Мила Искренова: Искам чрез рисуването, танца, писането ми, да се хармонизират отношенията между хората

Споделете статията:

 

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“.

През февруари т.г.  в галерия “Етюд” представя изложба на  Мила Искренова.

 

 

Ще разговаряме за удивителната ти изложба, Мила, но нека те питам първо – как се отнасяш към феминизма?

Мила: Със симпатия. Без да се определям аз самата като феминистка, но може би накрая ще се окаже, че съм…неосъзната феминистка. Винаги съм била самостоятелна. От 24 годишна се издържам сама. През целия си живот съм работила, никога никой не ме е издържал! Разчитала съм на себе си във всяко отношение. Освен това, винаги съм мислила, че жената е абсолютно равностойна на мъжа. Интелектуално, за физическите измерения е друго.

Движението Me too направи доста разкрития за позорните издевателства над жените. Съвсем наскоро обаче, четох едни интервюта с момчета от различни, ще ги нарека „затворени“ места. Интервютата  ми разкриха премълчавани досега факти – тези на сексуално насилие над момчетата. Разкрепостяването и на това мълчание е движение, както казва мой приятел психолог, мъжкото Me too. Те се отпускат вече да разказват какво им се случва  в тренировъчните зали, басейните, съблекалните. Знаеш достатъчно и за педофилията като цяло. Не мислиш ли, че трябва да говорим за жените и мъжете на ново ниво?

Да, това е нещо кошмарно. Мисля,че по принцип, когато става дума за този вид отношения, за пол, секс  и произтичащото от тях, ние сме много изостанали. Ретроградни.  Обществото продължава да обслужва един фалшив морал. Моралът „какво ще кажат хората“! В името на това криворазбрано благоприличие се прикриват много неща. Не мисля, че жертви са само жените. Може би те са повече, предимно жени страдат, по простата причина, че са по-слаби, както и децата …това са  ужасни и стаявани дълго преживявания!

В твоите неочаквано хубави картини – казвам „неочаквано“, защото ти без да си професионален художник,  ти си, как да кажа, внезапен художник, поне такава те откривам…не си рисувала мъже!

 

Аз и за себе си съм внезапен художник!(смее се). Не, рисувала съм мъже. Имам портрет на режисьора Владо Петков и на актьора Георги Златарев. Те са рядка порода мъже. Чувствителни  мъже. Това, че отсъстват от изложбата  е моя преценка. Има обаче мъжки тела в две от картините. Изглежда, че жените са ми по-интересни – в тях има повече нюанси.

Мисля си за балета и за много красивите мъжки тела. Виждала съм картини на танцуващи мъже. Друга красота, пораждаща различна естетика…

Преситена съм вече…Видяла съм толкова тела в залата и на сцената…те вече не ме интересуват чак толкова. Те ме провокират  като материал, с който работя. Така гледам на тях, така се е възпитало виждането ми. Нямам подтик да ги рисувам.

Кога пишеш? Кога рисуваш?

Не рисувам постоянно. Рисунките от изложбата са от последните 20 години. Една две има от преди това. Рисувам в периоди, когато съм свободна от ангажименти. Когато съм много спокойна. Не мога нещо да правя, или да имам някакви тежки стресови ситуации  и да рисувам! Абсурд! Но, след като мине някаква премиера, пред мен застава една сериозна празнота.  Има едно енергийно срутване, защото премиерата ме държи на много високи обороти. След като премине, усещам едновременно и умората и стреса и  изведнъж пропадам. Тогава рисуването ми тръгва, от само себе си…

 

С ескизи ли започна? Кога започна да изпитваш удоволствие от цветовете, от акварелната живопис?

Вкъщи намерих един бележник, в който като дете съм рисувала. Някои неща са по собствено въображение, други са картинки, които много са ми харесвали от разни книжки и … за да усетя как се рисува това нещо, съм ги прерисувала. В  Италия започнах много да рисувам. Може би ще направя и такава изложба. Но тези рисунки са в малки бележници, миниатюри, акварели, особени неща. След 2000 година, реших да пробвам с маслени бои. Купих си платна, бои, четки и започнах. Най-напред правя скица, после нанасям боята. Не рисувам веднага с маслена боя. Винаги съм се интересувала от живопис. Имам вкъщи купища албуми, репродукции. Страшно ми харесват френските импресионисти! Те са ми някакси еталон. Но и всичко друго ме интересува. В чужбина винаги отивам и стоя с часове в галерии.Оттам и придобих някакъв усет.

Това някакъв тип комуникация със света ли е?

Не, това е абсолютно лично преживяване. Нещо, което трябва да се отдели от мен. Първо потъвам – защото да рисувам е огромно удоволствие – този вид концентрация, самото изписване на нещата …страшно добре ми действа! Подрежда ме вътрешно. Въобще не съм мислила ще го показвам ли, ще  го харесват ли…

Вид арт терапия?

Да, може и така да се каже.

Но имаш ясна мяра  кога картината е готова. Личи собствената ти преценка за завършеност…

Имам това усещане, че повече  не трябва да пипам. Не знам откъде идва това…

На кого  показа  за пръв път картините ти?

Трима са го виждали. Три жени. Едната е Мария Ландова, директора на НХА, Тя каза – „много интересно“. Направи и някои забележки за детайли, но каза „давай“! След това една приятелка, която преподава история на изкуството в Консерваторията, Пенка Казанджиева, съпруга на Васил Казанджиев, страхотен специалист, тя също много ги хареса. С асоциативни коментари…Даде напътствия.

Например?

Тя хареса една жена  в гръб, жена която лежи на син фон, с една кралска  лилия. И каза „това е някакъв особен вид сюрреализъм. Защото хем е реално тялото, хем е напълно нереално, и изведнъж – тази лилия.“ След това  едни наши приятели – тя е италианка, мъжът й – американец,  също ги харесаха.

 

Имаше ли нужда от учител? Който да ти казва – тук уплътни сянката, там направи по-релефно линията, виж пространството..

Не съм погледнала все още на рисуването си като на нещо, върху което ще се задълбоча. Засега е това.

Каква е темата на автопортрета ти?Мила – Мила? Мила – жената?…Ван Гог рисува лудостта си, а ти?

 

Това са различни мои състояния. Не е едно. Понеже аз много се…самонаблюдавам, даже е прекалено…самоанализирам се. Не знам защо, но непрекъснато искам да съм наясно със себе си, накъде вървя и какво правя. И може би това е една допълнителна информация – обикновено това, което нарисувам е това, което в момента съм! Начинът, по който се чувствам. Автопортретът е като рентгенова снимка.

В автопортретите  има различни вариации на меланхолия, тъга, но не виждам гняв. В един от тях– този от плаката, ми подейства като образ на една много концентрирана самота…

Не няма гняв. Автопортретът ми на плаката е от 1987 година! Той е рисуван по една снимка, на която мисля съм …на 25 години. Много рано се почувствах много самотна! На 24 години се чувствах на 100!

Самотата има много разкази. Избирам този  – на жената, която е поела пътя на собствените си  безкрайни възможности, талант, дарове. Тази жена отразява не само усещането за себе си, но и…съзнанието за това, което Е! Сякаш си знаела изкуството ти да танцуваш накъде ще те отведе…Меланхолията и танцувалният ти талант се събират в едно…

Не съм знаела. Или може би съм знаела, но не съм го осъзнавала. Не мога да кажа, че съм имала самочувствието, че владея танца! По-скоро съм знаела, че той е неовладяем! Това е моето усещане за танца. И за хореографията. А за писането …, въобще не ми е минавало през ума, че мога да публикувам мои книги някой ден! Аз пишех дневник тогава! Тоест, доставяло ми е удоволствие, много съм обичала да правя тези неща, но не съм имала самочувствието, че ги мога! От друга страна, сещам се,  че  в този най-сложен период в живота ми – до 30 години, години на огромна самота, непрекъснато към мен са отправяли забележки за това, че съм високомерна, надута, че съм лишена от чувства, А всъщност, аз бях ужасно притеснителна и чувствителна! И оттам идваше моята затвореност. Ненавиждам фамилиарченето, за много хора  чувството за лично пространство не съществува! Тази дистанцираност, и изобщо начинът, по който въобще съм се държала, са правили такова впечатление. Но аз съм си се занимавала с моите работи.

Това си ги помислих когато гледах спектакъла „Сидхарта“. Помислих си, че си човек Буда…Има някакъв тип дисциплинираност, аскетизъм. Смятам, че това е изключително силно послание към бъбривия свят. Към потребителския свят. Към света на празните думи. Тази пестеливост не е съвсем характерена за танца – там имаш много по-различна роля? Коя роля те изразява най-вече теб, Мила?

Снимка:Костадин Чернев

Всъщност, аз танцувах сравнително кратко – до 26-27 години.  Започнах на  10 години, когато влязох в балетното училище. Не мога да кажа,че имам „роли“.  Много рано получих ангажимент като хореограф и това ми стана страшно интересно! Много по-интересно ми стана да визуализирам мои идеи и представи на сцената, отколкото аз да излизам на нея.

Чела съм нещата ти. Определено си  граждански полемична, бунтарка, а всъщност си се посветила на нещо, което няма общо с граждански каузи..Ясно е,че умееш да дефинираш проблем, да го анализираш, да го атакуваш през едни или други средства, но основно си  хореографът Мила…

Продължавам  да мисля за себе си като хореограф. Рисуването и писането са допълнителни функции. Основното, в което чувствам, че съм знаеща, че владея максимално материята, е хореографията.

Разочарована ли си от балета в последните 5 години?

Не, не съм! Много е трудно да се обобщи. В момента хореографията е многолика. Има всякакъв вид хореографи. Има хореографи, които са по-консервативни – например, аз се определям като сравнително консервативен хореограф в съвременния танц. Има други, които са екстремисти. Което аз не споделям. Не харесвам неща, които са ужасно предизвикателни на всяка цена! Но има много интересни нови зони, в които се ражда съвременната хореография. Например, в Израел! Страхотно развитие! Източните хореографи. Японската хореография!

През 2018 година в рамките на фестивала Once dance week,  гледах един ливански танцов спектакъл, беше изключителен. Имаше откровено  политическо послание – срещу войната.  Сюжетът му беше атаката над Алепо –  гърчещите се в безпомощност тела, страдащи хора, агресивно нападащ ги дрон…Видях танц, който се намесва в проблематиката на живота.

Съвременният танц по принцип изразява проблемите на света. Но аз съм за не толкова злободневни теми.

Войната…тя не е злободневна, а вечна тема.

Имам предвид локалните войни. Интересуват ме по-всеобхватни теми.

Без да споря с теб, но като гледам в последните години какво се случва от тези войни, бежанците от Сирия, за тях реалността вече е нечовешка!Вчера пуснах снимки как семействата на бежанци се приютяват на…дърветата. Вече няма место за тях в лагерите. Не ти ли се струва, че съвременното изкуство трябва да крещи „не може вече така!“Нещо става с това човечество!

Да, така е. Аз имах поредица от спектакли, в които част от темата, не основната, а като нюанс, беше насилието. Това ме вълнуваше наистина много дълго време – способността на човека да упражнява насилие върху друг човек. По всякакъв начин, от всякакъв мащаб. Например, „Дневникът на Дракула“ беше политически спектакъл. Накрая имаше един монолог, който се развиваше на фона на кадри, силно стилизирани, от реч на Хитлер. Дракула е олицетворение на  самоунищожителния човешки инстинкт. Насилието според мен, е резултат от желанието на човека да се самоунищожи!

 

 

Снимка: Костадин Чернев

През 2015 година правих интервю с теб. Ти имаше проект да направиш Жана Д’Арк. Какво стана?

Не се стигна до него .Предлагах го един – два пъти,може би не толкова настоятелно. Четох  стенограмата ако може така да се каже,  на процеса срещу нея. Удивително е. Нея я упрекват, че чува гласове на нечисти сили, а  Жана им казва – „не, Господ ми говори!“. Църковните служители й казват не, ти не може да чуваш Господ, ти чуваш други гласове. Затова и решават, че тя е вещица. Това е някакъв грандиозен парадокс – едно момиче, което е абсолютно чисто и по всяка вероятност наистина е чувала Господ, бива осъдено точно от църквата! И приключва като вещица!

И ти щеше да направиш спектакъл за Жана Д’Арк като млада жена застанала срещу организираната институция!

Жестока религиозна институция. Основата на проблема е човешкото лицемерие. Начинът, по който човекът изкористява и превежда по ужасяващ начин всяка идея на езика на своя егоцентризъм ! Идеята за Бога, идеята за християнството – Христос някога  да е казал „убий този, който не вярва в мен“! Не, той оставя човека свободен в избора си.

Талантът е средство, през което ти съобщаващ определени неща на другите. Образоваш ги. Действаш им миротворно! А какво по-миротворно от балета има?!

Надявам се да е така! А  – мисля, че има огромна потребност за това!

Разкажи за спектакъла „Сидхарта“ в Музикалния театър. С удоволствие ще го гледам отново на 19 март! Пътят към просветлението, за което говори Херман Хесе, преминава през личната битка на човека в себе си с неговото зло.  Как се справяш с твоите демони, хаос?

Аз съм много спокоен човек – това няма нищо общо с външното ми безпокойство. Може би това е едно от най-добрите неща, които притежавам, – голямото спокойствие, че нещата са такива каквито трябва да бъдат! Дори това, което ми се случва като изключително неприятно, е трябвало да се случи, за да мога аз нещо да преодолея, надживея, да разбера. Така съм се изваждала от тежките ситуации.

 

Будизмът, източните религии са религии на мира, на заявения пацифизъм във външно отношение и много борба с хаоса в нас. Но как би коментирала една формулирана мисъл от нашия, западен свят – „доброто щом не бие злото, добро не може да е то“?

Това е много интересно. Имала съм директни, но и индиректни, провокации от злото. Установих, че най-добрата реакция към него е абсолютното игнориране. Все едно го няма! От това то истеризира, изпада в ярост и се самоунищожава. Разбира се, не означава да сме пасивни във всички случаи, особено когато трябва да защитим някого.

Жана Д’Арк е воин, а Сидхарта – е друго проявление. Как ги съчетаваш!

Това са различни проявления. Жана Д’Арк е проводник на една свещена мисия. Божествена мисия. Сидхарта е ниво на съзнанието. Сидхарта е осъзнатото. Той взима решението да следва този път, за да стигне до Божественото.  Източната философия е философия на ненасилие. Телесността е преходна. Може би защото съм хореограф, се отнасям с голям респект към тялото. И не правя  разделение между Дух и Тяло. Мисля, че тялото е отражение на състоянието на Духа. Духът се проектира през тялото.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.