Срамежливият кръводарител

Споделете статията:

Онзи ден Ина някак небрежно каза в офиса – „Какво ще правиш следобед? Искаш ли да дарим кръв?“

–        Има ли нещо, или за някой, или просто така ? – отвърнах аз.

–        Просто така.

Не трябваше дълго да ме убеждава. Дори изобщо. Преди 2 години в Израел открих, че даването на кръв е сред онези малки дребни добри дела, които лесно се мога да извърша. Реално не ми коства нищо като усилия освен да отида и да полежа на един стол; знам, че е наистина полезно и накрая дори получавам натурален сок и русенско варено. А и излизайки от стаята – макар леко да ти е уморено – се чувстваш, все едно си извършил огромно геройство. Даже не знам защо не го правя по-често. Последният път давах кръв през септември, а преди това в Израел…

Така че нямах нужда от убеждаване и се отправихме към Центъра по хематология. Където си има ред – отиваш първо на регистратура, попълваш едни документи, казваш си всички болки и болежки и един доктор те преглежда. И Ина мина преди мен и в момента, в който седнах при доктора се сетих, защо не съм редовен кръводарител.

Първо проблемът беше прегледът – аз съвестно си отбелязах всички болести, които съм изкарвал включително и един синдром на Гилем Баре от преди 7 години. Именно той всеки път кара преглеждащия да ми каже –” ааа. Не – с това – не знам какво е – но не се дарява”.

След което аз започвам да обяснявам. Че и преди съм дарявал. Че нямам проблеми с това, просто го отбелязвам, че и в Израел са го проверявали и там съм дарявал, на което получавам заучените отговори – “Аа, няма как да сте дарявали, аа Израел – при тях е друго и различно, кой я знае медицината там каква е?” И накрая – “момент да питаме другия доктор”.

Накрая винаги се стига до другия доктор, който винаги казва бързо, че имам право да давам кръв и проблемът е решен. Но тогава стигаме до втория голям проблем.

–        Господине, защо нямате вени? – на което никога нямам подходящ отговор.

И се почва едно чоплене из ръцете ми – докато най-сетне от втория опит кръвта ми започва бавно бавно да тече, а аз въздъхвам с облекчение и се отпускам на стола.

Две – три минути по-късно сестрата нервно ми казва:

–        Максим, каква е тази ваша кръв? Защо тече така бавно.

–        Извинете я – отвръщам – малко е срамежлива. Телец е. Знаете какви са телците…

–        Я не ми говорете глупости и помпайте по-здраво.

Това кратко конско за бавната ми кръв ме притесни и аз започнах да помпам топката в ръката ми все по-силно и по-силно и насочвайки цялото си съзнание към тялото си – сякаш да му кажа – пращай, кръв по-бързо към ръката, че ще ни се карат…

Което не проработи. Кръвта продължаваше бавно да тече, а жената нервно да гледа към машината.

–        Максиме, не даваш достатъчно, нямаме време да те чакаме, ще се задоволим само с 340 мл. И други хора чакат да дарят. – каза тя и почна да ме откача от машината.

Станах от леглото, взех си торбичката със сока и русенското варено и се отправих към вратата. Излизах и вместо геройското посрещане и аплодисменти, които очаквах, във фоайето, седяха други хора, които просто си чакаха реда. Погледнаха ме и просто казаха: – Да влиза ли следващия?

Вдигнах рамене. Бях разочарован. Не бях герой. Бях се скарал с доктора, със сестрата и дори не бях дал достатъчно…. Не трябваше ли да се чувствам добре от това, че съм направил добро – защо се чувствам зле…

Две сокчета по-късно, седнал на двора на офиса, се чувствах малко по-добре. Два дни по-късно, гледайки няколкото следи от неуспешните опити да ми се намери вена – се чувствах даже още по-добре.

И си представих – това пакетче – по-малко от малка бутилка за вода, с моята срамежлива кръв. И се зачудих къде ли е отишла? Дали в момента учени дискутират и експериментират бъдещи лекарства с нея? Или пък е била прелята на човек в нужда? Или… чака в готовност своя ред… Едва ли ще разбера. Но ако някой от вас, четящите, е попаднал в последните дни на едно почти пълно пакетче с кръв Б+ – погрижете се за нея. Да, малко е срамежлива, но дайте й шанс и може да забушува… Почти като бившия й собственик.

Прекрасен уикенд ви желая

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: