Румяна Таслакова: По време на Лукановата зима организирахме в Кьолн акция за събиране на хранителни продукти

Румяна, благодаря за съгласието да дадеш интервю за работата ти като главен редактор на Дойче Веле по времето на комунизма! Ти ръководеше българската секция във важни години и Симеон Сакскобурготски те нарече „Госпожа Дойче Веле“! Нека започнем с книгата ти „25 въпроса „(Неизвестното за известните“). Ще „открадна“ заглавието ти и ще задам въпросите си в променен времеви контекст : Какво остана неизвестно за слушателите на Дойче Веле относно политическия ад, в който живеехме? Съществуваше ли редакционна политика, филтрираща предаванията ви за България?

Румяна Таслакова: Политическият ад – състоянието, в което живееха повечето българи до ноември 1989 година, като изключим комунистическата върхушка и всички ползващи се с привилегги като например “заслужили борци против фашизма”, този ад хората изпитваха на гърба си и в психиката си. Всекидневието им се определяше от драстични ограничения на личната свобода. Знаеха, че нямат право на избор на следване, че не можеха да четат книги и да гледат филми, излезли в Западна Европа или Америка, че не могат да пътуват в чужбина, че трябва да чакат за кола повече от 10 години… Те не знаеха обаче колко трагично бе развитието в икономиката на комунистическия режим. За икономическия ад ще цитирам Петър Младенов, генерален секретар на политбюро на ЦК на БКП, който на тайна среща на МВР и ДС две седмици след падането на Тодов Живков призна, че “картината в икономиката е потресаваща. Ние всяка година казваме, че имаме прираст 5,6-6%. А знаете ли каква е картината? Ако вземем за база 1983 тодина, ние не само, че нямаме никакви проценти прираст на националния доход, ако изключим тези чужди кредити, които получаваме от Запада, т.е. нашите задължения, които се увеличават, ако ги махнем и тях, ние имаме непрекъснато намаляване” /цитатът е от сайта desebg/. Тези данни се криеха систематично от българското общество.

За редакционната политика на Българската програма на Дойче Веле важеха и важат основните елементи на журналистиката, базиращи се на общовалидните ценности  – като свободата на словото, зачитане на правата на човека, уважение към различните, отговорноста на всеки за  справедливост и солидарност. Колегите и колежките работеха, стремейки се към обективност и съобразявайки се с тези ценности. И със съвестта си. Естествено, преди излъчване материалите се предаваха на редактор, както e нормално във всяка редакция в света.

В тази твоя книга, изключително важна за паметта ни относно големите личности на България, Константин Павлов дава  парадоксален отговор  на въпроса ти „Какъв искате да станете като дете”? Той казва „Продавач на репички“. Това езопов стил ли е, характерен за поетите от калибъра на Константин Павлов, за да избегнат смазването им от нетърпящата инакомислещите комунистическа власт? Всъщност, защо избра този абсурден поет за твоята анкета?

Румяна Таслакова: Избрах го, понеже за мен няма съмнение, че Константин Павлов е един от най-значителните поети в България.  За съжаление повечето от младите хора днес не го познават. Абсурден? Той не е абсурден, но беше принуден да живее в един абсурден свят, в една диктатура, която забраняваше да се издават неговите произведения, в която се налагаше изявата да е езопова, за да се преодолеят идеологическите бариери.

 

През 2009 година дойде от Кьолн, за да участваш в семинар, посветен на 20 годишнината от Голямата екскурзия. Организирахме този семинар  със съмишленици като Михаил Иванов, Лили Александриева, Деян Кюранов, Мария Траянова, Малина Томова. Поканихме група турски изселници , изгонени от Тодор Живков през 1989 г. –  Сабри Искандер, Ибрахим Ругова, Мехмет Юмер. Всички  те споделиха, че ако не е била гласността, осигурена от западните радиостанции като Дойче Веле и Радио Свободна Европа, за да разбере светът какво се случва с тях,  българските мюсюлмани, какви са техните искания за демокрация и защита на правата както на турците, в страната можело да избухне гражданска война. Даваше ли си сметка комунистическото правителство, според теб, в какво буре с барут превърнаха страната онези, които измислиха историческите “причини” за безобразното сменяне на имената на турците?

Румяна Таслакова: Въвеждайки асимилационната политика спрямо гражданите от турски произход, комунистическият режим явно не е очаквал такива последици – както съпротивата на турското малцинство в страната така и външнополитическото отражение след принудата за сменяне на имената и масовото “преселение” в Турция. Тази политика несъмнено отпуши потисканото дотогава недоволство и даде силни стимули на дисидентите в Клуба за гласност и преустройство и  организациите за зачитане на човешките права.

 

Румяна, сега е времето да ти изкажа и благодарност за дарените телефони и факс на редакцията на вестник “1000 дни”, правен от нас, безпарични, но ентусиазирани млади журналисти! Подкрепяхме първия демократично избран президент доктор Желев, когото струва ми се тогава, Европа ценеше високо. При една обиколка заедно с него  сте пътували с малък автобус Фолксваген, дарение от германската полиция за новите демократи в България. Това е бил един от първите автомобили на СДС…Какво още дарявахте на разрушената ни страна?

Румяна Таслакова: Не бих казала, че това са били дарения, а по-скоро опит да се окаже доколкото е възможно съдействие и помощ в тежките години след  1989-а. В първите години на прехода медиите, включително и “1000 дни”, имаха голяма отговорност и решаваща роля. Жалко, че поради финансови причини този вестник не успя да излиза 1000 дни. От Дойче Веле изпратихме пишущи машини за вестник “Демокрация”. По време на Лукановата зима организирахме в Кьолн акция за събиране на хранителни продукти, които бяха разпределени от профсъюза “Подкрепа” и  Българското нацинално радио. Изпратени бяха и два камиона дрехи. От аптеки и лекари получавахме години
наред лекарства, които липсваха тогава в България. Но това беше капка в морето в този бедствен период. Имаше и многобройни други инициативи на отделни хора и организации в Германия, които искаха да облекчат съдбата на българите в първите години след отстраняването на Тодор Живков от ръководната му функция в държавата. Много важна помощ оказаха според мен и германските политически фондации – на Християндемократическия и Християнсоциалния съюзи, на Социалдемократическата и Свободната демократическа партия, които придружаваха новите политици в усилията им за демократично развитие, организирайки семинари в страната и изпращайки ги в Германия, за да опознаят на място демократичните институции и процесите на провеждане на избори. Що се отнася до личността на Желю Желев, той наистина бе тогава високо ценен в Европа.  В първите години на прехода той бе единственият образован, умерен и дългосрочно мислещ политик, който поведе България в правилната посока към демократизацията и който допринесе за избягването на кръвопролития. Сигурна съм, че с времето неговите заслуги ще бъдат оценени от историците и обществото.

 

Накрая да те попитам: Румяна, 30 години след падането на Желязната завеса, как намираш България? Какви хора станахме, след като сме свободни да изразяваме себе си, да пътуваме, да се разпореждаме с живота си?

Когато съм в България и често слушам критични изявления, недоволство от настоящето развитие, си казвам колко различен е сега животът. Като че ли се забравят тиранията и ограниченията от комунистическото минало! Сега има най-важното за всеки отделен човек. Има свобода! Има свобода на словото, макар и в редица медии да се чувства ясно зависимост от политически и икономически натиск. Има свобода на пътуванията. Има свобода на икономическата дейност. Има свобода на следването в страната и възможност за учене в  чужбина. България е държава с демократични устои и неотменна част от обединена Европа. Затова нямам никакво разбиране за тези, които изпитват носталгия по комунизма. Няма съмнение, че преходът от тоталитаризъм към демокрация бе съпроводен и от много несправедливости, че съдебната система още не функционира както е заложена в конституцията на едно демократично устройство, че стотици хиляди хора живеят под езистенциалния минимум, че в образованието и здравеопазването все още не е отбелязан необходимият напредък. Няма толерантност към различните. Не се сбъдна очакването, че интелигенцията ще поеме решаващите фунции в страната, голяма част от тези функции са в ръцете на мафиотски капиталисти. Не се оформи силно гражданско общество. Поетият път бе правилен, обаче по него се върви много бавно и обременено от партийни пристрастия и популистко користолюбие.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).