И се оказа, без Никола Петков да ми е разказвал, ние сме ги вкарали във филма! Без аз да знам, от въздуха, от наши разговори! Или пък че това е било толкова типично за режисьорите от онези години, разбира се, говоря за режисьорите които са имали мозък в главата си, че то се е случвало на всички! Особено да ги кажат, постави тази пиеса, а ти да кажеш – не мога да я поставя! Например, постави Лайпцигския процес!

Да поставиш в онова време „Лайпцигският процес“ е старт за добра кариера…

К.Б. Но на каква цена!

От гледна точка на фикцията самият спектакъл е много интересен. Сам по себе си той носи експресивна театралност! Звучи предизвикателно, адресира властта. Когато пристига „художественият съвет“, съставен от хора от Градския комитет на БКП, искрено ги пожалих. Там на сцената, се виждаше лудостта! Хората ,които просто се разпадат от своето протестно състояние! Самият спектакъл прави „филм във филма“!

К.Б. /смее се/. Водещият обсъждането след прожекцията на „Далеч от брега“ в Ричмънд каза, че най-голямото качество на филма е компактността на трите места на действие: кораб, театрална сцена и животът. Едното прелива в другото. Вече човек когато влезе в кухнята, почва да вижда чарковете на това което прави. Опасността да ти се разпадне филма на съставните си части, да няма спойка между едно и другото.

Ще добавя към театралните афекти в „Далеч от брега“ и атрактивния грим! Понякога ме разсейваше, любувах му се! Гримът доуплътнява посланието на актьорите, превръщат лицата им в маски. Защо?

К.Б. В общите планове този грим придава допълнителна изразителност на лицата. Второ, защото малко или много, всяка едно такова действие е някакъв мой знак на почит към Любен Гройс в случая. Това е препратка към неговите „Двама веронци“ където бяха нарисувани целите лица. Всяко нещо от филма ми има по нещо мъничко от този, нещо мъничко от онзи. То действа на подсъзнателно ниво, не е сложено така,че хората веднага да се сетят!

Критична съм към образа на Цветана Манева. Проточва действието във филма…Ти й се любуваш, тя си се любува на себе си.Но през нейния образ постигаш нещо много съществено. Мисля,че малцина ще го разберат. Тя казва „И като бяхме тогава в Германия, как ни ръкопляскаха!“ Тя разказва какъв конформист е актьорът: дали е пред публика с Гьоринг, дали „краси“ фашистки театър, няма значение!Важното е да има публика!

 

Цветана Манева е актрисата играла в”Коварство и любов” и получила аплодисменти от Гьоринг

К.Б. Героинята й е играла в „Коварство и любов“, постановка на Хрисан Цанков. Гостували са в Дойче Театър в Берлин. Това, че Гьоринг е бил в ложата, е моя приумица.

Защо?

К.Б. Нужно ми беше, за да може Цветана/актрисата/да се похвали! Да я питат „кой Херман“ й е ръкопляскал, а тя да каже „Как кой Херман! Гьоринг!“

Обобщен е образът на актьора, на актьорската група по тези балкански земи. Отделният актьор, но и цялата трупа, изглеждат твърде градобитни…аркашки от кръчмата. Пият мрачни ракия, около тях е само мизерия и разруха!

К.Б. То и сега е така…

Може би не и в Народния театър! Може би там поне материалния контекст е по-различен…Както и да е. Според мен, ти правиш реверанс към актьорската професия!

К.Б. Много ги обичам. Много ги обичам актьорите и правя всичко възможно те да го разберат. И мисля, че те го разбират. Сега се връщам от кинофестивала в Ричмънд. Там точно това ми казаха…/смее се/. Тоест, целият творчески процес, когато е колективен, той минава през пълно отдаване на всичко, което имаш и което можеш да отдадеш. Всичко, което знам за ролята, трябва да му го дам и да внимаваш на кого колко даваш! Всеки актьор е сам за себе си. Всеки е индивидуалност. Личи когато режисьорът не си обича актьора.

Злати ги превръща в едно цяло. Но, той е по-извисен от актьорите. Излъчва трагичност. Сънуванията му са чудновати. Впрочем, защото толкова настояваш на тези странни сънувания?

К.Б. Аз съм просто вкопан в балканското, в наивистичните художници. Тази балканска чувствителност, аз никога не бягам от нея. Сънуването, показано в романите на Милорад Павич, или в някои от филмите на сръбската школа, е много различно от сънуването на Фелини, или на Бунюел. Те са различни категории. Повече се доближава до сънуването на латиноамериканците! С мексиканците сме много близки, не знам защо! В сънуването  чувствителността е изострена и идват неща, които са много верни. Чисто технически ми бяха нужни сънищата на Злати, за да укрепи сюжета със скитащия насам натам кораб. Въпреки че сме гледали 6 или 7 епизода, да знаем какво се е случило.

Образът на Жорета Николова е много интересен. Когато цялата административна и политическа власт е срещу спектакъла, като директор на театъра тя изведнъж го защитава!

 

 

Жорета Николова  е театралният директор спасил от цензурата пиесата “Чайка далеч от брега”

К.Б. Георги Мишев ми обясни ролята на театралния директор. Когато гледа филма, той ми каза – „Тук си нацелил много важен момент. Защото при спирането на спектакъла /по идеологически причини – б.а./първите наказани бяха директора на театъра и секретаря на Окръжния комитет на партията! Но подтикът при Жорета е по-богат. Когато писахме вкупом сценария, това беше мъжка роля. Но аз реших да взема Жорета Николова, защото смятах че ще придаде друга дълбочина.  Да е жена директор на театъра е по-различно. Най-важното е неистовото желание на човека да бъде почтен! Когато си сам, всички компромиси, които си правил, се стоварват върху главата ти. Ти няма къде да избягаш. Това е ужасно състояние. В този смисъл, тя явно е петимна да направи нещо добро, за да може да избяга от този образ на една добре със ситуацията директорка, която при всички случаи се измъква! Тя, във филма ни, нарежда на шефа на партията какво може да направи! Тя му казва „внимавай, няма да пусна спектакъла, ако режисьорът не се върне, за да довърши!“ Във всички случаи, смятам че да се говори за онези времена, когато се развива действието, в персонажите трябва да има чертите на обикновения конформизъм, който извира отвсякъде, и…стремеж към почтеност.

Персонален героизъм…

Аз го наричам почтеност. Да си герой е много страшно! Аз не мога. Искам да не ме мислят за боклук!

Сдвояваш времето. Днес пиесите не носят такава остра провокация към света, в който живеем. Не поставят въпроса КАК живеем в този свят!

К.Б. За съжаление, така е. Някога Сатиричният театър ядосваше властта! Петимен съм днешният Сатиричен театър да прави същото.

Обещах,че ще споделя с теб какво казах на млади хора, с които гледах филма ти. Аз им казах „Този филм ми припомни колко мразя комунизма!“ А те ми казаха, „е, чак пък  – какво толкова му е на комунизма“! И така, защо ще заинтересува “Далеч от брега” ?

К.Б. Най-много, което ми се иска да се случи е да си отговорят на въпроса „кое от днешното време се случва както във филма? Когато този кораб се върти без посока, а начело стои един луд капитан, това е нашата действителност! Това че човекът е лишен от изначалното си определение – да имаш изход! Без изход човек е нещастен!

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).