Истанбулската конвенция бе повод на грозни и по-рафинирани хейт-изцепки – от Фейсбук до Конституционния съд

 

Социо-историческата ни наука след ’89-та година е обсебена от една примитивна и повърхностна виктимология. В много по-малка степен изучаваме аномичната природа на българското общество до ’44-та година и присъщите му аномични процеси. Става въпрос за рязката индустриализация, за растящите социални разломи, за болезнената несправедливост, усещана от мнозина, за краха на авторитетите и корупцията „по етажите на властта“ – всичко това, което сега, за съжаление, ни се струва като лош сън за тогава, но пък го наблюдавеме в реално време днес! Това знание отсъства от социално-историческите анализи, не е част от доминантния академичен дискурс,

 

 

В нашия университет* организирахме една академична среща, разговор, посветен на годишнината от конвенцията за правата на малцинствата /РКЗНМ/. И там попаднахме в капана и в реалността на проблематичното управление на академичните институции. Беше поканена една персона, която трябваше да открие събитието от името на ръководството. Вместо да го открие и да отвори пространството, тя го обсеби: започна да дава думата, да се произнася по всяко нещо с дълги речи, богати на назидателни емоции. Нещата бяха зашеметяващи по безобразността си. Въпросът ми е – този казус индивидуален проблем ли е, или е системен проблем?

Поставям въпроса за капацитета на нашата Академия, за която в някаква степен отговаряме най-много и сме най-компетентни като среда тук. Какъв е капацитетът на нашата Академия да бъде рефлективна и умна по отношение на факторите, които водят до явленията, които изследваме обективно – национализъм, протофашизъм, фашизъм и всичко останало? Смея да твърдя, че капацитетът ѝ е близък до нулата. Мисля, че това го казвам като покана, като добра новина – има накъде да се развиваме, не го казвам за да предложа пореден източник на отчаяние и на поредно омерзение. Та мисля, че си струва да инвестираме сериозно в това изучаване и развитие.

Способността да изучаваме корупцията, злоупотребата с властта и предателствата на авторитета, системната корупция на средата, в която живеем, е, по принцип, някаква еманципираща надежда. В нашия случай, обаче, тази способност е важна като противоотрова в средата, която фашизира децата, както Адела Пеева в “Да живей България” забележително показва. В тази връзка филмът, и това, сигурно, също е много добра новина за търсещите рефлективни проекти – е забележителен. Той показва, както колко е страшно лицето на децата, които се фашизират, така и много ясно – средата, в която фашизирането се случва. Показа точно и ясно старите, уморени, объркани, импотентни и слаби учители, местните културтрегери, ръководители на читалища, ръководители на културни институции, които бяха точно такива, на които новите „варвари“ съответстват като класически обратен на отчаянието. Класическо според мен – да го търсиш, няма как да го концептуализираш така силно – да видиш как в реално време, пред очите ни, в непосредствено социално, психо-емоционално обкръжение на отчаяни, стари, импотентни хора, които си заявяваха своята безпомощност и непреодолени загуби съвсем директно, от страха и несигурността възниква красивото-зловещо лице на фашизацията като един зловещ Феникс. Гледайте го пак филма, в това отношение интервютата с тези хора са антропологичен връх за мен и са свидетелство за социология от висока класа.

Академичният принос, който ще се опитам да защитя е в лицето на едно относително изтъркано понятие, от известен автор, който изключително ценя – Емил Дюркхайм. Става въпрос за аномията. Общо взето всички знаем как аномията допринася за фашизирането. Въпросът е, ако ние го знаем тук, дали това се превръща в изследователско-образователна програма, полезна за хората в нашите усилия да не бъдем лоши – как изучаваме аномията в университетите? Как преподаваме това нещо? Може ли да се отнесе и към други явления? Ако приемем концепцията за полезна, а именно, че, от една страна, корупцията на лидерството, и от другата страна ниското социално доверие, водят до авторитаризъм и трибализъм, какво ще си кажем тогава за българското национално възраждане? Ще си го позволим ли?

Нацията е нещо, което изключва, но национализмът като аномичен феномен, и Левски или Хилендарски като аномични герои, са концепции, които, според мен, са и евристични, ако искаме да изпробваме този стил на мислене. Именно социалните кризи (какви са те, как протичат, как се живеят) водят до възникване и безкритично прилагане на насилнически поведения, организирани в политики на пренебрегване, потискане и изключване.

В тази връзка подкрепям напълно Юлиана Методиева , която припомни че социо-историческата ни наука след ’89-та година е обсебена от една примитивна и повърхностна виктимология. В много по-малка степен изучаваме аномичната природа на българското общество до ’44-та година и присъщите му аномични процеси. Става въпрос за рязката индустриализация, за растящите социални разломи, за болезнената несправедливост, усещана от мнозина, за краха на авторитетите и корупцията „по етажите на властта“ – всичко това, което сега, за съжаление, ни се струва като лош сън за тогава, но пък го наблюдавеме (но дали го изучаваме?) в реално време днес! Това знание отсъства от социално-историческите анализи, не е част от доминантния академичен дискурс, поне за мен, като редови гражданин, който разчита на университета за да мисли и прави добри неща.

Тази липса е израз на определена академичната импотентност в днешно време да адресираме тези аномични процеси. И го казвам не толкова по отношение на нашата лична академична импотентност, но го казвам и в контекста на факта, че този тип конференции, като нашата тук, не може да си ги представим като част от нашата редова академичност. Нещо извън-академично е това, което правим сега. То е инициатива на едно пара-академично място – Маргиналия, което събира академици, но всъщност това не е академичен проект. От моя гледна точка, ние, за съжаление, не сме част от един академичен дневен ред в това, което говорим, в начина, по който го мислим, в позициите, които защитаваме. Много е трудно, ако изобщо ги преподаваме, да ги направим достъпни за студенти, в смисъл на курсове, програми, магистратури, докторантури и редово преподаване. Преподавам пълни глупости в университета си, в сравнение с това, което се случва тук – на тази конференция. Сигурно се боря, но очевидно съм импотентен да се преборя с необходимостта да преподавам пълни глупости, в сравнение с важните неща, които се случват, и за които програми и мисли не се правят.

В тази връзка смятам, че не-изучаването на аномичната природа на обществата и на аномичните феномени, тоест – на кризата, на социалните кризи и корупцята, с които и 19-ти и 20-ти век са така изобилни е обратната страна на корумпираното академично, и не само, управление в страната ни.

По едно време днес си казах “Една гражданска война няма да ни дойде зле.”, но си казах “Слава Богу сме достатъчно хеторогенни и турците и циганите ще ни спасят, защото нашите мили фашаги са твърде малко… Ако стане гражданска война ще се спася при циганите и при турците.” Защо си мисля тия неща? Сигурно защото ме е страх. Освен, че ме е страх, обаче, си давам сметка че аналитично говорене и мислене по отношение на начина, по който обществата се разпадат, по страха, срама, алчността и по начина, по който кризите в обществата влияят върху институциите и политиките, според мен липсва… Вчера ме срещна един приятел, съратник в „разлайването на кучетата“ по образователните реформи преди време, който ми каза “Ти ми приличаш на ляв, затова ще ти кажа, че в последното издание на един от новите проектозакони за социалните грижи, има много сериозни проблеми.” Аз казах Не знаех, че така изглеждам от определен ъгъл, но, Слава Богу, дай да напишем в Маргиналия!” Защото в университета няма курс, в който да се анализират социалните политики и техни сложни превъплъщения, каквото е Истанбулската конвенция, например. Колко от специалистите по социална политика влязоха в публичен и открит разговор по Истанбулската конвенция?

Никой не иска да учи социална работа, особено критична социална работа. А друга аз не мога ди си представя, не знам за вас. Правя постоянно забележки, защото при представянето ми, колегите предпочитат да ме представят като психотерапевт, или като нещо друго – по-posh и свързано с екзотични обучения. И постоянно избягват да ме представят като преподавател по социална работа. Вероятно постъпват така, защото като кажеш „преподавател по социална работа“, абсолютно никакъв интерес не предизвикваш. Погледите са празни, защото понятието не носи никаква надежда. И това също е факт, който, смятам, е част от един системен дефект на нашата академичност – липсата на интерес към проблемите на справедливостта, заедността и на политиката и етиката на всекидневния живот.

Аномичните процеси ми се струват изключително важни за разбирането на тези лица на насилието, които се мъчим хем да разберем, хем да възпрем, защото социално травматичните и аномичните процеси са много важни. Втората ми позиция е, че академичната ни организационна култура не е на нивото на тези проблеми.

В паузата си говорехме за персоната, която ръководи второто училище за политика. Псевдоучен социален психолог, който, обаче, е изключително добре поставен академично. Академията е изкушена и използвана често, да не кажа твърде много често, за да украсява „софрите“ на властта, не да ли легитимира дори, а да осигури близост и контрол върху случващото се в териториите на потенциално критично мислене, каквито са академиите.

В заключение, приоритетната обвързаност на нашата академичност с монополния властови дневен ред на държавата ѝ пречи да рефлектира върху болезнени процеси, които задълбочават социалните разслоения и на които държавата и публичните политики са, къде – сляп, къде – зрящ автор и лидер.

  • Авторът е преподавател в НБУ

Публикуваме експозето на Румен Петров със съкращения. Пълният текст може да се прочете в книжката “Европа под атака. Конференция на фашизоидните движения”.

Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.