Христо Карастоянов и романът му за Гео Милев: След 1925 година е изчезнал бунтовният дух в българския литературен живот

 

Публицисти от “Позитано” от години  присвояват антифашизма

Поезията и литературата ни често стават жертви на идеологически мерки и теглилки

Убийците на Гео Милев изобщо не са знаели кой е той: просто са им го посочили

След дяволската въртележка „червен терор – бял терор”  сякаш е настъпила оная една и съща нощ, в която все още живеем.

 

 

Господин Карастоянов, любопитен факт е, че върху поетическото битие и трагична смърт на Гео Милев вие, известен писател, създавате книгата „Една и съща нощ“, а след вас и публицистката Велислава Дърева “Атентатът“. Тя подлага на откровена критика съвременните „демократи от десния спектър, отричащи действителността на българския фашизъм“, докато вие се борите да събудите доверието на читателя със средствата на фикционалната рефлексия. Определено успявате, за което ви поздравявам! Има обаче съвпадение в патоса и посланията у двама ви относно страховитото време на „белия терор“ от 23-25-та година. Неприятен ли ви е този факт?

 

Христо Карастоянов: Ще Ви отговоря, разбира се, но хайде първо да Ви благодаря, че ме връщате към „Една и съща нощ”! Откакто преди пет години романът видя бял свят в „Жанет 45”, ми се случиха толкова неща, колкото не са ми се случвали никога преди това. Просто тя правеше каквото си иска, а аз само вървях подире й. И да не помислите, че това е някаква фанфаронска метафора! Мога и с примери, но няма да ни стигне мястото…

Та на въпроса Ви…

Не, не ми е неприятен фактът, че Дърева пише със същия патос за онова време. Не съм й чел книгата, (няма и да я прочета), но според както разбирам от въпроса Ви, там явно си имаме работа с нещо, което отдавна престана да ме учудва. Днешните публицисти от „Позитано” 20 правят същото, което правеха държавните историографи четири и половина десетилетия: те присвояваха антифашизма! И до ден-днешен пишат, че например тъй наречената „Соболева акция” е само и единствено работа на тогавашните комунисти. А подписи в подкрепа на поканата на СССР за някакъв договор ли, пакт ли за дружба и взаимна помощ между България и Съветския съюз са събирали много други организации и групи хора. Отделен е въпросът доколко „Соболевата акция” въобще е била антифашистка, при положение, че през ноември 1940 година СССР е в най-най-дружески отношения и с нацистка Германия, и с фашистка Италия, и дори с не-знам-каква-точно Япония. Както и да е.

По абсолютно същия начин те си присвояват и случилото се през ония страшни години – двайсетте… Все едно, че тогава са избити само членове на тяхната партия. Присвояват си дори и хора като Йосиф Хербст или като земеделеца Николай Петрини! Дълго време задгърбваха анархистите, да речем Георги Шейтанов, но после взеха да го обявяват за комунист едва ли не (бил подписал документа за създаване на Единния фронт – нищо, че никой никога не е виждал такъв документ). В спомените на съвременниците за Гео Милев се мяркат твърдения, че той бил подал молба за членство в партията! Ама моля Ви се – Вие това представяте ли си го? Гео Милев подава молба за членство в партия, която не съществува, просто защото е забранена! И всичко това с патос, както казвате. Само че техният патос някак си срамежливо стихва, когато работата опре до атентата в „Света Неделя” – най-кървавият атентат през двадесети век в Европа. Чак до взривяването на самолета на „ПанАм” над Локърби в края на 80-те точно ние сме държали мрачния рекорд за най-много невинни жертви на един взрив.

Така че съвпадението в патоса в „Една и съща нощ” и книгата Дърева не ме учудва. Малко ме учудва това, че намирате съвпадение и в посланията…, но не, и това няма да ме накара да я прочета.

 

 

Нека поговорим конкретно за книгата. Тя е многопластова смесица от поезията на Гео Милев, издаването на прочутото списание „Пламък“. Пресъздавате удивително детайлно атмосферата около поетите и литературни критици на 20-те години от миналия век. Давате съществена информация за Христо Ясенов, за смъртта на Христо Смирненски, Владимир Василев, Людмил Стоянов, Боян Пенев, Никола Фурнаджиев, все автори от интелектуалната младост на България и белязани от травматичния път на поетическия символизъм,на експресионизма и битките в критическите кръгове тогава. Имат ли място в литературната ни класика тези имена? Не са ли извличани повече идеологически стойности от творчеството им, което нерядко се е оказвало твърде скромно като естетика?

Хр.К. Мила госпожо! Синът ми когато беше малък, когато го питах за нещо очевидно, ми викаше: „Защо ми задаваш отговори!…” Самият Ви въпрос е вече печален отговор. Христо Смирненски го изучавахме, но Владимир Василев (и „Златорог) се споменаваше чак в университета. Людмил Стоянов- да,  Боян Пенев- не. Наистина става въпрос за идеологически мерки и теглилки, а не за литературно-исторически или дори елементарен литературно-критически анализ. При това на съвсем първобитно ниво! Хайде кажете ми защо не давахме и дума да се издума за Владимир Василев? Просто защото не бил харесвал Смирненски, че отгоре на всичко бил написал „Бараж от литературни формули” – статия, с която е поставил на мястото му оня титан на философската мисъл Тодор Павлов. Напълно първосигнална работа, Ви казвам: който не е с нас, той е против нас. Да не говорим за напълно задгърбените автори. Дипломната ми работа беше върху Матвей Вълев (тя после излезе като отделна книга в тогавашното издателство „Български писател”). Този изискан белетрист просто е бил споменат в зловещата статия на Борис Делчев „Фашизмът в нашата литература” и – до тук с Матвей Вълев. А той е бил ляв, та ляв! Бил е член на компартията на Германия, сътрудничел е на „Пламък”, на „Нарстуд”, през 34-та година се връща от Бразилия, защото е бил повикан от приятеля си Жендов да работи за левия печат. И защо името му е в статията на Делчев? Ами просто защото като мобилизиран писател (имало е такова нещо) през 1943 е бил командирован от един армейски вестник да пише за погребението на Борис ІІІ. Толкоз, друго няма. А, не, момент! Има, как да няма!… Публикувал е разкази в „Златорог”! Е как да е наш при това положение?

Описвате и геополитическия контекст на двайсетте години с експанзията на комунистическия проект за световна революция, разказвате за последвалия болшевишкия терор, както и за Ленин, Лео Троцки, парижките анархисти. Възхищава ли ви това време, или искате преди всичко да ни припомните опасния откат на революционните мечти?

Хр.К. Не, не ме възхищава!…

Анархистът Георги Шейтанов е равнопоставен сякаш на поета Гео Милев в „Една и съща нощ“. Неговите авантюри из широкия свят, размишленията му, активното му участие в живота на поета очевидно са били важни за вас. Наричате анархизма „новата, богомилска пасмина“. Не е ли вкусът към тероризъм, към всяване на ужас и хаос сред отвратителните създатели на отвратителния свят, особено чувствителна тема за нас, съвременниците на нови бунтари и нови тероризми?

Хр.К. А! Този Ви въпрос ми развързва ръцете да отговоря пò нашироко на предния!… В многото срещи, на които попадах покрай „Една и съща нощ”, все се случваше да се зачекне тая тема. Дори Бойко Василев в „Панорама” ме попита директно – дали не опоетизирам тероризма в образа на Шейтанов. Ами не, не го опоетизирам. Как да го опоетизирам, като аз самият се страхувам от тероризма?! Според мен обаче българският анархизъм от 20-те години на ХХ век е бил нещо много-много различно. Аз си му викам „просветéн анархизъм”. Бил е в равна степен движение на духа от една страна и политическо присъствие от друга. Самият Шейтанов в последните две-три години от краткия си живот е бил задгърбил бомбите и пищовите. Не случайно е помогнал на Гео Милев финансово за издаването на „Пламък”. Някои от другарите му са му се въсели за тоя жест, но той е разбирал, че с едно литературно и културно списание разширява влиянието на анархизма. Впрочем темата е безкрайна, тъй че само ще Ви кажа едно: българските анархисти от ония години не са били като днешните камикадзета и джихадисти.

А що се отнася до началото на въпроса Ви… Ами да, аз наистина си мисля, че това са двама равностойни по сила млади мъже, които са се срещнали за две кратки години. Пак се сещам за това, че според мемоаристите от 50-те и 60-те години на миналия век Гео Милев бил едва ли не комунист. Комунист, комунист, обаче да се чуди човек, как тогава съпругата му, тая невероятна жена Мила Гео Милева пише в спомените си, че Гео Милев към края на живота си клонял към анархизма, което – допълва тя – е ставало именно под влиянието на приятелството му с Шейтанов. (Вижте, госпожо Методиева, аз съм убеден, че поемата „Септемврий” – дето я изучавахме едва ли не като някакъв репортаж за Септемврийското въстание – е апология на анархизма. Да оставим настрана онова „Без Бог! Без господар!” – дето и досега е слоган на анархизма по цял свят. Ами че в „Септемврий” съвършено ясно се казва, че това не е сблъсък да речем между две враждуващи класи. Там се казва, че иде реч за бунт срещу държавността! Срещу институциите на една държава. Кажете ми какво е това: „Ахил беше стар генерал на Н. Ц. В. цар Агамемнон. Ахил бе герой. С безброй кръстове, ордени, ленти… Пиедестал на реда и тишината в страната…” Негово царско величество! Кръстове, ордени, ленти… – все държавни атрибути. И вече съвсем откровеното „пиедестал на реда и тишината в страната”! Прощавайте за отклонението!)

Та за анархистите като терористи… Аз, разбира се, не съм анархист и няма как да бъда, но имам много приятели анархисти. (Впрочем имам и грамота от Федерацията им! Връчиха ми я, задето съм помагал разпространението на идеите им. Не се смейте! Ще Ви я покажа някой ден.) И сме си говорели много както за доктрината им, така и за въоръжените им битки с държавата. И запомних онова, което ми каза самият Георги Константинов. Според него когато анархистите са убивали, то винаги са го правили лице в лице с оногова, когото са убивали. Нали разбирате? Не са се криели зад кьошето.

Тъй че други са терористите от 20-те години, други са…

Я да ви го кажа и като смешка, става ли? Един много настървен социалист, млад човек, сега е депутат от БСП, човек от най-верните картечари на Корнелия Нинова, на публично събрание в Ямбол направо ме е усмъртил заради „Една и съща нощ”. И по-точно ме е наврял хайде да не Ви казвам къде, заради „отношението” ми към Шейтанов. Ама не защото съм го опоетизирал – напротив! Бил съм го очернил! Шейтанов бил негов (на депутата) кумир, а аз съм го описал не знам си как си. Блъскал с юмруче по масата и ме определил като късен радикал ли беше, като либерал ли – така и не разбрах. А пък събранието било свикано от някакъв клуб на „левите интелектуалци в Ямбол”. Разбира се, не бях поканен, нищо че се смятам за по-ляв от цялото им политбюро на „Позитано”. Но явно тяхното ляво не е моето ляво. Затова Ви преразказвам случката – просто нямах честта да присъствам.

Политическо-правната рамка за убийството на поета , сътворил невероятната поема „Септемврий“ е Законът за защита на държавата (ЗЗД). Този закон е развързал ръцете на ултрадесния политик Александър Цанков и неговото правителство да унищожава политическите си опоненти. В книгата ви има такива думи на Гео Милев: “Със ЗЗД ще ми запушат устата“. А по повод защитната си реч той коментира – „Хубава лекция дадох на съдиите за изкуството и живота. Изкуството цъфти само на почвата на свободата. Не стеснявайте писателя, за да не убивате изкуството!“ Нека да ви питам: съзнавал ли е Гео Милев пред каква опасност застава с написването на поемата си?

Хр.К. Госпожо Методиева, за мен гледането на делото на 14 май 1925 година е една мъчителна загадка. Да, съден е по члена от ЗЗД, инкриминиращ печатни произведения. Но какво се получава?

Членът постановява, че деянието се наказва с 5 години затвор – Гео Милев го осъждат на 1 година!

Глобата в полза на държавата е от 50 000 лева – той е осъден на 20 000 лева!

Нататък. Адвокатът му пристига в залата, когато всичко на практика е свършило – Гео Милев сам се защитава.

Нататък. Съдията произнася една доста двусмислена реч, в която говори за поета като волна птица и така нататък (не ми се рови сега, та да ви я цитирам – такава, каквато е останала в протоколите).

Нататък. Вместо да му щракнат белезниците още в съдебната зала и под конвой да го откарат в затвора – каквато е практиката по цял свят – те го пущат да си иде у дома.

Що за необяснима снизходителност? Що за странна милост?

Според мен не е нито снизходителност, нито милост.

Просто поетът е хвърлен на кучетата! Нали знаете: в онези страшни месеци след атентата в „Света Неделя” онзи, който е бил в затвора – той е оцелял! Страшното е било навън. Навън са били „неотговорните фактори”, които са нямали ни милост, ни снизходителност. Които – мен ако питате – сто на сто изобщо не са знаели кой е Гео Милев: просто са им го посочили.

Дали е разбирал опасността от написването (и най-вече с публикуването) на „Септемврий”… Ако се вярва на спомените на съвременниците му – не, не е разбирал. Мила Гео Милева си спомня, че когато чула за първи път поемата ужасно се уплашила. Видяла се вдовица! – така го е написала. Обаче той й обяснявал, че няма страшно, защото това било едно чисто художествено произведение, представяте ли си?! Естествено, че на спомени, писани трийсет години след събитията, трябва да се вярва с едно наум, но все пак…

А има и друга гледна точка.

Значи, след като излезе „Една и съща нощ”, имах една много стъписваща кореспонденция с човек, когото не познавам. И съвсем не глупав човек, напротив. Та тоя човек никак, ама никак не харесва Гео Милев. Нито като човек, нито като поет. В скоби казано, той ми писа убедено, че дори „Септемврий” не е писана от Гео Милев. Твърдеше, че поемата е написана от… Георги Шейтанов! Пък после Гео Милев само я е развалил с митологичните си препратки. С това се обяснявал и анархисткият патос в творбата. Нямаше как да се съглася с него, но както и да е…

Но освен това той отричаше и храбростта на Гео Милев. И то с убедителни или поне премислени аргументи. Всъщност аргументът беше един. Така и така, нали брат му Борис Касабов е бил член на Военния съюз, участвал е в извършването на преврата на 9 юни 1923, бил е секретар на областната управа в Стара Загора, другарувал е с Владимир Начев – могъщият директор на полицията… Та заради това е бил толкова сербез! Викал си е, че брат му всякак ще го отърве, че няма страшно, така че може да пише и говори, каквото си поиска. Един вид е бил фалшив герой… Е, единственото вярно в тази „версия” е това, че Борис Касабов действително е обожавал брата си Гео, така че прекратих кореспонденцията с онзи човек, но какво от това, че съм я прекратил? Повтарям, че не става дума за някакъв глупак, а за умен и начетен човек. Държеше на думите си и си имаше свои доказателства, на които убедено държеше. И, уви, вероятно далеч не е единствен.

 

 

В книгата ви образът на поета е съставен от страстта му към експресионистичната поезия, от жлъчните му реакции за отживелия времето си символизъм, английския език, редакторската му работа около списание „Пламък“, преводите му, безпаричието, семейните му отношения. Разбира се, и от хуманистичния му рефлекс към страданието на хората, съчетана с ненавистта му към политическото слабоумие на управляващите. Колко фикционален е този образ?

Хр.К. А… Този въпрос… Е добре. Докато се пишеше книгата, през цялото  време се опитвах да се придържам към едно мое си правило ли да го кажа, хватка ли… – все едно какво е, но за мен е много важно. Вероятно най-важното. А то гласи: Може да не е верно, но задължително трябва да е достоверно! Тоест ако фактологията (доколкото могат да се приемат за факти мемоарите) е близо до деветдесетте процента, то останалите десет процента са моята работа.

Вижте, сигурен съм, че ще се съгласите ако Ви кажа, че поначало занимаването с тая математическа организация на словото, наречена „писане”, е най-чиста шизофрения. Е, в лека форма надявам се, но съм убеден, че ако човек не превърти – никаква няма да я е свършил. А под превъртане разбирам не да накараш персонажа си да говори, пуши, яде и псува като теб. Номерът е ти да говориш, да пушиш, да ядеш и да псуваш като персонажа си. Случиха се две неща. Първо беше фòрмата на дневника. Веднага след това си дойде на мястото езикът. Много се радвам, че в някои от ревютата и рецензиите беше забелязано, че езикът в „Една и съща нощ” не е осъвременен, а съвременен. Разликата е от тука до небето. На шега казано, разликата е като разликата между законно и узаконено, нали така? Така или иначе потретът от стената, иконата Гео Милев някак слезе от там и се превърна в жив човек. Доколко е сполучливо това слизане от пиедестала – не е моя работа да съдя. Но май все пак нещо се е получило. И ще Ви кажа защо се надявам, че е така. Имах много срещи с ученици и на някои от тези срещи имаше и млади хора, които бяха чели книгата. И от думите им разбирах, че да, започнали са по-иначе да четат и разбират Гео Милев.

Определено художествено постижение е злокобният персонаж Никола Гешев, когото сте изградили в психологическия ключ на полицай от кариерата. На места диалозите му с Гео Милев напомнят прочутия диалог на Иван Карамазов с Дявола. Достоевски ли е вашият учител?

Хр.К. Е, не. По някакви причини много слабо познавам Достоевски. Вероятно защото от руската класика най са ми на сърцето Гогол, Чехов, а и Булгаков – той също е класика, нали така. А, да – и Козма Прутков, разбира се.

А Никола Гешев се появи напълно случайно. Просто ми направи впечатление, че той започва работа в политическата полиция по същото време, когато съдят Гео Милев и когато той изчезва. Тоест през май 25-та. Освен това прочетох в някакъв спомен на стар анархист, че Гешев най мразел анархистите, защото те единствени не подлежали на манипулиране и вербуване. И толкоз! Само че той постепенно обсеби всичко, тоя човек! Даже по едно време стана така, че той лично убива Гео Милев, представяте ли си? Добре че беше жена ми да ми каже, че айде сега, чак пък толкоз… Та му иззех тоягата от ръцете…

Но никак не се изненадах, когато видях как Иван Добчев в спектакъла си „Гео” в Народния театър е извел Гешев направо като втори главен герой. Неслучайно за наградите Аскеер през 2016 година се случи истински прецедент: Леонид Йовчев и Валентин Ганев бяха номинирани за главна мъжка роля в един и същи спектакъл.

Между нас казано, ролята на Никола Гешев в българската история е доста надценена. Или поне аз така мисля, но май не съм единственият на това мнение. Големите полицаи са се казвали Пане Бичев и Петър Амзел, но както и да е… А обяснението на това надценяване вероятно е много просто. На практика „величаенето” на Гешев като супер-полицай идва главно от средите на комунистите. Един вид: вижте ни какъв гениален враг сме имали и сме излезли победители в битката с него. Но това е само предположение…

Какво е за вас, родения в 50-те години на комунистическа България атентатът на „Света Неделя“? Един от героите ви споделя „Толкова погребения наведнъж не са помнени от септемврийския метеж през 23-та година…” Видими ли са следите й в историята на съвременна България?

Хр.К. То вече стана дума за това, но Ви благодаря за този въпрос, защото и без друго исках да кажа нещо, което намирам за много важно. Взривът в „Света Неделя” на 16 април 1925 година не е просто един от „върховете” в започналата някъде през 1919 нескончаема гражданска война у нас. Според мен тогава се е случило още нещо страшно. Както и да го погледне човек, самата тази 1925 година определено е прекършила нещо у нас. Питали са ме дали е било възможно да продължи да излиза списание „Пламък” след гибелта на Гео Милев. Не, не е можело! И не просто защото го няма моторът Гео Милев. Не. Просто след 1925 година е изчезнал бунтовният дух в българския литературен живот. Повечето от писателите малко по малко се приютяват в „Златорог” – едно великолепно списание, които обаче е далече от какъвто и да било бунт; там просто цари добрата, спокойна, пък дори и патриархална литература. Впрочем нещо се е случило и с анархисткия дух. Анархистите и тяхната федерация постепенно са изчезнали от активния политически живот, ако ми е позволено да се изразя така. Дошло е времето на олигарсите и партийния феодализъм.

Ето, с това е страшна тази 1925 година.

Страх! Мислите ли, че цялата оная кървава вакханалия, цялата тази дяволска въртележка „червен терор – бял терор” не е всяла страх у хората? Сякаш е настъпила оная една и съща нощ, в която все още живеем.

Бихте ли споделили като писател за поет: освен мощен талант, какво друго притежава Гео Милев, за да напише ненавършил и 30 години не само „Септемврий“, но и поемата „Ад“, Ден на гнева“?

Хр. К. И де да бяха само поемите му, госпожо Методиева! Ами прозата му? Ами публицистиката му? Че аз редовно се сепвам, като се сетя за статията му „Олимпиада (Спорт, култура и фашизъм)” Там има редове, които сякаш не са писани през 1924 година, а вчера, дори днес!

Само че аз ако можех да отговоря на въпроса Ви, ехее…

 

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).