Елица Матеева: Има гей отшелници, които копнеят да са с някого, но поради стигмата са се посветили на тишината

Споделете статията:

 

 

Тази година Sofia Pride стана част от множеството фестивали и шествия, които бяха отменени на фона на пандемията. Това най-голямо събитие в подкрепа на ЛГТБ правата продължи виртуално, организирано от фондациите GLAS, “Билитис”,”Действие”, БХК. На 13 юни, датата на която прайдът трябваше да тръгне по традиция от Паметника на съветската армия, се проведе онлайн концерт, предаван на живо от Facebook канала на събитието. България е държавата с най-ниска толерантност към ЛГТБ общността, а според данни на Евробарометър за 2019 г. само 20% от българите смятат, че няма нищо нередно във връзката между двама души от един и същ пол. В този контекст Маргиналия разговаря с  филмовия критик Елица Матеева за единствената книга у нас, представяща темата за ЛГТБ хората в световното кино.

 

Елица, юни е месец на София прайд и ви каня да говорим за вашата книга“ Европейското кино за нетрадиционалисти“(заглавието е по-дълго, нарочно не го изписвам). Как се пише книга за нестандартния сексуално човек и неговата филмова интерпретация?Разкажете на читателите ни какво отличава киното за нетрационалисти?

Да си нетрадиционалист изисква да познаваш традиционното и да имаш респект към него. Нетдрадиционалистът е преди всичко човек, който казва какво мисли, съобразявайки се с добрия тон, но той е и емоционален отшелник, защото отдавна е разбрал, че да се спори с туземците по манталитет е неефективна реакция, туземците винаги могат да те изядат. А иначе всичко започна от един бас през 2016 г., свързан с обстоятелството, че харесвам режисьори от рода на Алмодовар, Дерек Джерман, Пазолини.

Пошегуваха се с мен, че ако напиша нещо за тях, то кой ли ще се наеме да го издаде във Варна. Заинатих се и си наумих, че ще стане. Година по-късно, преминавайки през много тежък  екзистенциален период, обмисляйки от доста време идеята за книгата, започнах да пиша нейната история. Осъзнавам, че колеги киноведи с по-голям интелектуален капацитет от моя, аз съм театровед по образование, сигурно ще направят много по-добра книга, но това е някакъв опит. Добър, лош, но поне осъществен. И все пак, ако бяхме се хванали сериозно на бас, щяха да го спечелят: във Варна тази книга не се случи. Варна – колкото и да обичам този град, той не може да надскочи духа на лежерното, на тесноватия си поглед отвъд делничното. Тук някак си е неуютно за подобна книга. Тук мълчанието е злато. И книгата бе отхвърлена от една сесия за подкрепа на проекти от сферата на културата. Съвсем логично. Дори приятели, които по-късно имаха удоволствието да я разлистят ме погледнаха въпросително: „Елице, ти си голям оптимист, от къде тази вяра и наивност, че подобно нещо ще бъде подкрепено във Варна?“ Добре, че все пак е имало хора, които са я одобрили в София – книгата получи субсидия от сесия на Министерството на културата. Благодарна съм за подкрепата. Знаете ли,  подкрепата  е вид осмисляне на усилията, а всяко отхвърляне на даден проект е като удар под кръста-боли и трудно се започва отначало.

Какви бяха вашите цели? Очаквахте ли бурна реакция?

Целта е: да разкажа за това, което харесвам в киното. Разбира се аз харесвам различни неща. Тази книга е част от нещата, които ме вълнуват. Исках да подкрепя от дивно-далечния, варненски пейзаж, онова, за което жадува София Прайд, но по моя си начин: чрез писане за киното. Никакви реакции не очаквам, отдавна не вярвам в революциите, но вярвам, че когато един мъж ти каже: „ти, да мълчиш!“ и ти крещи, а сто човека гледат сеир, би било добре поне да му удариш… шамар. Апропо, в реалността  не ударих шамар, защото навлизам в един своеобразен дзен, от където наблюдавам и състрадавам лудостта на света. Но все пак имам електрически трион, вместо оръжие. Шегувам се!

От книгата ви научих ,че има 200-250 филмов творби, датиращи от 1919 г. до наши дни. Мои фаворити измежду тях са филмите на Райнер Вернер Фасбиндер, Пиер Паоло Пазолини и разбира се, Педро Алмодовар. Как се променя филмовата естетика от Фелини, Бергман и Клод Шаброл, до  „Аз съм любовта“ на Лука Гуандино, или „ Аз и Тя“ на Мария Соле Тоняци (вие представихте този филм в Маргиналия)?

Тези 200-250 филма са онези, които харесвам, а на европейската сцена филмите са много повече. Изборът ми да коментирам определени заглавия е чисто субективен. Чувствата винаги са едни и същи в привличането, в любовта и те са константа. За някои тази форма на любовна комуникация е извращение. За мен – дар от Природата, който се нуждае от грижа и разбиране. Естетиката се променя тъй както е във фотографията: има аналогова, но има и дигитална. Изразните средства може да са различни, не е без значение от какъв ракурс и в какъв план снимаш, но най-важното си остава едно и също: любовта се случва и преминава през различни фази, само героите са малко по-странни за хетеросексуалното общество. А странността винаги ме е привличала, защото трудно се дефинира. С годините, кинематографистите избират все по-модерни визуални пътища, за да достигне тяхното послание до зрителя и то да бъде силно и мощно. Сещам се за „Фаворитката“ на Лантимос-невероятно е ползвал fish eye или т.нар. рибешко око при кадрите, в които се стига до деформацията в отношенията между героините.

“Фаворитката”, реж. Йоргос Лантимос

А спомняте ли си зрелищността в „Сатирикон“ на Фелини-такова богатство от цветове, форми и красиви тела! Аскетичният кадър при Бергман и играта със светлината в „Персона“ и първите секунди, в които трябва да си много наблюдателен, за да откриеш  мистерията от знаци – един невероятен ритъм на монтажа! „Караваджо“ на Дерек Джерман е като съживена картина на този харизматичен страдалец – художник! В част от тези филми зрителят е хипнотизиран от специалния дизайн на интериора и съчетанието на цветове-в тази посока Алмодовар ми е любим режисьор. В други филми играта на актьорите е двигателят, огънят на филма-никога няма да забравя магията между София Лорен и Марчело Мастрояни при Еторе Скола. Ако не беше идеята ми за тази книга, никога нямаше да зная за съществуването на екстравагантния  Жуан Педро Родригеш и филмите му „Призрак“(2000), „Одет“ (2005), „Да умреш като мъж“ (2009). Чрез филмите на Ферзан Йозептек закопнях за онези неща, които напоследък са дефицит: да бъдеш в неделен ден с всички съседи на една маса и да общуваш с другите-ние живеем в капсули и не се интересуваме от другите, не се интересуваме от проблемите им, от мислите им. Егоцентрично живеем, а дали това е живот?

Имала съм възможност да питам различни творци дали познават българската версия на сексуалните клишета и предразсъдъци, показани във филма „Били Елиът“. Малкият Били, който впоследствие ще се превърне във виртуозен балетист(прототип му е Филип Мосли от Роял Балет) във филмовия разказ страда от стереотипите на обществото, отхвърлящо хомосексуалността. Питам и вас – какво мислите за националната стигма над гей хората у нас?

Били е щастлив, когато танцува и въпреки  съпротивата на бащата-той успява. Танцът е неговото електричество! В книгата съм написала, че „клишето на мисленето е социално зло и винаги носи в себе си опасни завои, но ако социумът има желание и сили да възприеме различното като един друг достоен свят, то проблемите на комуникация в социалната сфера ще бъдат с един по-малко.“

” Всичко за майка ми”, реж. Педро Алмодовар

Когато в НАТФИЗ чух колега да нарича свой колега „нищожество“ точно заради тази стигма, не можах да повярвам на ушите си! Имам и още един спомен от т.нар. младежки години: бях голямо разочарование за родителите ми, защото категорично казах, че след като съм минала държавния изпит за специалността „Право“, не искам да практикувам тази професия. Бях се нагледала на всякакви неща по време на стажа ми и разбрах, че това не е за мен. Аз съм човек, който предпочита да чете, да пише, да размишлява,  а животът ми предлагаше друга ситуация. И като реших да кандидатства в Театралната академия-баща ми, който е патологоанатом  ме попита, дали нямам намерение „да сменям сексуалната си ориентация“, защото в НАТФИЗ половината са „такива“. Не си спомням какво точно му отговорих, но може би още в онези години съм пожелала да не ставам родител, защото родителите не умеят да говорят нормално за тези неща, а трябва. Кому е нужно подобно напрежение?

 

„Матиас и Максим”, реж.Ксавие Долан, номиниран за „Златна палма“ в Кан ’19. , номиниран за „Златна палма“ в Кан ’19.

 

Но пък наскоро при мен дойде тийнейджър, който в качеството ми на преподавател, ми сподели, че е с хомосексуална ориентация и много се радва, че може да общува с мен и ме разпита за филми с подобна тематика. Подарих му книгата. Аз съм спокойна, че този млад човек има добра връзка с родителите си и тази „стигма“ е минало. Имам приятели, които са много рохки  на тази тема: живеят заедно, като семейство, но не разговарят с родителите си, защото е табу. Има и гей отшелници, които копнеят да са с някого, но именно поради стигмата са се посветили на тишината. Тази трета „порода“ ми е много интересна за наблюдение. Да си гей в България е малко като визията във филма на Матео Гароне „История на историите“- уж всичко е пищно, но зад бароковата зрелищност дебне бяс, демон. Демонът на омразата! Да, ние сме специалисти по омразата. А най-обичаме да мразим, това, което отказваме да опознаем, защото другостта води до неизвестни, несигурни пътеки. А може и да ти хареса!

Защо няма български филм с тази тематика? Хомофобията ли е единствената причина да са предпазливи талантливите ни режисьори и сценаристи?

Не само хомофобията. Колко от нашите изявени кинокритици биха одобрили подобен филм, дори този филм да е наистина стойностен? Да си признаеш, че си гей носи своите рискове-социални, професионални и пр. Колцина ще са и онези „експерти“, които биха дали държавна субсидия за подобен филм? Необходимо е и реновиране на хардиска на нагласите ни. Изисква се възпитание, изисква се широк хоризонт, преосмисляне на ценностите, преосмисляне на идеята за семейство, преосмисляне на законите в семейното право.  В патриархалното българско общество мъжът е кралят, но истината е друга: мъжът е като конникът без глава. Предчувствам, че подобен филм ще се появи скоро.  Късометражното българско кино има своите добри образци. Просто малко повече смелост, кураж и вяра в силите и ще стане! Бих се включила в подобен проект безплатно, заради авантюрата и смисъла на създаването му, подобен проект е добро дело. Ако има един български пълнометражен, качествен игрален филм за този род отношения-това ще е началото на съвременната ни емоционална демокрация!

Елица, вярвам в успешното пътуване на книгата ви към разкрепостения читател! Поздравления и на издателсвото Black flamingo и Виктор Лилов, дългогодишен приятел на Маргиналия. С идеята за тази книга вие заедно проявявате кураж и предизвиквате зрители и читатели да надмогнат клишетата за половата идентичност в името на огромната култура на толерантността!

Благодаря за пожеланията! Вярвам, че промяната е възможна, тя е променяне в първо лице-всичко идва от нас, от нашето НИЕ, затова искам да благодаря на всички, които ми помагат, чрез тяхната подкрепа и аз се опитвам да давам най-доброто, на което съм способна. Нека сме здрави – всичко ще си дойде на мястото. Нека сме по-отговорни към другите, нека не забравяме, че сме човешки същества: крехки, чувствителни. Да не се отказваме от любовта. Тя е възможна!

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.