Ние сме член на престижното семейство от държави, поели ангажимент за изучаването на Холокоста, борбата с антисемитизма и езика на омразата

 

Повод за кръглата маса „Анти-еврейското законодателство и нарушенията на Търновската конституция по време на Вт.св.в“ е писмото до премиера и председателя на Народното събрание, адресиран е и  БАН. Негови автори са патриотични организации. Те настояват, че “трудовите дружини са изобретени от правителството и цар Борис III като работещо средство да бъдат задържани в страната всички евреи с аргумента, че са необходими като работна ръка за строителството, от която държавата не може да се лиши”. Патриотичните организации обвиняват ОЕБ “Шалом”, инициатор на поставянето на паметни знаци за възпоменание на Холокоста в Неделино и Брезник, че  “цели  да се вмени на българския народ и българската държава вина и отговорности, които не са адекватни на реалностите от периода 1941 – 1944 г.”

Сдружение Маргиналия покани за дебат по темата:  Борислав Дичев, историк, доц.д-р Румяна Христиди, ръководител катедра “Хебраистика”, СУ и официален представител на Българската делегация на Международната асоциация за възпоменание на Холокоста, Николай Поппетров, историк, БАН, Доц.д-р Александър Оскар, председател на ОЕБ “Шалом”, Ирина Йорданова, ръководител на Програма Европа – Столична община, Румен Петров, социален психолог, НБУ, член на Сдружение “Маргиналия”, Юлиана Методиева, председател на Сдружение Маргиналия.

Кръглата маса се осъществява в рамките на проекта „Междукултурни и образователни практики в контекста на изучаването на Холокост и борбата срещу екстремизма и словото на омразата“, който се изпълнява с финансовата подкрепа  на Столична община, Програма Европа – 2019 в партньорство с ОЕБ“Шалом“

 

Юлиана Методиева:

Добър ден на всички! Радвам се, че се отзовахте на поканата ни за участие в кръглата ни маса.  Обърнахме се към вас като едни от най-интересните, реформаторски настроени историци. С Николай Поппетров и Борислав Дичев още през 2012 година направихме първата конференция по въпросите  на антисемитските репресии в България през Вт.св.в.. Госпожа Румяна Христиди е млад историк, със силни научни изяви. Михаил Груев, директор на Държавна агенция “Архиви” бе приел, но в последния момент бе възпрепятстван.

Защо предложих темата „Антиеврейското законодателство нарушава Търновската консутитуция?“ Намирам пресконференцията на петте „патриотични“ организации, както и свързаното с тази пресконференция предаване на телевизия СКАТ, за тежко конфронтационна. Те нарекоха „антибългари“, онези които потвърждават потребността от полагане на паметни знаци за еврейските трудови лагери в Неделино, а преди това в Брезник. Организаторите, наричащи себе си историци и общественици, посочиха „Шалом като „враг“ на еврейството!  Това не е само качествено ново ниво на противопоставяне и научни манипулации, но то води до разрушаване на добре изградените мостове на междуетнически взаимоотношения и диалог.

Ще обърна и внимание, че през 1978 година в България излиза книгата на един много добър историк, Давид Коен. Тя се казва „Борбата на българския народ в защита и спасяване на евреите в България“ и съдържа 124 документа описващи в пълен обем ситуацията с антисемитското законодателство, в това число и лагерите. Какво се е случило през тези години, та цели кръгове отхвърлят истината за страданията на евреите и вината на българското правителство тогава за това?

 

Румен Петров:

Ще уточня кои са тези организатори на пресконференцията: Това се Българо-еврейски научен институт, Клуба на приятелите българи и евреи (КПБЕ), Българо-еврейски научен институт, Юдейски патриотичен институт, Институт за национална патриотична политика, Боянски клуб за подкрепа на българската държавност и нация “Проф. Божидар Димитров”. Те застават зад позицията, че поставянето на паметен знак за възпоменание на Холокост в Неделино е “антибългарска провокация”. Това е изходната ситуация за нашата кръгла маса. Имате думата по реда и темите, обявени в програмата.

 

Борислав Дичев:

Благодаря, господин водещ, благодаря на организаторите за предоставената възможност. Ние не по наша воля следваме едни събития, които за щастие или нещастие съпътстват нашия научен и обществен живот по една такава гореща тема, като съдбата на нашите съграждани от еврейски произход  по време на Втората световна война. Особено  важно е  да дадем на поколенията обективните факти от близката ни история, за да не останат тези факти замъглени, премълчани, нагаждани и интерпретирани, от дистанцията на времето, в услуга на предпоставени тези. Защото фундамент на историческата наука са ФАКТИТЕ и сравнителния анализ на тези факти. Заглавието на нашата дискусия е „Антиеврейското законодателство нарушава Търновската конституция“. Това законодателство е и рамка на гоненията срещу съгражданите ни от еврейски произход. То трасира пътя и посоката, която е известно къде отведе еврейското население. В това аз включвам и трагичната съдба на онези наши сънародници от Западните покрайнини, Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Именно там се явява и най-голямата острота – сблъсъци, които разпалват ненужни спорове, вместо да се обърнем към фактите. Продължавам да се питам в тази връзка, защо се заобикалят блестящите речи на Никола Мушанов, на проф. Петко Стайнов в Народното събрание! Няма ли най-сетне някой да ги прочете и да се замисли върху изложеното, когато говорим за  отговорностите на българското правителство!

Актовете на българската законодателна и изпълнителна власт са онази част от пътя, по който поеха страдалците от новоприсъединените земи, а евреите от старите предели изпитаха на гърба си онези последици от гоненията и бяха на косъм от изпращането им в лагерите на смъртта. Тази законодателна рамка, която наруши сериозно Търновската конституция, има два етапа. Първият етап е радикалното орязване на  икономическите, социални, граждански, духовни, културни, религиозни права на евреите в Царство България и доведе постепенно до тяхната дезинтеграция, десоциализация и изолация от обществения живот.  Един пълен абсурд, когато държавата преживяваше сериозни икономически затруднения, правителството на проф. Богдан Филов и правителственото мнозинство в Народното събрание наложиха тежки ограничения върху живота и деятелността върху българското население от еврейски произход, като в същото време го обремениха, в нарушения на Търновската конституция, с извънредни данъчни тежести! Нещо, което тя изрично забранява! 20 процентният еднократен данък за облагане на имуществото на лица от еврейски произход в последствие послужи за издаването на още един закон с репресивен икономически характер спрямо евреите, за изплащане на непокритата недвижима собственост и там точно се получи едно разминаване, при което евреите бяха ощетени непосилно: по оценката за еднократния данък заплатиха при по-високи цени, а при изплащането им – при по ниски цени! При което евреите претърпяха значителни загуби!

Във връзка с това законодателство, трябва да посоча и международните договори, по които България беше страна и които също бяха безпрецедентно нарушени! На първо място, тъй като въпросът за поданството има решаващ характер за съдбата на еврейското население от новоприсъединените земи, беше нарушен основният договор по който България беше страна – че съдбата на дадена територия, когато се приобретява от една страна, независимо дали ще я наречем окупация/в добрия смисъл на думата, какъвто е френският превод – occuper, заемам/ или временно управление, там се установява юрисдикцията на българската държава. В тълкувателните речниц, територия под дадена юрисдикция, означава територия, в която се разпростират законите на дадена страна! На второ място, бих искал да посоча, че, когато се третира съдбоносния въпрос за поданството на евреите в новите земи, там новият министър на правосъдието след 1942 година д-р Константин Партов, изрично казва: въпросът за поданството посочва суверeнитета на дадена държава върху тези територии. Следователно ние не можем просто да говорим, че сме заели тази територия ето така, само да я управляваме и нямаме никакво отношение! В международноправен смисъл Царство България осъществява т. нар. изпреварваща анексия на новите земи и макар да липсва краен акт на международно признание на приобретяването на тези територии, българската държава ги смята като част от държавната територия. В този аспект българската държава по това време продължава да бъде страна по международни договори, включително и по въпроси на поданството. Според  тези договори държавата-приобретател е длъжна да даде поданство на всички групи от населението на придобитите територии на основание: а) имат своето постоянно местожителство там.  И б) родени са там.

Законите с икономически характер, за които говорих, са приети до началото на 1942 година. Онова оперативно законодателство, което целеше да даде решаването на т. нар. еврейски  въпрос в  България, следваше инструкциите, дадени на представителите на съюзните на Германия страни на печално известната конференция във Ванзее в края на 1941 и началото на 1942 година. По-нататъшните актове и подзаконовите актове следваха именно да обслужват тази технология на депортацията. Как завърши тя вече е известно. Ще посоча един закон, който обикновено се прескача от хора – представящи се за историци, които обвиняват несъгласните с тяхното мнение: това е зловещият закон за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за уреждането на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси – това е точната му формулировка. Той се състои само от три члена, които обаче са зловещи със своите последствия. Защото чрез този закон законодателната власт, която вече действа в нарушение на Търновската конституция, прехвърля свои функции на изпълнителната власт! Второстепенни органи на Министерски съвет , какъвто впоследствие се явява Комисарството по еврейските въпроси, получават правото да изменят/!/приетите досега от Народното събрание закони. Нещо нечувано дотогава в конституционната практика. Няколко закона са изменени именно собственоръчно от КЕВ и неговият главен комисар Александър Белев. Изменя се ЗЗН – няколко параграфа. В Народното събрание стават бурни дебати по повод този дълбоко драстично нарушаващ конституцията закон. Дори представители на правителственото мнозинство се обявяват  срещу този закон! Всъщност, абсурдното е ,че вносителят на този закон, министърът на вътрешните работи и народното здраве Петър Габровски, се позовава на член 47 от Търновската конституция. Но чл.47 гласи, че законодателната инициатива се предоставя на правителството само в случаи, че поради извънредни обстоятелства Народното събрание не може да се свика да заседава! През 1942 година няма случай, при който Народното събрание да не е могло да заседава. Даже заседава и извънредно! И когато проф. Петко Стайнов  вижда целта на този закон, я споменава директно: целта на господин министъра е да се заобиколи Върховния административен съд! Това е била инстанцията, пред която могат да се обжалват решенията и актовете на правителството. И затова иска разпоредбите, постановленията по този закон да имат силата ПО закон, а не силата НА закон! Правителственото мнозинство обаче не приема доводите на малобройната опозиция и въз основа на този закон се създава Комисарството по еврейските въпроси. То започва да действа зад гърба на Парламента, зад гърба на обществото, в посока решаването на еврейския въпрос.

Трябва да кажем със съжаление, но това е историческата истина, че всички тези актове не могат да бъдат окачествени като действия в посока смекчаване гоненията на евреите, или облекчаване на тяхната съдба. Това са действия на облечени с най-висока власт хора, за които в България е съществувал еврейски въпрос и според тях той трябва да бъде „трайно решен”. В тази посока са и предприеманите от тях законодателни и административни актове.

Искам да обърна внимание върху анализа на един чешки историк, на когото, за съжаление, сега не помня името. Той разделя насоките на еврейското законодателство и действията на правителството на два периода – единият е до 9-10 март 1943 г. Известно защо. Според неговите заключения след събитията от началото на март 1943 г., довели до осуетяване депортацията на 8 500 евреи от старите предели на България, цар Борис  Трети е променил своята политика по отношение на евреите. Но дотогава фактите посочват – той е ДАЛ съгласието си  за изселването на евреите от новите земи  и за включването на  8500 евреи от старите предели на страната в общото число на предвидените за изселване евреи.

Искам да добавя още един ключов момент – това е законът за поданството. Той изиграва ключова роля при депортацията на евреите от новите земи. Неоснователно е позоваването  на нашите опоненти на член 21 буква  „а” от ЗЗН. В него е записано, че не може да бъдат приемани евреи за български поданици. Но по своя смисъл, по своята философия, Законът за българското поданство, приет на 20 декември 1940, таксува даването и лишаването на поданството като индивидуален акт! Изрично е посочено, че ако се отнеме на едно лице поданството, то това не засяга членовете на неговото семейство! Отнемането на поданството на едно лице става със заповед на министъра на правосъдието, след като се вземе мнението на Съвета по поданство и се публикува съответният указ. Съвсем друга е ситуацията, когато придобиването на гражданство се третира като колективен акт (в съответствие с международното право и договорите, по които България е страна), както е даването поданство на евреите от Южна Добруджа – 501 души. Или пък  даването на възможност да се избере друго поданство на всички жители на новоприсъединените земи (съзнателно евреите са изключени и от тази възможност, не само от възможността да придобият българско поданство)! Не случайно всички еврейски общини от Вардарска Македония изпращат изложение до министър.председателя проф.  Богдан Филов, в което се посочва, че евреите в Македония са запазили ВСИЧКИ условия, най-важното от които е условието за уседналост!

Не сме съдници, ние посочваме фактите. Според тази наредба, лицата които не желаят да придобият българско поданство, което става автоматичен акт, а желаят да запазят старото си гръцко, или югославско поданство, или желаят да придобият поданство на някоя неутрална държава, например Аржентина, или испанско, швейцарско, португалско, турско, трябва в период от 6 месеца да напуснат царството. В това се разбират и новите земи. Тази възможност е отказана на евреите от новите земи с едно единствено изречение: “Тази наредба не се отнася за лицата от еврейски произход!” Тези хора се водят като нередовни чужденци и при положение, че техните дюкяни са затворени, те са лишени от възможност за препитание.

В един от своите доклади Александър Белев пише: Лишаването на евреите от собственост ще ги подготви по-лесно към изселване! Това е и крайната цел!

Германия не е поставяла в ултимативен вид въпроса за  изселването на българските евреи. След  Словакия ние сме втората страна, която прави това. Ние сме извървяли своята част и не може да прехвърляме тази частта от  отговорност  другиму.

И последно.  Нещо, което твърде рядко или почти  не се споменава. Това е прословутата инициатива на българския външен министър Иван Попов, който в разговор с външния министър на Райха Йоахим фон Рибентроп, повдига въпроса за трудностите, които българското правителство среща при прилагането на антиеврейските мерки срещу евреи-чужди поданици, живеещи на територията на Царство България. Предложението му е да се сключи споразумение между Германия и съюзните й страни, съгласно което всички евреи, живеещи на територията на тези страни, независимо от тяхното поданство, да бъдат обхванати от мерките на правителството на страната, в която живеят. Германският външен министър намира идеята на българския външен министър за „небезинтересна” и изпраща повдигнатия въпрос за разглеждане на експертно ниво в германското Външно министерство. Като следствие от редица споразумения между Германия и България, сключени в периода  4-9 юли 1942 г., българското правителство дава съгласието си в отговор на германско запитване няколкостотин евреи-български граждани, пребиваващи в Германия и окупирана Чехия да бъдат изселени в т. нар. източни територии на Райха (т. е. Полша). Българското правителство отказва да поеме разходите по изселването им, но иска да му бъде предоставен точен списък на изселените с оглед публично-правните последици от това изселване, касаещи българската страна като имуществени и финансови въпроси и др.

 

Румяна Христиди:

Благодаря и на г-жа Юлиана Методиева и на Маргиналия, както и на всички останали участници за тази чудесна инициатива, която е много навременна. Благодаря и на доц. д-р Александър Оскар, който ще участва в дебата.  За съжаление, тези въпроси са непрекъснато актуални. Казвам „за съжаление“ защото вместо да вървим напред, ние се връщаме назад!

Краткото си изложение днес ще разделя на две. Темата ми е да представя Международния алианс за възпоменание на Холокоста/IHRA/ и ще кажа няколко неща от  ангажиментите в тази организация. След това ще направя кратък коментар върху конкретните повдигнати проблеми във връзка с откриването на плочите за еврейските трудови групи.

IHRA е междуправителствена организация, това е много важно да подчертаем. Държавите кандидатстват, приемат се на правителствено ниво. Целта на тази организация е да осигури политическа и обществена подкрепа за образование, възпоменание и изследване на въпросите на Холокоста на национално и международно равнище. Тоест, България сама е пожелала да стане член на тази организация, години наред е минала през целия труден процес на кандидатстване. Това означава, че ние приемаме тези ценности и цели на IHRA. Защо подчертавам това? Защото съм дълбоко убедена, че е крайно време да започнем да разбираме факта като общество, че когато държавата поеме едни ангажименти и подпише международни договори, е най-малко редно и хубаво да спазва тези ангажименти! Има много случаи, когато се присъединяваме, подписваме нещо и после започваме – ама защо сме в ЕС, защо сме в НАТО, но защо сме в IHRA! Това е правителствено решение на държавно ниво и след като сме го приели, е редно да започнем да изпълняваме съответните ангажименти и да се придържаме към тях, ако искаме да имаме елементарна тежест в тези международни отношения.

За мен е чест да бъда в тази Делегация под ръководството на Посланик Пламен Бончев от МВнР в този дълъг процес, след като България беше страна-наблюдател, след това страна-лиазон, а от ноември 2018 година вече е пълноправен член на IHRA. Пътят беше много труден. България трябваше непрестанно да обяснява защо има индивиди, които се опитват да отричат абсолютно очевадни факти! Когато нещата опират до факти, аз не виждам какво има да се дискутира! Не говорим за различни тези и интерпретации. Говорим за определени исторически факти, на които ще се спра по-късно.

Оценяването на българския напредък беше дълъг процес. Той беше оценяван от три държави – Израел, Австрия и Белгия. Израел беше водещата страна-наблюдател на България. Трябваше да доказваме и с текстове и с конкретни действия, че България заслужава да бъде член на тази организация. За щастие това се случи, тя се присъедини към престижното семейство от държави, които са поели ангажимент да насърчават изучаването на Холокоста, борбата с антисемитизма и езика на омразата, както да отстоява принципите, които са заложени в Декларацията от Стокхолм от 2000 година.

Ще се спра на дефиницията на IHRA, която сме се подписали  и приели. В нея много ясно е казано що е отричане на Холокоста, какво е изопачаване. При нас по-често се среща изопачаването. Все още нямаме такива, които са Холокост-denier/отрицатели/. Все още не сме стигнали до това. Изопачаването има най-различни форми, някои ги считат за безобидни, но те в никакъв случай не са такива.

Накратко от дефиницията.

Отричането на Холокоста представлява говорене и пропаганда, които отричат историческата действителност – нацистите и техните съучастници по време на Вт.св.в. Има различни измерения на отричането на Холокоста и изопачаването му. Първо, умишлени усилия да се оправдаят, или омаловажат, последиците от Холокоста, или неговите основни елементи. Защото Холокоста не е само унищожаването на евреите. Включително от съюзниците на нацистка Германия, какъвто България беше! Повече от три години!

Второ, грубо минимизиране броя на жертвите на Холокоста в разрез с данните от надеждни източници.

Трето, опитите да се обвиняват евреите, че са предизвикали своя собствен  геноцид.

Четвърто, представят Холокоста като положително събитие.

Такива изявление не представляват отричане на Холокоста, но с тях са свързани такива радикални форми като антисемитизъм.

Те могат да внушават, че Холокоста не е стигнал достатъчно далеч, за да постигне целта си за окончателно решение на еврейския въпрос.

Също така – опити за размиване на отговорността за създаване на концентрационни лагери, лагери на смъртта и за други замислени и използвани от нацистка Германия и техните съучастници, като вината за това се възлага на други народи или етнически групи.

Тоест, когато четем това, под което сме се подписали като държава, ще видим, че ние сме ЗАДЪЛЖЕНИ да се борим с всички тези форми и на антисемитизъм, и на отричане, и най-вече на изопачаване на Холокоста. И отделно на всички други прояви на езика на омразата и на дискриминацията на различни други групи.

Това са нашите международни ангажименти и които ни представят в една определена светлина като държава, която се е присъединила към този престижен клуб и е добре да изпълнява ангажиментите си там.

Няколко думи ще кажа в качеството си на историк.

Чухме доста нелепи обвинения и изключително неприемливи изявления на хора, които не познават или не желаят да познават и да се позовават на историческите фактите. В историческата наука няма никакво съмнение относно няколко елемента:

  • Първо, че България беше съюзник на нацистка Германия! Официално – от 1 март 1941, но ако погледнем кога се е подготвял ЗЗН /1940/ ще видим, че и от по-рано – преди присъединяването на Тристранния пакт. Ние сме такива до 26 август 1944 година, де юре, когато правителството на Багрянов обявява неутралитет. Тоест, в този период сме съюзници със съответните ангажименти и ГИ изпълняваме! Част от тези ангажименти са анти-еврейското законодателство, което далеч надхвърля ЗЗН и господин Дичев много правилно отбеляза и икономическите закони, и всичко онова, което лишава евреите от политически и граждански права. Няма никакво съмнение,че България има тежко антиеврейско законодателство, разширявано през годините! Със законови и подзаконови административни актове, които не подлежат на одобрение от Народното събрание, нито на публикуване в Държавен вестник, или на някакъв обществен контрол поради реакцията, която се очаква да бъде негативна. Никакво съмнение няма по това, че евреите са лишени от всякакви права – граждански, политически. Също така напомням, че Холокостът е съвкупност от много мерки срещу евреите и само финалната фаза е физическото им унищожаване. Лишаването от икономически и социален статус, сегрегацията и отнемането на средствата за живот – защото те на практика са ограбени по този закон! – всъщност води до тяхното унищожение. Или най-малкото до страданието, което е елемент от Холокоста, който ясно фигурира в дефиницията на IHRA и на Яд Вашем. Така че не виждам какъв въпрос е, какво представлява „трудовата група“! Ами трудовата група е един трудов лагер, в който след като полагаш принудителен, неплатен труд, да – това може спокойно да се нарече робски труд! Принудителен и без заплащане, при това крайно тежък, как другояче да се нарича освен робски?! И естествено, че това е елемент на Холокоста! Не виждам как може да се спори по тези въпроси!

Друг факт, по който историческата наука също няма спорове на академично ниво, е че България има подписана спогодба за депортацията на евреите и да, тя носи абсолютна отговорност българските власти и българското правителство и царят, който е основен политически фактор, без всякакво съмнение носят отговорност  за  депортацията на евреите от новоприсъединените земи! И за тяхното унищожение! Тук няма никакво значение дали цар Борис е бил антисемит или не. Той е разбрал, че международните договори се спазват! Щом сме се присъединили към Тристранния пакт, ние сме длъжни да спазваме определени стъпки. Затова се обявява война на САЩ и Великобритания, затова се предприемат и всички антиеврейски закони и много други мерки се взимат. Затова няма никакво значение какво лично мисли царят! Той е монарх и е поел тези ангажименти. Достатъчно се е опитвал да компенсира България да не участва на Източния фронт, да не воюва, това е част от сложната политическа ситуация тогава. Но няма никакво съмнение,че България е била готова да пристъпи и към депортация на евреите от старите предели на царството. Така че извън всякакво съмнение е това, че в България са налице някои основни елементи на Холокоста. Слава Богу, не се достига до другите крайности на някои държави.

В този ред на мисли, смятам че такива плочи трябва да се поставят! Това е правилно– то отговаря на историческата истина и напомня на страданията на тази част от нашите сънародници, които българската държава по едни или други причини им е причинила.

Четох някакви коментари след изявленията на тези индивиди, в които се казва,че евреите са неблагодарни! Значи, това, че не си го убил, е чудесно, но това че си го ограбил и лишил от някакви права и е живял в страх и ужас години наред, това как го мислим? Като историк смятам, че ние, историците, трябва да си кажем и приятните и нелицеприятните факти от нашата история. По-добре е да ги признаем ние, отколкото някой отвън да ни ги каже и да ги интепретира.

 

Николай Попоппетров:

Ще засегна няколко неща, която смятам, че са важни. Благодаря на “Маргиналия“, на Столична община – малко институции в България са така съпричастни към едни сериозни инициативи, и разбира се, на „Шалом“.

Ще започна първо с това, че има различни прочити  на темата. Тя е кристално ясна, въпреки че има много нюанси. Това се пролича в самия дебат: има консенсус около основни събития. Ако приемем, че Холокостът е не само евреите да „отидат през комина“ /по думите на един историк/, а да ги сепарираш. Да ги унижиш. Да им вземеш имотите, правата – това е началото на Холокоста. Той може да не завърши по този драстичен начин, с толкова много жертви!

От 1938 година се върви директно към  Холокоста и това става в цялата територия на Европа там, където Германия има свои съюзници, симпатизанти. А това, че понятието Холокост го свързват само с газовите камери, е техен проблем, а не на историческата наука.

Нека отбележа кои са нюансите: Белене не е Гулаг и Сомовит не е Аушвиц. В никакъв случай. Но и в Германия има лагери, които не могат да се сравняват с Аушвиц! Има лагери, в които страдат военнопленници или противници на Хитлер, изолирани хора по някакъв начин – трябва да има степенуване. Знаем, че Дахау съществува от 1933 г. и знаем каква е неговата история. А Аушвиц – веднага, когато го създават, започва да действа по този зловещ начин.

Има две гледни точки. Едната е по-човешка, по-хуманна. Аз бих тръгнал от по-бруталната гледна точка. Да гледаме нещата като лекари и изследователи. Да видим какво става! Не да плачем за съдбата на евреите или за българската държава, за която твърдим дали е имало Холокост, пък то нямало – не, да помислим какво става с тия хора – евреите! Един ден идва един Закон, който ги лишава от всичките права. Постепенно, бавно, започва да ги унижава. Накрая ги лишава от всичко. Целта е евреите да не живеят в България! Независимо къде – в Треблинка, или в Мадагаскар, каквато беше първата идея на нацистите … Някъде трябва да се махнат, да отидат. Държавата тогава вдига една маса хора и ги изхвърля от домовете им. И какъв е мотивът? Мотивът е сигурността на държавата. Може ли 50 000 евреи да станат партизани, шпиони? И говорим преди германо-съветската война. Още няма война с болшевизма!! Когато се приема ЗЗН болшевизмът и националсоциализмът са в съюз. Няма такъв фактор!

 

Много се говори за Търновската конституция и за това как тя се нарушава. Нека да бъде наясно – от 1934 година в България има авторитарен режим. Оттогава Конституцията се чете така, както се харесва на държавата. В България има цензура, въпреки че Конституцията прокламира, че печатът е свободен, според чл.79. Да се върнем към антиеврейското законодателство. Конституцията гарантира основно право на собственост, а със Закона за защита на нацията това е нарушено. Конституцията казва, че само по висши държавни съображения може да се конфискува нещо. А ако се конфискува, то трябва да се заплати! Висши държавнически съображения обаче казват, че на тия 50 000 евреи трябва да се конфискува имуществото. Значи – законодателството е репресивно, това е повече от ясно.

Един нюанс, който на мен никога не ми е бил ясен: защо България провежда тази политика. Искам да уточня – ние можем духом да сме съюзници с Третия Райх, но през 1940 година де юре не сме съюзници.  И когато започват през лятото да изготвят Закона за защита на нацията няма още Тристранен пакт. Хитлер още не е решил да обедини всички сили в дясното пространство, което му е било нужно за Новия ред. Тоест – какви основания сме имали? Всички критици, които казват, че на България й е наложен ЗЗН, чудесно –  нека да се намерят документи, според които да става ясно, че господин Рибентроп, като пълномощен министър, или Адолф  Хитлер, та  в тези документи да се казва, хайде, България, приемете антисемитско законодателство, защото трябва да сепарираме евреите, те са врагове на Европа! Има свидетелства, според които става ясно, че царят бил казал „по-добре ние да приемем такива закони, отколкото да ни ги наложат“! Това означава обаче друго: колко България е лишена от самостоятелна външна политика. Но това не означава, че германците имат някаква роля!

Когато на 13 декември България обявява война на САЩ и Англия, тя я обявява според някакъв странен прочит на Тристранния пакт. Тристранният пакт казва „когато страна от Пакта е нападната от третата сила, от външна сила“, той започва да действа. Знаем за Пърл Харбър кой кого нападна! Не говорим за механизма – от райх-министъра, който звъни на нашите дипломати, нашите дипломати звънят в София и казват да предприемем  обявяването  на война. Лошо говори  за този режим, лошо говори за този Парламент, който прави това!

Да, такава е епохата. Политиците и елитите в България са фасцинирани от идеите от Европа. Имат представа, че ще се променят нещата. Вярват, че ще получат онези земи, които ги очакваме и ще ни решат националния въпрос. Щом ще ни ги дадат/земите/защо да не вървим по този път! Да, само че това означава историческа отговорност!…

Днес не  искаме да приемаме тази отговорност. Казваме – имаше брутален политически натиск от Германия. Какво стана толкова с евреите, казват. “Взехме им малко имотите, укрихме ги“…И това е измислица. Няма нито един документ, че някой е поискал да направим лагер да ги приберем евреите, за да не ги вземат лошите нацисти! Няма! Ние следваме досконално политиката на Третия Райх! Има документация във връзка с еврейския въпрос, външният министър Иван Попов и  МВнР непрекъснато се нагаждат към еврейския въпрос – как се преследват, къде ги изпращаме.

Не може да се подценяват тези факти.  До 2 юни 1942 година евреите не са давали реално някакви сигнали, че ще се борят против режима! След приемането на ЗЗН стават комунисти, отиват партизани. Но дотогава никъде няма данни,че не са били лоялни поданици!

Тезите на участниците в пресконференцията ги издава като крайни националисти, крайни патриоти. Те смятат , че върху България никога не трябва да падне никакво петно ! Че тези земи по време на Вт.св.в са били истински оазис! Тук всички сме добри и честни. Това е СПЕКУЛА! Не може да се повтаря всяка година тази тема. Че евреите са нахални, че има платени историци/част от тях сме ние тук събраните!/. Мен са ме наричали „евреин – комунист“ в един сайт. Не съм нито едното, нито другото.

Но, нека да подчертая един друг въпрос, който е много важен: че нашите управници не са знаели какво става с евреите. Да, възможно е да не са знаели. Едва на 27  януари 1945 г. съветската армия открива Аушвиц. Но знаем също така, че още 1942 година е изтекла информация. И тази информация е циркулирала в България! Знаело се е какво прави Вермахта на Източния фронт!  Да се укрива това е нелепо.

Ключовият момент е въпросът за вината.

Казват „О, не, не сме виновни!“ Даже да сменим понятието вина, дали ще има консенсус между едната страна, която отрича, че има Холокост и другата? Не съм убеден, че диалог ще има, каквито и термини да използваме. Лошото е, че дълбоко в тази история има антисемитизъм! Това е лошо! Винаги в нашето общество е имало латентен антисемитизъм.  Четете позивите на  бранниците, на легионерите – пишат „вън евреите“, „Хитлер ще ги прогони“, „Европа не е за евреите“.  После, когато антиеврейството се превръща в държавна политика, става страшно. Въпросът е да не се допусне такива групи да имат влияние в тази насока.

Юлиана Методиева: Бих искала да чуя коментара ви, професор Поппетров, за тези историци, които казват, че организацията на евреите „Шалом“ извършва антибългарски акт, щом е поставила паметен  знак за робските лагери в Неделино, те не произвеждат ли по познат начин врагове на българския народ!

Николай Поппетров: Да, това е латентен анстисемитизъм, нали това казвам! Създават лошо настроение и нагласи към евреите! Може би липсва масов дебат, с показване на отделни съдби – как са живели евреите! Аз съм записвал много български евреи, които са страдали като деца.  Отделни личности от тях разказват историята си – не са бити, не са мъчени, но са били унижавани! Не са можели да отиват на училище, слагали са им звезди, насъсквали кучетата срещу тях – „качи се на еврейчето“.

Борислав Дичев: Затова е имало и много самоубийства сред евреите от София!

Николай Поппетров: Защото е имало страх! Стигматизирана е била една цяла група, обявили са евреите извън законите, лишават ги от всякакви човешки права – не може в 21 век да не наричаме нещата с истинските им имена!

Румен Петров: Доцент Оскар, следват вашите 15 минути!

Александър Оскар:

Благодаря за възможността да проведем този разговор. Той съответства на нашето разбиране за борба с езика на омразата. Искам да подчертая, че не съм професионален историк, за разлика от Румяна Христиди, Борислав Дичев и Николай Поппетров. Аз съм любител историк. Осъзнавам колко важно е да се работи с обективната истина, с факти, с документи. А не както много хора спекулират съобразно собствените им интереси.

Бих искал да ви провокирам – какво е общото между Истанбулската конвенция и изопачаването на истината за Холокоста в България? Това, което на мен ми прави впечатление, че така както българските граждани се присмиваха и продължават да се присмиват на „глупавите европейци“, които приеха ИК, така и много хора в България се опитват да докажат, че „глупавите“ германци, французи, практически всички европейци с малки изключения са имали лошо отношение към евреите по време на вт.Св.в., а ние сме единствено различни! Целокупният български народ, цар, правителство, всички до един са се стекли за спасяването на българските евреи! Тогава обаче се задава и резонният въпрос – ако всички са били толкова загрижени, защо е трябвало да има това „спасяване“ на българските евреи? Нали не е имало преследване? Оттам започват да идват и други подвъпроси: тревожно е, че се провеждат такива пресконференции като визираната в БТА. На няколко пъти проф.Поппетров обърна внимание върху важността на документите. Тревожно е, че текат процеси на подмяна, включително и на фалшифициране на документи! Няма да се изненадам, ако в обозримо бъдеще излязат и някакви псевдокументи, които да очертават невероятната роля на българското правителство в лицето на Богдан Филов, може би и на Александър Белев, в защита на българските евреи! Няма да се изненадам това да се случи!

Видяхме през годините как личността на генерал Луков беше препакетирана като един патриот, застъпник, родолюбец, защитник на българските евреи! Противопоставял се на всякаква антиеврейска политика в България! Защо може да се случи това фалшифициране? Защото България в много случаи следва тенденциите в Европа, с известно закъснение. Преди няколко години подобни процеси започнаха в Полша. Миналата година се стигна до срамен връх с приемането на закон, според който всеки който асоциира Полша като колаборатор на нацистка Германия, го грози затвор, ако не се лъжа, от 5 години! Впоследствие и в Унгария минаха също тези процеси – че Унгария е жертва на нацистка Германия, че няма никакво отношение към съдбата на своите евреи! Имаше една публикация в Ню Йорк Таймс с много хубави въпроси – възможно ли е 150 нацисти, командировани в Германия, да осъществят депортацията на над 400 000 унгарски евреи „без съучастието на унгарските власти“! В България текат аналогични процеси за изпочаване на историческата истина.

Интерес за мен е и фактът, че Германия на първо място, която е исторически морален гръбнак на Европа, държавата, която от края на Вт.св.в.до ден днешен, поема цялата вина за съдбата на евреите в Германия! Включително първото посещение на последния външен министър Хайко Маас беше в Израел, в Яд Вашем. Той поднесе извинение като немски политик, за случилото се в годините на Вт.св.в. Изглежда пак „глупавите“ германци поемат вина, а пък ние тук няма какво да се извиняваме. Ние сме единствените, толкова уникални, че сме спасители на евреите!  Това е нелепо. Защото така се омаловажава истинската стойност на реалните спасители. На обикновените хора, които са жертвали благополучието си, дори собствения си живот, за да помогнат на страдащите евреи.

Подготвяме събития в цялата страна. Нашият ангажимент е да поставяме паметни знаци по цялата страна, където е имало трудови лагери. За съжаление, има групи хора и организации, които поставят  паметни знаци за хора и организации, които практически  нямат никакво отношение към  спасяването на българските евреи. Знаем за такива случаи в  Бурас, в София. Иска им се той, или неговото семейство, да бъдат асоциирани с нещо хубаво, позитивно! Но така започнаха да се израждат нещата, става направо леко комично! Всеки в България е Спасител, без да знае дори какво е Холокоста. Темата се преекспонира. В крайна сметка основнатата задача е да помним, да не забравяме, да не допускаме Холокоста да се случи . отново! Холокоста не само като масово унищожение на евреи, но и на всички останали хора- това се подценява. На Холокоста са били подложени хора с психични заболявания, с различна сексуална ориентация, с увреждания, цигани. Наш дълг и ангажимент е да пазим паметта на тези хора от подобни извращения. Фактът е, че светът в който живеем, е свят на популизъм и национализъм – десен, ляв, в крайна сметка стремежът на много хора е в това. Да се капсулира и Европа и обществата в Европа, и по този начин отново да се върнем в годините преди Вт.св.в и налагане на едни псевдоразбирания за демокрация и световен ред.

Като гражданин, вярвам в европейското бъдеще на България! Наш дълг е да оживяваме тези демократични европейски ценности и да се борим по всякакъв начин с опитите за отклоняването на този европейски път на нашата страна. Всеки опит за пренаписване на тази история е опит за промяна на тези ценности в България. Организацията, която имам честта да председателствам, е изключително чувствителна за проблемите не само на нашата общност, но и на хората в страната, които в една или друга форма са дискриминирани. Обединихме няколко такива организации, защото вярвам, че заедно можем повече. Искам да благодаря и на Столична община, която подкрепя нашите усилия. Подписахме Манифест за борба с езика на омразата миналата есен, впоследствие и в Министерски съвет поканихме редица обществени личности,  интелектуалци, артисти, да се присъедините към този Манифест. С госпожа Фандъкова дададохме старт на инициативата да покажем,че София е бастион на толерантността. Маргиналия също се присъедини към това, както и други организации. Трябва да запазим и развиваме във времето тази инициатива.

Не мога да не спомена и Луковмарш. Това е много интересен казус. От една страна има воля да се препятства провеждането му. Кметът на София издава заповед за забрана, но от друга страна Луковмарш се случва всяка година. Тази година определено имаше по-малко участници. Това ни зарадва. Имахме редица срещи с националния координатор за борба с антисемитизма с водещите медии в страната няколко седмици преди провеждане на Луковмарш. Срещите бяха за разумното отразяване на марша. Ние няма как да изискваме от медиите да водят политика – да отразяват или не Луковмарш. Но миналата година в една от телевизиите отразяването на Луковмарш направи такава реклама, че някой, който не знае какво е той, непременно ще се присъедини към него!

Борислав Дичев: Това е пропаганда!

 

 

Александър Оскар: Не знам дали е осъзната или неосъзната пропаганда. Но видяхме как  младите българи минаха пред паметника на Васил Левски, коленичиха, поднесоха цветя …Ще кажеш, че това е едно невероятно патриотично шествие из улиците на София! Почти всички от ръководствата на медиите бяха много внимателни към нашите разбирания, имаше значително маргинализиране на отразяването му. Това е една от целите ни. Младите хора да не го асоциират с нещо хубаво и да не искат да участват в него. Такива прояви се използват много умело от някои политици за представянето им  като интересни пред младите хора, които търсят изяви. Особено в диапазона 20-30 години. Да изразят своята про-българска, патриотична позиция.

Ще продължим нашата институционални срещи, включително ще настояване за законодателни промени, които да ограничат тези прояви. Преди две седмици бях поканен от главния прокурор, присъстваше и вътрешният министър и националният координатор за борба с антисемитизма. Подета е инициатива за такива промени, които да осъждат проявите на антисемитизъм, включително със затвор. Към този момент проявите на език на омразата се осъждат до 3 години затвор, което, по думите на Сотир Цацаров, при чисто минало, фактически се трансформира в административна санкция и хората, които ги извършват, остават ненаказани. Желанието на главния прокурор, след редица прояви тази година на агресивен антисемитизъм/визирам Бургас, Кюстендил, Дупница, продаването на сувенири в София/ е законодателството да се затегне, и хората, извършващи тези прояви, да бъдат осъдени.

Интересът ни е да живеем в едно нормално общество без ксенофобия и език на омразата. Ще партнираме с всички организации като Маргиналия, за да бъдем по-ефективни.

Румен Петров: Дискусията ни засяга въпроса „защо сега“ се пораждат тези проблеми. Важно е да се изговорят и още причини. Сега обаче давам думата на госпожа Ирина Йорданова, тя пожела да се включи.

Ирина Йорданова:

 

 

Благодаря ви, господин модератор. Слушайки внимателно вашите толкова важни изказвания, се връщам назад в годините и си мисля колко дълъг път извървяхме заедно със сдружение „Маргиналия“ към утвърждаването на София като град на толерантността. През 2016 г. г-жа  Юлиана Методиева инициира и реализира успешно проекта „Смях срещу омразата“ или как да изглежда София като топос без реч на омразата. Тогава тръгнахме с лекота към този проблем без да подозираме, че след три години ще стигнем до толкова сериозна и дълбока дискусия по темата като днешната. Без да подозираме, че ще стигнем до едно толкова мащабно включване на различни неправителствени организации, на много историци, социолози, изследователи и интелектуалци като вас. Разбира се, може би нещата съвпаднаха и с това, за което доц .д-р Оскар говори – през последните няколко години се разви и с негова помощ една огромна активност в София по темата за толерантността и антисемитизма. Мисля си, че ние извървяхме дълъг път на ползотворно сътрудничество, минавайки през много етапи.  Включително през толкова важната международна конференция, която Маргиналия организира през м. февруари 2018-та година, в която се включиха кметът на София, посланикът на САЩ и посланичката  на Израел, които имат много мащабен поглед към този проблем. По този начин се създаде много голям обществен ресурс  и определено се допринесе за подписването на Меморандума, който обявява София за град на толерантност и мъдрост. И ето сега ние отново имаме добри новини – Столичният общински съвет днес прие новите приоритети за 2020-та година на Програма „Европа“ на Столична община, и ние отново ще подкрепяме проекти по един специален приоритет, свързан именно със София като столица на толерантността и като град без език на омразата, ксенофобията и екстремизма. От началото на месец септември т.г. ще започне кандидатстването по Програма „Европа“ 2020, като Столичен общински съвет задели едно сериозно финансиране в рамките на 450 хил. лв. за подкрепа на проекти, които укрепват гражданското общество в София. Толерантността и борбата срещу езика на омразата ще бъдат отново един от приоритетите. И другата добра новина – днес ние гласувахме предложението на г-н Енцио Ветцел, директор на Гьоте институт България, да бъде присъден Почетният знак на Столична община.  Той е изключителен хуманист, с неговата помощ Маргиналия осигури кмета на Алтен Андреас Холщайн да участва в международната конференцията, задавайки още едно високо ниво на авторитетност.

Александър Оскар: Това са усилия в посока на образованието, за които и  ние искаме да работим!

Румен Петров: Реториката на  „учените“ от Българо-еврейски научен институт, Клуба на приятелите българи и евреи (КПБЕ), Българо-еврейски научен институт, Юдейски патриотичен институт, Институт за национална патриотична политика, Боянски клуб за подкрепа на българската държавност и нация “Проф. Божидар Димитров“,  може да бъде открита в реториката на 30-те години в България. И отново задавам въпроса – смятате ли, че има връзка между социално-политическите, морални и емоционални ситуации, които са довели да този колективен човешки срам – Холокоста – и днешната ситуация? Кое прави възможни да се заемат такива скандални и в морално отношение позиции!

Николай Поппетров:

Кризата на идентичността. Ние не знаем европейци ли сме, евразийци ли сме! Тази криза независимо, че медиите не искат да го признаят, но – има дълбоко раздвоение на личността. Включително на ниво дали нашите деца ги прокуди някой/кой?/ или на нас ни е лесно да говорим, че сме патриоти. Това свидетелства за липса на корен. Драстичната промяна и в политическо отношение – не може страна в която е имало 900 хиляди комунисти, днес всеки втори човек да се обявява,че винаги е бил антикомунист! В онзи период пак е имало криза на идентичността, но тя е била, когато са приемали ЗЗН и България не е можела да си намери мястото. Има такива факти, че когато на 22 юни германската армия навлиза в Съветския съюз, в българското обществено пространство има страх, изненада, неразбиране, покруса:ЗАЩО! Защот о част от това общество е проруско, има и малко германофилско и най-вече – какво ще е бъдещото?

Румяна Христиди:

Господин Поппетров върна ракурса там, където той трябва да бъде в съвременността: тези процеси на радикализация се наблюдават, когато има процеси на фрустрация в обществото. По една или друга причина. Тогава – загуба от Първата световна война, унижение. Какви са паралелите днес – очевидно има социална фрустрация, която се дължи на много фактори. Особено на моралния упадък, той е най-страшният упадък. И на усещането на социална несправедливост. Когато има такава фрустрация, тогава се търси виновен. И  той се търси в различния, в другия, а евреинът винаги е подходящ образ на това Но може да бъде и всеки друг. Търсене на виновник, да се прехвърли вината на друг.

Юлиана Методиева:

Обърнах внимание в началото, че когато историкът Давид Коен е написал книгата „Борбата на българския народ за защита и спасяването на евреите в България“ през 1978 г., тя е посрещната с интерес.  Защото систематизира познанието за миналото и истината за антиеврейското законодателство. Един от моите отговори, че това, което олицетворяват тези „патриотични“ организации, се дължи на последните 30 години от падането на режима. В тези години се получи една криза на идентичността и на историографията!

Румяна Христиди: О, да…

Юлиана Методиева:  Учените-историци  не знаеха какво да правят. Историографията попадна под натиска на новите демократи, държеше да им угоди, отрече се от миналото си/сигурно имаше защо, на всеки му беше дошло до гуша да слуша  за ролята на БКП включително по еврейския въпрос/ и напъвайки се да намери факти, за да произведе „друг“ разказ, тя премина в тотално пренаписване на историята. Ако не бяха направили скандала за паметните знаци за лагерите, щеше да се намери друг  повод! Те търсят пазар за своята сбъркана идентичност, включително и поради това, че имат и политическа поръчка да вършат с историята нечисти дела!

Борислав Дичев: Това е чист идеологически ревизионизъм! Той има социални и политически измерения. Наблюдава се в период, когато обществото е на кръстопът, каквото е нашето. Люшкано в различни посоки  и направлявано от различно политическо задкулисие.  Така се появи този уродлив фактор „пренаписване на историята“ и пренебрегване на историческите факти!

Румен Петров: Ще добавя няколко думи. Занимавал съм се с изследвания на национализма и как той бива мислен. Това е важен въпрос в контекста на европейското бъдеще – дали ще бъдем Европа от национални държави, или на нещо друго. Този въпрос  сега се поставя много сериозно. Аз смятам, че за опасността от национализма  социално-психологическата наука недостатъчно е осветлила социалните процеси, които водят до тези опасни формирования, водещи до моралните падения каквото е Холокоста. Благодаря за вашето участие!

Подготви за печат: Ю.М.

София, 11 юли

2019

/обновена/

The Sofia Globe published an article of Marginalia’s Round Table

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика