В очакване на принадлежност(3): “Изборите” на Христо

Това е Христо. Той е на 60 години и живее в България от 27 години. Нарича България “прекрасна страна” и своя родина.

Христо обаче не може да гласува на избори. Не може да плаща данъци. Не може да пътува. Няма достъп до здравеопазване. Не може да работи легално. Не може да се пенсионира. Но не е нелегален гражданин. Защото не е гражданин. На никоя държава. Той е „лице без гражданство“, който пребивава „нелегално“ в България от 27 години. Христо не принадлежи на никоя земя от този свят и нищо не му принадлежи. И в същото време може да ви се стори, че целият свят е негов.

Христо е роден в град Баня Лука в днешна Босна и Херцеговина, с майка българка и баща босненец. Остава сирак още като малък и не получава документ за гражданство на тогавашна Югославия. Въпреки това, Христо гради живот и семейство – с много труд и грижа. Войната в Югославия обаче буквално убива всичко – двете му деца, съпругата му и дома им.

Тогава, през 1992 година, Христо прави може би последния си свободен избор – да избяга от зейналата непоправима пропаст в живота му и да влезе в България. Пресича сръбско-българската граница пеша, без документи. Успява да намери работа в София, на пазара Илиянци. Постепенно тук болката му става по-търпима и заобиква България като своя.

Следващата глава в книгата на живота му е Пловдив, където добри хора му помагат да се изхранва и да живее нормално, въпреки че е “ничий”. Докато един ден през 2015 година го „намират“, че е без документи и го задържат за четири месеца в центъра за нелегални имигранти в Бусманци. Там среща адвоката на ФАР, която, с подкрепата на кмета на село Чешнегирово, Пловдивско, съдейства за освобождаването на Христо. Той успява да се върне към живота и “да се роди наново”. В него се заражда надеждата, че ще получи документ за легално пребиваване – това е мечтата на живота му.

През 2017 година, с помощта на ФАР, Христо подава заявление да му бъде признат статут на лице без гражданство по новата процедура за това, приета в Закона за чужденците. Но правната битка да му бъде признат този легален статут продължава и до днес. Дирекция „Миграция“ на два пъти прекратява процедурата, а Христо обжалва. След като печели делото в съда срещу първото прекратяване, Христо получава ново решение за прекратяване на производството – този път заради това, че не може да представи документ за легално пребиваване в България. В поредната си жалба пред съда Христо обяснява, че изискването на такъв документ от него противоречи както на правната, така и на човешката логика. Заседанието е насрочено за 21.11.2019г. в Административен съд – Пловдив.

Междувременно Христо няма друг избор, освен да продължи да живее в „сивия“, невидим за повечето хора свят, в постоянен стрес за ежедневната си прехрана и сигурност. В тази продължила твърде дълго борба Христо получава проблеми със сърцето и кръвното налягане, заради което трябва да спазва поддържаща медикаментозна терапия, а за лекарствата няма достъп до Здравна каса.

Христо няма друг избор, освен да продължи да чака. Тук. Няма къде да отиде. В село Чешнегирово Христо има уважението на “земляците” си, които знаят какво е положението му. За тях има значение само добрата му душа и честността му. “Да си човек, трябва да си точен, трябва да си работлив”, казва Христо. И все пак,  “когато нямаш документ, си различен”, допълва той.

Христо казва, че единственото, което иска от държавата, е да признае статута му на лице без гражданство и да му даде легален статут и документ. “Не е нормално да живееш така, защото когато човек няма документ, не е човек.” Животът без гражданство е живот без избор. Липсата на документ е сякаш липса на разрешение да живееш. Намираш се в невидими окови. А колко малко е нужно това да се промени.

През 2016 година ФАР документира свидетелства на хора, задържани в центъра в Бусманци, един от които е и Христо.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Валерия Иларева

Валерия Иларева е специалист по бежанско и миграционно право. Тя е адвокат, който повече от 15 години предоставя правна помощ на уязвими чужденци. Тя има докторска степен и е ръководител на Фондация за достъп до права – ФАР.