Алексей Пампоров: Търсим вода на Марс, а оставяме милиарди хора да умират от липса на вода, храна и хигиени условия

Споделете статията:

 

Продължаваме разговорите за расизма и анти-расизма в САЩ и Европа. Днес питаме и доц. Алексей Пампоров какво е това, което се случва днес –  културна революция, маоизъм, сталинизъм, или обратен расизъм? Или друго? Ето някои акценти от интервюто му:

Събарянето на паметници е културна инфекция, родена от ниското образование на онези, които ги събарят

Търсим вода на Марс, а оставяме милиарди хора в т.нар. „глобален юг“ да умират от липса на вода, храна и хигиени условия

Вървим към радикализация и рязка поляризация от една страна на „средната класа“ (която иска да възстанови „традиционните ценности“), от друга страна на „уязвимите малцинства

В „глобалния свят“ за неевропейските култури е оставена ниша основно в екзотиката на храненето и някои практики за телесна дисципилна и духовно самоусъвършенстване

В нашите земи обикновено се наблюдава „надграждане“, а не разрушаване на културни паметници

Бездействието на Главния прокурор към явните прояви на расизъм позволи на политици от целия сектор да се „разпищолят“ и непрекъснато да нарушават наказателния кодекс и конституцията с проповядване на омраза

 

 

Доц. Пампоров, в разгара на протестите срещу полицейското насилие и институционалния расизъм в Америка,  вече виждаме сякаш пълна ревизия на всичко, което може да се възприеме като норма в западните общества. Изглежда доминиращият стереотип на разделението “жертви – насилници” се е превърнал в революционен ресурс! Легитимни каузи за законност и спазване на граждански права изведнъж обрасват с паралелни идеологически платформи. Какво се случва всъщност?

Алексей Пампоров: След края на Втората Световна война, т.нар. „западни общества“ постепенно се превърнаха в глобален модел за подражание, доколкото икономическият им просперитет беше надграден над ценностите на либералната демокрация: равнопоставеност, меритокрация, граждански свободи, достойнство на личността. Мандатът на Обама в някакъв смисъл се превърна в своеобразен апотеоз на толерантността към „достойнството на различните“. Икономическата криза от 2008-2010 година обаче – освен че отвори вратата за политическата програма на Обама в САЩ – в световен план постави въпроса за неравенствата и глобалната социална неравнопоставеност. Или казано иначе, търсим вода на Марс, а оставяме милиарди хора в т.нар. „глобален юг“ да умират от липса на вода, храна и хигиени условия. Нещо повече, в сърцето на „либералните демокрации“ съществуват отчайващи зони на бедност – фавелите в Рио, бидонвилите в Лион, Марсилия и Париж, сегрегираните жилищни зони с концентрация на етнически малцинства в Източна Европа. Вместо да се продължи към решаване на тези проблеми обаче в западните общества – а в това число и България (като член на ЕС) – през последните години се наблюдава радикализация на средната класа и нормализация на омразата към малцинствата. Тази радикализация направи възможно политическата програма на Тръмп, вместо да довърши, да заличи само за две години постигнатото от Обама. Направи възможно Унгария – от страна, която служеше като пример за толерантност и граждански права в страните от бившия „източен блок“ – да се превърне в еднолична диктатура, която пренебрегва основните принципи на либералната демокрация. Именно затова са протестите в САЩ. Именно затова можем да очакваме подобна вълна на недоволство и в Европа. Вървим към радикализация и рязка поляризация от една страна на „средната класа“ (която иска да възстанови „традиционните ценности“), от друга страна на „уязвимите малцинства“ (които се борят за овластяване и равнопоставеност).

 “Време е да оставим класическата музика да умре“ набра нова популярност в контекста на призивите за “самоосъзнаване” на жертвите от т.нар. бяло потисничество. Чуват се твърдения, че западната класическа музика е комбинация от европейските традиции, които обслужват специфичното вярване, че белотата има своя култура – култура, която има надмощие над всички останали. Основната й цел е да служи като културна основа на мита за бялото надмощие. Така ли е?

Алексей Пампоров: „Бялото надмощие“ не е мит, а е факт, който произтича от вековете на колониализацията. Не можем да си затваряме очите, че т.нар. „глобализация“ всъщност е „глобална европеизация“, която налага като „висок световен стандарт“ именно „западно европейската култура“: Грегорианският календар, метричната система, класическата музика, западните литература и философия. Ако действително се замислите в „глобалния свят“ за неевропейските култури е оставена ниша основно в екзотиката на храненето и някои практики за телесна дисципилна и духовно самоусъвършенстване. И тази ниша е заета най-вече от културите от Югоизточна Азия. Най-осезаемото „африканско влияние“ в глобалната култура към момента остава рап музиката. Тази митологизирана африканскост, т.нар. „улична култура“ и „бандитски стил“са противопоставени на скъпите концертни зали и смокингите и вечерните рокли с гол гръб. По този начин рапът се превръща в символ на ощетените от социалното неравенство, докато класическата музика е сивол на привилегированата класа. Призивът за смъртта на класическата музика в този смъсъл е призив за заличаване на социалните неравенства.

Кметът на Лондон и  Комисията за различията в публичната среда обеща да разгледа възможността за увеличаване представителството на чернокожите и етническите малцинствени групи, жените, ЛГБТ общността и хората с увреждания. Защо едва сега?

Алексей Пампоров: Не мога да се съглася, че е „едва сега“. Самият избор на Садък Хан – син на мигранти от Пакистан, мюсюлманин – за кмет на Лондон вече е овластяване на малцинствените групи. Да не забравяме – той наследи на този пост крайно консервативният Борис Джонсън (да, същият Джонсън, който стан апремиер с обещанието да реализира бърз Брекзит).

Дали е културна норма в продължение на хилядолетия да бъдат разрушавани паметници , когато са били възприемани за чужда идеология. Например, знаем за стенопис от Боянската църква представя как християните са разрушавали статуя на Афродита…

Алексей  Пампоров: Различните култури познават различни подходи към следите от „чужда култура“. Да, в много случаи християните нанасят огромни щети на остатъците от езическата антична култура. В други случаи, тази култура е толкова жива, че попада в един особен бриколаж и се превръща в неразделен пласт от следващите култури. В България например се наблюдава уникален мултикултурализъм от самото начало на възникване на българската държавност. Каквото и да си приказваме сега за „приноса на Светите братя“ – кирилицата е адаптирана гръцка азбука, наблюдавана още по тракийските паметници. Свети Георги се облича в дрехите на тракийския Херос, а след това яхва мюсюлманското магаре на Хъдър. Тоест, в нашите земи обикновено се наблюдава „надграждане“, а не разрушаване на културни паметници. Тракийското капище, става славянско. А след това се превръщат в аязмо или църква, които от своя страна стават теке или джамия. Тоест запазва се паметта, запазва се същността, макар че се променя формата или понятието.

А иначе от гледна точка на съвременната култура и либералната демокрация разрушаването на паметници е признак за духовна талибанщина и елементарна глупост. Аз не харесвах идеологическия пласт зад т.нар. „петоъгълен шестохуйник“, например, но той беше уникално произведение на модерното изкуство – паметник без лице и без гръб, паметник „айсберг“ – т.е. с подземна част, която хармонира със „Слънчевата система“ (каквото всъщност са фонтаните „топки“ в подлеза на НДК). Вместо да обживеем и надградим това пространство, вместо да преразкажем историята на мястото, историята на епохата – ние допустахме тотално да се заличи. Народ, който се опитва да забрави травматичното минало, обаче, рискува да допусне същите грешки. Уж се борим с „комунизЪма“, а всъщност възстановяваме най-грозните черти от тоталитарната система: еднолично управление, сделки под тезгяха, шуро-баджанашки назначения и всичко това опаковано като „В името на Родината“.

Български публицисти говорят за „ злобата на роба“ , за прилики с “културна революция”, маоизъм, сталинизъм, обратен расизъм. Имат ли основание тези твърдения?

Алексей Пампоров: Аз не виждам нов революционен календар с „ден първи“ и ново летоброене. Виждам хора, които казват: „Не мога да дишам!“ – защото са смазани от социалните неравенства. Защото са „работещи бедни“, които не могат да си позволят качествено образование за децата си, нито здравеопазване, нито добри жилищни условия. А иначе, за съжаление, ефектът от расизма винаги е обратен расизъм и взаимно недоверие. Докато мислим хората като черни и бели, а не като хора – нещата винаги ще изглеждат в черно-бяло и трудно ще намерим баланса.

След  искането да се премахне статуята на Удроу Уилсън  в Принстънския университет се постави въпроса за „пандемия от анти-расизъм“. Ако това е пандемия, какъв е хоризонтът й?

Алексей Пампоров: Събарянето на паметници е културна инфекция, родена от ниското образование на онези, които ги събарят. Видяхме какво стана дори с паметника на Сервантес. Не мога да се съглася, че е пандемия обаче, доколкото има страни от ЕС, които са разбрали коклко важна е културната памет, за да не се повтарят грешките. В центъра на Виена има паметник на Съветската армия. Дали е травматично – да, безспорно! Но това е начинът, да се помни. Миналото не може да се върне. Миналото не може да се промени. Но трабвя да се научим да го приемаме, за да не повтаряме грешките, а да продължим напред.

Френският „Фигаро“ заяви наскоро: Много от проблемите са класови проблеми, но в Америка не се говори за класи. Ние сме напълно обсебени от расовия въпрос, защото това е дълбока рана. Би трябвало да видим и другите рани“. Класови или не са проблемите поставени от Black Lives matter?

Алексей Пампоров: Проблемът не е нито класов, нито расов, защото социалните феномени на изключването са свързани. В САЩ черните са фактически подложени на сегрегация и расова дискриминация. От своя страна те водят до формирането на градски ъндерклас – тотално изключена от достъп до легална заетост и публични услуги прослойка. И така се завърта един порочен кръг. За съжаление, в България наблюдаваме същия механизъм по отношение на ромите. Някои политици и медии непрекъснато повтарят, че ромите сами са си виновни, че не са образовани и че не могат да си намерят свястна работа и това се превръща в обществен стереотип. Логиката на процеса обаче е малко по-различна. Има ромски семейства, които се опитват да запишат децата си в училища извън сегрегираните квартали. Много често получават отказ от директорите на тези училища. Самите директори откзават, защото са заплашени от родители на български деца да отпишат децата си, ако в класа има ромче или няколко ромчета. И така, без да има фактическо законово основание на практика в България има процес на вторична сегрегация в над 200 училища. Тази сегрегация обаче постепенно води до влошаване на качествата на работната ръка и съответно до намаляване на шансовете за заетост. Така много роми остават без работа или са заети само в сивата икономика. От своя страта пък, това води до липса на достъп до здравеопазване. И именно така се получава един затворен кръг, който формира специфична етно-ъндеркласа. Всъщност, за България е много показателно, че по инерция наричаме „цигански квартали“, всички гетоизирани зони с концентрация на бедност и ниско образование, а махали като Столипиново в Пловдив, Токайто в Пазарджик, Едиверен в Пещера в никакъв случай не са ромски. И проблемите им не са ромски. Докато не осъзнаем това, няма да можем да преодолеем неравенството и социалното изключване.

Какви са приликите и разликите между расизма и анти-циганизма в Румъния, Унгария и България?

Алексей Пампоров: Общото е, че в публичните представи съществува един метаконструкт наричан „роми“ и често пъти политиците в тези страни оправадават действията си или бездействията си с това. В Унгария и Румъния този конструкт обаче се използва в много тесен смисъл и от него на практика са изключени добре интегрираните субгрупи. Не е случайно, например, че както консервативнта партия в Унгария, така и либералната имат евродепутатки от ромски произход. В Румъния пък има квота за малцинствата, така че да се гарантира представеност.

В България, за съжаление, се наблюдава рязко увеличаване на езика на омразата, което съвпадна с мандата на Цацаров в прокуратурата. Бездействието на Главния прокурор към явните прояви на расизъм позволи на политици от целия сектор да се „разпищолят“ и непрекъснато да нарушават наказателния кодекс и конституцията с проповядване на омраза. Можем само да се надяваме, че настоящият главен прокурор ще се замисли и ще предприеме адекватни мерки, след като към него самия имаше дело за дискриминация. Жалкото в този случай е, че Комисията за защита от дискриминация показа, че не е политически независим орган. В смисъл, това е публичен орган, който стои за украшение и очевидно не може да наложи санкции, дори в случаи на очевидна дехуманизация и сигматизация на етническа основа.

Въпросите зададе Юлиана Методиева

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.