Наградата за доброволчество на TimeHeroes получиха 17-годишната Рада и малката й сестра: ако си успял да зарадваш поне един човек, чувството е неописуемо

Вчера си вървях щастливо със сина ми, радостна от лятото и красотата около мен, когато забелязах две неща: някой за пореден път бе ползвал земята като боклукчийска кофа, а в далечината се приближаваше една жена, която вървеше по доста странен начин.

Независимо дали на колело или на крака, постоянно събирам боклуци. Изумява ме лекотата, с която биват оставяни навсякъде, по всяко време и от всеки. Гледам да ги хвърлям разделно, не толкова защото вярвам, че ще бъдат акуратно рециклирани, а защото смятам, че, ако аз се науча да се държа дисциплинирано към сметта, ще давам добър пример и на хората около мен. Така, някой ден, може би и в България разделното хвърляне на боклуци ще се превърне в неизбежна практика и начин на живот. Засега съм доволна поне отпадъците да са в някакви кофи, а не на земята. Някак си е обидно, освен, че е грозно и вредно за околната среда, за която някакви идеалисти постоянно се грижат, а други практици безотказно унищожават. Чудя се дали да не сформирам доброволческа група от близките ни деца с колела, с които, докато обикаляме улиците, да събираме опаковки, шишета, обувки, кутии, но най-вече капачки, за да направим масово даряване в пунктовете, където се носят. При капачките поне рециклирането е по-сигурно: знаеш, че благодарение на усилията ти, някоя болница ще получи кувиоз, а някой инвалид – инвалидна количка. Харесва ми обаче, че и без доброволческа организация мога постоянно да си събирам смачканите пластмаси, кенчета и милионите други неща, които някой вече е употребил, а после захвърлил.

Но оставям тези размисли настрана и се връщам към вчерашната ситуация. Тъй като бях с детето ми, го помолих този път то да вземе боклука и да го хвърли. Докато тази дейност се вършеше учудващо безропотно, жената, която бях съзряла отдалеч, се приближи и я разпознах. Сетих се, че живее в началото на улицата ни. Обикновено изглежда много мрачна и някак враждебна към всичко и всички, но този път освен това вървеше забила поглед в ръката си. Почудих се какво ли носи. Виждах очите й: никога не се усмихваха, цялата излъчваше чернота и мрачност. Знаех, че има прекрасна дъщеря, балерина и за пореден път изпаднах в недоумение защо гледаше толкова навъсено и неприветливо. Оставаха й няколко крачки, докато ме подмине и вече съвсем ясно виждах, че върви в напълно права линия, устремена напред, но със сведен поглед. Накрая видях какво държеше в дланта си и то ме изуми, защото най-малко го очаквах от нея: малка дървена иконка, от две части, разтворена като миниатюрна книжка. За пръв път ставах свидетел на подобно нещо. Малко е да се каже, че жената гледаше святото изображение като удавник – сламка. Тя го изпиваше с поглед, нито веднъж не извърна поглед от иконата. Запитах се какво ли й се е случило, че да изпадне в такова състояние. Ужасно ми се прииска да й помогна с нещо. На нея и на всички, на които бих могла. Но това не е като събирането на боклуци – лесно, просто и на момента. Трябва и да си сигурен, че този, на когото си пожелал да окажеш подкрепа, наистина я иска. И тогава идва съзнанието, че между готовия да сподели нещастието на другия и съответния нуждаещ се трябва да има посредник, който да ги свърже; да прати правилния помощник при правилния човек в беда.

От няколко години в България има организация-посредник, която помага в координацията на добрите дела. Сайтът на TimeHeroes предлага списък от доброволчески начинания, в които човек да се включи, ако желае или сам да предложи кампания, за чието популяризиране ще получи съответната помощ. Накрая дори и награда може да спечели, като мотивация да продължи напред. За разлика от мен, която раснах във време, когато доброволческият труд въобще не бе развит, Рада и Неда Пандеви от съвсем малки добротворстват и участват в различни инициативи. За мен, чийто живот и отговорности вече не отпуска много време за доброволен труд, с колкото и тъжни, и отчаяни жени да се разминавам, е голяма радост, че поне мога да споделя разговора си с едни от носителите на тазгодишните награди на TimeHeroes.

М.М.

На колко години сте и къде учите? С какво искате да се занимавате, освен с това да бъдете добри?

Аз съм Рада. На 17 съм, завършвам десети клас в Езикова гимназия “Иван Вазов”, град Пловдив.

Това, с което се занимавам и сега – да помагам – на хора, животни, птици, на природата. Интересувам се от психология, устойчиво развитие, бих искала да стана учител.

Аз съм Неда и съм на 9. Уча в ОУ “Княз Александър Първи”.
Тренирам тенис на маса, обичам да рисувам, да чета, да правя бижута и да рисувам камъчета. Скоро реших и да ги продавам, а парите да даря на кучешкия приют в града, в който живея. Даже вече пуснах в касичката им 6 лв.

Как се става Рада и Неда Пандеви? В какъв дом и с какви родители растете, че сте стигнали толкова малки до наградата на TimeHeroes?

Рада: Аз се определям като безкрайно щастлив човек и това естествено се дължи на родителите ми и семейството ми като цяло. Благодарна съм от сърце за цялата им всеотдайност и подкрепа!

Всъщност, как стигнахме до доброволчеството – ами, мама е главният виновник – мисля, че хич не е учудващо, но и голямата ни сестра, която беше доброволец към Национален алианс за работа с доброволци и все я виждах да търчи нанякъде, нищо, че живеем извън Пловдив и коства усилия и средства да хванеш влак, рейс, да следиш разписания. Тя ми беше пример. После спечели стипендия и замина за Великобритания, където завърши средното си образование, а към този момент – и първата си година като студентка на Острова.Там се е запознала с Международната Награда на Херцога на Единбург (Duke of Edinburgh Award) и започна Златно ниво, разказа ми. Кратко обяснение какво представлява Наградата – Международна младежка програма за личностно развитие и постижения. Участниците в нея се състезават със самите себе си, като се предизвикват в 4 категории – физическа активност, умения, доброволчество и приключенско пътуване.

И аз се заинтересувах от Наградата (също отличена с награда TimeHeroes тази година), и така реших, че ще предизвикам себе си и ще пробвам нещо ново. Единственото място в Пловдив, където можех да отида и да се запозная по-подробно, се оказа офисът на Национален алианс за работа с доброволци. И на 23 март 2017 аз поставих началото на своята Бронзова Награда – и началото на доброволчеството ми в Национален алианс за работа с доброволци. През май тази година получих и сребърна значка. Като част от “умения” избрах и продължавам да изучавам български и британски жестов език.

Членувам в НАРД вече повече от 2 години и съм участвала в повечето от организираните инициативи, като Неда също е помагала в някои от тях.

И, за да завърша по този въпрос – ако не беше мама, с безкрайните си идеи да опитам нещо ново, да съм добра, да съм смела, и с подкрепата си, едва ли щях да съм човекът, който съм днес. А да не говорим и за баща ни – за всичките пъти, в които ни е карал до Пловдив, взимал ни е, чакал ни е и най-вече ни е подкрепял в това, което правим… Те самите са пример – на колко хора, животни и птици са помагали, как ни научиха да събираме разделно боклука, да пазим природата, колко много места в България ни показаха…

Неда: Аз мисля, че имам всичко и всички, от които се нуждая, за да бъда щастлива. И това ме кара да ми се иска да помагам и на другите да се чувстват като мен.

Как, кога и защо решихте да участвате в дейността на организацията „Поколения заедно”?

Рада: Отново мама беше виновникът-инициатор – беше прочела за инициативата в TimeHeroes и ми я показа. Реших да се включа, защото просто си дадох сметка, че хората там имат нужда от някого – за да си поприказват, да помълчат, просто да знаят, че има кой да ги изслуша и да ги чуе.

На 5 август 2017 отидох в Дом за стари хора “Св. Василий Велики” в Пловдив за първи път. Бях доста притеснена първоначално, но всичките 16 баби от петия етаж ме приеха толкова топло и сърдечно, че постепенно започнах да се отпускам.

И така, опитвах се да ходя всяка събота, докато един ден не взех и Неда със себе си. И всички моментално я приеха като своя внучка. Много я харесаха.

В последствие разбрах, че и по-голямата ни сестра е гостувала в този дом, във връзка с инициатива на НАРД, в която са омесили и изпекли сладки за хората там.

Неда: Отначало просто ми беше интересно да отида с Рада в Дома, но после започна истински да ми харесва. Със сестрите ми, макар че са доста по-големи от мен, сме много близки и е хубаво, когато правим разни неща заедно.

Как възприемате възрастните хора; защо сте решили, че точно те имат нужда от вашата грижа?

Рада: Вече почти две години ги посещавам и мога да кажа, че са ми като второ семейство. Имам поне едно 16 баби вече!

Никой никога не трябва да се чувства сам, може би това беше главната причина да реша да се включа в инициативата.

На петия етаж има четири баби, които се казват Мария, затова ги наричаме Мария 1, Мария 2, Мария 3 и Мария 4. Когато се видим в събота, баба Мария 1 винаги ми казва, че приличам на внучката ѝ, която е в чужбина и друга запазена нейна реплика, която не пропуска да спомене е, че “съботата е празник”, щом сме при тях. Вярвам, че това е предостатъчна причина да отделиш от времето си, за да ги зарадваш.

Неда: Ами аз просто свикнах с бабите и се чувствам щастлива, когато виждам колко са засмени, когато им гостуваме.

Неда с баба Мария 1 и 2

Какво точно правите, когато отидете при тях: разговаряте, четете им истории, слушате техните ли?

Рада и Неда: Да, основно разговаряме – всеки споделя как му е минала седмицата или обсъждаме някой нашумял въпрос, или просто си говорим за предстоящи и вълнуващи събития, например – кога ще отидем на театър или на сладкарница. Много е приятно!

Ние слушаме техните истории, а те с радост изслушват нашите – споделят радостта ни, приключенията ни, радват се да бъдат част от това.

Друго, което правим, е да играем на различни игри – най-често “Развален телефон” (получават се невероятни попадения, но в интерес на истината, повечето пъти успяваме да “прекараме” цялата дума без грешка). И може би най-любимата ми игра – теглим листчета с имената на всички присъстващи и всеки казва по една добра дума за човека, когото е изтеглил. Понякога не е изключена и някоя друга сълза.

Как намирате сила да понесете трудната среща с възрастта, болестите и спецификите на възрастните хора?

Рада: Самата инициатива започна с посещения на петия етаж, постепенно започнахме да посещаваме и третия, и засега това са етажите. На първия етаж хората са лежащо-болни. Лично на мен не ми е лесно да бъда свидетел на подобни гледки, но ако мога да дам светлинка или кураж някому, бих искала да го направя.

 

Не всички възрастни са отворени и приемащи, което е нормално. Хората са различни. Знам приказката, че не трябва да се прави непоискано добро.

А и имаме и собствени баби и един дядо. С баба Тити, която живее наблизо, се виждаме ежедневно. С дядо Кольо и другата ни баба – Лили, те са оттатък Балкана, не толкова, но постоянно си говорим по телефона. Познавахме и двете си прабаби, които си отидоха скоро, и другия ни дядо – той много обичаше да ни разказва истории, да ни показва снимки. Не ги изпратихме лично, но често палим свещички на гробовете им.

Доволни от театъра

Какво чувствате, когато отделяте времето си не за себе си, а за някого друг, който има нужда от вашата помощ и подкрепа?

Рада: Огромно, огромно удовлетворение.

Когато накрая на деня си припомниш, че си успял да зарадваш поне един човек, чувството е неописуемо. Може би би могло да се каже, че е чисто щастие. Вярвам, че “ако до всяко добро същество, застане поне още едно…”, светът наистина би станал много по-хубаво място.

Неда: Хубаво е, когато помагаш на някого.

В какви други доброволчески дейности участвате?

Рада: Доброволствам на Маратон Пловдив вече три години подред, като тази година и Неда беше с мен.

Във “Великден за всеки” също участваме заедно за трета година.

От началото на годината посещаваме пътуващата изложба на Музейко в Пловдив. Там задачата ни е да разведем децата и да им разкажем за изобретенията. Случвало се е Неда да е в главната роля и понякога дори забравя, че и аз съм там. За съжаление, напоследък не успяваме да ходим често – приключвам учебната година, имам контролни, класни, а тя не може да пътува сама.

Участвах и в инициативата на БЧК за раздаване на помощи за социално-слаби.

Посещенията в Детска Хирургия, по инициатива на Неформална младежка група “Дейни и идейни”, в която членувам от октомври 2017. Посещенията представляват срещи с децата от детското отделение, където си играем с тях с конструктори, колички, оцветяваме, четем, подаваме си балони и т.н., с идеята да откъснем децата от болничната атмосфера и времето там да мине по-бързо и приятно.

След поредната инициатива заедно

Само двете ли сте толкова отдадени на грижи за другите или сте приятелски кръг, който се занимава с това?

Рада: Вече все повече и повече млади хора се интересуват от доброволчество, което е наистина чудесно. Боя се обаче, че често се случва да го правят в последния момент, заради CV-то, тогава, когато се окаже, че този опит има значение и тежи – при кандидатстване за университет, или за работа… Не бих казала, че сме приятелски кръг, въпреки че на няколко пъти съм взимала и някой друг приятел на инициатива с мен, за което съм им много благодарна. От друга страна, покрай различните каузи, съм се срещала с невероятни, вдъхновяващи хора. И даже точно те станаха едни от най-близките ми приятели. Прекрасно е, когато имаш идея и някой е също толкова вдъхновен като теб и е готов да опитате да я реализирате заедно.

Какво бихте казали на своите връстници, за да ги присъедините към доброволческата работа?

Рада: Многократно съм разказвала за различни инициативи на връстници и съученици, но се убеждавам всеки път в едно – трябва да го почувстваш отвътре, за да го направиш. Доброволчеството просто не е за всекиго и това е нормално. “Насила хубост не става”. Въпреки това, срещам и заинтересовани хора, успявала съм и да “запаля” неколцина. В момента се опитвам да подобря ораторските си умения, за да мога да звуча по-убедително, когато разказвам за някоя инициатива. Защото, ако искаш да направиш промяна в света, трябва да си способен да се изразиш достатъчно убедително, за да спечелиш последователи.

И тук е моментът да разкажете за наградата, която получихте: кой, защо, кога ви я връчи? Какво изпитахте, когато разбрахте, че сте удостоени с такова признание?

Рада: Наградата на TimeHeroes, която получихме, беше за инициативност. Според организацията “Героите заслужават признание”, но пък когато, след церемонията, една журналистка попита Неда дали се чувства герой, тя отговори, че според нея никой не може да се чувства такъв, докато не промени света. Ние не сме успели все още. Никога не съм очаквала поздравления, но и е чудесно, когато някой ти каже “Браво!”, но това “Браво” е най-хубаво и удовлетворяващо, когато го видиш в очите и усмивките на хората, които са поели протегнатата ти ръка.

Призът, според мен, беше от по-голямо значение за Неда, отколкото за мен, защото тя е едва на 9. Сигурна съм, че няма да спре да се опитва да е полезна някому и искрено се радвам, че я “заразихме” с доброволчеството.

Тя самата “зарази” свои съученици, а чудесната ѝ класна веднъж ме покани да им разкажа за това, което правим.

Всъщност, по-хубавата част от това да получим приза, беше след церемонията. Да се срещнем с останалите отличени и да разговаряме, макар и за кратко. Самата атмосфера там беше толкова вдъхновяваща и мотивираща, че след като си тръгнахме, се почувствах още по-окрилена.

Признанието не е важно, важно е посланието чрез пример да стигне до повече хора и дано да може да ги вдъхнови.

За себе си мога да кажа, че мисля, че съм открила призванието си – искам да работя с хора, да помагам. И не търся признание.

Неда: Аз бях много изненадана, че хората знаят за нас и че сме били номинирани. Въобще не го очаквах. Много се радвам на наградата, но и без нея бих продължила да помагам. Хубаво е!

 

 

Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.