Петър Денчев: Щастието е умението да живееш в нестабилност

 

Петър Денчев е поставял над 20 спектакли в театрите във Варна, Пазарджик, Стара Загора, Сливен, Ямбол, Русе, Сатирачен театър „А.Констанинов“,София, Народен театър Иван Вазов, Младежки театър „Н.Бинев“, Фабрика 126 София. Той е щатен режисьор в ДТ „Стефан Киров“ Сливен от 2020 година. В момента зрителите гледат премиерата  на „Портоколова кожа“по пиесата на сръбската драматуржка Мая Пелевич. 

Автор е на книгите „Истории в минало време“ и „Тихото слънце“. Публикувал е и в американския сайт „The Litterbox magazine“, както и в македонския „okno.mk“ и сръбското списание „Beton: kulturno propagandni komplet“. Негови текстове са превеждани на английски, персийски, македонски, словенски, немски и сръбски език.

Разговаряме с Петър Денчев за книгата му „Малък бог на земетръса“, издадена през 2019 г.

На персийски език бе публикуван сборник разкази от творби на съвременни български писатели. Сред имената на Здравка Евтимова, Боян Биолчев, Алек Попов, Емил Андреев е и твоето име. Смяташ ли,че имаш нещо общо като стил, език, мислене с тези несъмнено признати автори?

Петър Денчев: Общото е, че сме автори, които пишем на български език и до голяма степен споделяме едно и също жизнено пространство. Иначе мисля, че всички автори в списъка са много различни, така че не мога да кажа дали имаме нещо общо в повече от формалните маркери и реквизити, които обединяват едни автори, използващи един и същ език.

Защо толкова често съединяваш творчеството си със Сърбия?А в „Малкият бог на земетръса“ се появява много силно и трагедията в Сребреница?

П.Д: Не само със Сърбия, но и с Хърватия, с Босна и Херцеговина, със Словения, с Македония – например финалът на “Малкият бог на земетръса” се развива в Скопие. Последните изречения са посветени на това как героят Странски излиза от приемната на албанската гадателка Норика, за да се загуби сред тесните улички на чаршията. Това е съединяване не толкова на историите, колкото на личното любопитство. Интересът ми е много непосредствен, защото непрестанното раздробяване и изграждане на идентичности в полето на Западните Балкани е изключително любопитно, особено като пренос на културен и социален опит. Това е жив, действащ нагледен пример, че националните и социалните общности са конструирани, въобразени общности, че това са наративи, които се борят помежду си – както за настоящето, така и за миналото. По някакъв начин също така ме притеснява и нашето лесно приплъзгване по поп-културни клишета и нагласи, които имаме за тези места. Дори смея да кажа, че в България на повърхностно ниво съществува известна културна надменност към тези страни, съвсем незаслужена впрочем. Освен това преди 19 години приключи последният конфликт, в последствие от разпадането на Федерацията Югославия на територията на днешна Северна Македония. Иначе изминаха 20-25 години от няколко много сериозни военни конфликти с различна продължителност и с много сериозен политически отзвук в Европа и тук, в региона. И с огромно значение за икономическата ситуация на България и нейното позициониране на Балканския полуостров. Още повече с огромен брой човешки жертви, и всички други измерения на човешката трагедия, които следват войната. За мен винаги е било много странно защо ние сме или вгледани в собствената си трагедия или проявяваме безчувственост към съседите си, а един конфликт, който всъщност е най-големият след ВСВ в непосредствена близост до нашите граници, почти не ни впечатляваше. Войната в Босна за нас до голяма степен беше статистика, обсада на Сараево сякаш не се е случила освен за онези, които много специализирано се интересуват от региона и неговата история. Тази нечувствителност, според мен, не позволи да има достатъчна солидарност за страданието, което е беше съвсем близо до нас. Има и трета причина, която е много важна – голяма част от интелектуалците не само в Сърбия, но и на територията на цяла бивша Югославия, имат изострена социална чувствителност. Изобщо, цялото говорене за социалното през литературата и през театъра /това са териториите, които аз наблюдавам и познавам/ има съвсем друго измерение там, което за мен чертае интересни перспективи.

Докато в нашата култура има опити за социално говорене, при нас то преимуществено се преживява през родовото или историчното, а там има съвсем ясно позициониране, за този който желае да се позиционира в политическия контекст, и в това къде се намират съвременните интелектуалци и артисти спрямо политическия контекст. Изобщо, идеята че човек може да съществува извън политическия и социалния контекст в страните от бивша Югославия въобще не преобладава. Докато при нас битува една такава, меко казано, наивна идея, че изкуството трябва да седи на дистанцията от социалното и политическото. Че  му е необходимо време, за да действа и да проявява позиция, което според мен е доста ограбваща позиция.

Можем ли да свържем и Македония с тази културна надменност? Имам предвид това, което се случва днес между България и Северна Македония – отказът й да не допусне поради ред причини тя да се присъедини към ЕС?

П.Д: Без да искам да омаловажавам проблемите, които идеологията от двете страни на границата е създала, според мен, България се изправя срещу собствените си митологеми в тази ситуация. Романтичният образ на Македония е едно, участието на българи в опитите за освобождение са едно, но ситуацията, че там живеят съвсем хора, които имат собствена идентичност е съвсем друга. Те говорят и собствен език. Не можем пред различието да се блъскаме и да казваме – това не е така. Изглежда така, че сякаш България търси морално и етично удовлетворение, както казва Стефан Дечев, заради две /даже три/ изгубени войни в началото на миналия век и по този патерналистично подтискащ начин всъщност се опитва да се справи със собствения си комплекс за национална идентичност. И пак казвам – антибългарското говорене там е свързано с една политическа идеология, която трябва да бъде разбрана преди да бъде атакувана на едро. За да се реши проблемът, трябва да се мисли в детайли и динамики, които въобще не са присъщи на нашето общество. Ние тук не можем да приемем, че нацията е конструирана реалност и се появява в полето на идеите едва в края на 18-ти век. Половината младежи из България смятат, че националното самосъзнание се пренася по магичен начин от средновековието насам и генетично сме предразположени да сме българи. За всичко това има вина историческият наратив, който подклажда този примитивен национализъм. Мисля, че цялата теория за естествеността на националната идентичност и на националното формиране върху която почиват историческите отношения в общественото пространство в България и които противоречат на съвременната хуманитарна наука, (разбира се,че нацията е конструкт и т.н.н), всъщност са израз точно на тези национални комплекси.

Искам да поговорим за твоя великолепен роман „Малкият бог на земетръса“! Защо опаковаш любовта с културните разлики между мъжа и жената, като я превръщаш в непостижима. Впрочем, в книгата ти има леко критично отношение към жената. Говоря за героинята Лора…

П.Д: Това е по-скоро критично отношение към социалните роли, в които съществуват тези хора. Колкото и да смятаме,че нашият интимен свят е монолитен, или нещо подобно, всъщност той е пренос на внушения от социалната сфера! Ние сме производство на тази среда и не бих могъл, а и не зная кой би могъл да твърди обратното. В този смисъл, тези хора съществуват в една консуматорска среда, в която има – ако трябва да цитирам Валтер Бенямин „стоков фетишизъм“. Това съвсем естествено се превръща в проблем за една духовна сфера, каквато е любовта.

Често настояваш на посредствеността на Лора. Сякаш това е най-същностният й „профил“ като личност…

П.Д: Всъщност, тъкмо посредствеността е този политически код на нашето ежедневие, който се просмуква и в интимния свят на хората. Това една перспектива на усредняване на живота и подчиняването му дори в интимната сфера, на едни усреднени очаквания. Което всъщност е производство на социалната среда. Бих стигнал и по-далеч. Неолибералната схема на отношения, пренесена от  социално-икономическия живот в интимното, и в сферата на знанието, всъщност произвежда тази посредственост.

Май ми е нужно още малко да ми помогнеш да осмисля твърденията ти…Затова ли описваш така настойчиво кръга на Лора, приятелите й, като податливи на живот с готовите рецепти за щастие, организирания туризъм, пътуванията из чужбина, които са просто социалните клишета, които те възпроизвеждат…

П.Д: Да, в крайна сметка така се оказва…Няма да крия,че по-голямата част от наблюденията и героите в романа имат своите прототипи. Аз съм се занимавал с проучване на тези типажи и в крайна сметка, днешното живеене и участие в  обществото е подчинено на едно икономическо състезание на всяка цена, което довежда до това, много сериозно ожадняване за нещо друго, нещо различно от познатия социален кръг. Но в крайна сметка, пътят към едно интелектуално или духовно израстване, се оказва усреднен и човек се оказва принуден да използва тези социални реквизити: да отиде в хотел от един коя си верига, да притежава автомобил от еди коя си марка….Това движение в пространството, най-просто казано, оформя този кръг на безсмислието и на посредствеността, за която говорих.

Тези хора(героите) представляват „българският случай“ в тоталния консумеризъм. Родителите им не са ходили никъде по света, не са имали нищо освен материалната оскъдност. Не е същото консуматорското мислене на българина от София или Русе с това на  французина например! 

П.Д: Тоест, виждаш връзка между материалната оскъдица, която е оказала влияние върху консумеризма?

По-скоро се питам дали не би могъл да ни дадеш по-щадящо описание на българския консуматор!

П.Д: Може и да се направи такава връзка, но в крайна сметка това са два крайно полюсни идеологически модела. От една страна съм склонен да приема такова обяснение на битово ниво. От друга страна, си мисля че аз самият, който по-голямата част от детските си години съм прекарал в пост-тоталитарните години през 90-те, които в икономическо отношение бяха във вихъра на кризите, не съм развил подобна потребност. За мен това е резултат на вече променящата се среда. Второ, си мисля,че това сдвояване на консуматорското с консервативното в България –а те са много свързани – са силно повлияни от едни нагласи, които предшестват тоталитарните години. Аз по някакъв начин  си мисля, че дори във времето на тоталитарните години, много от дребно-еснафските нагласи от преди радикалната промяна през 1944 години са запазени.

Съгласна съм. Мисля си дори,че впечатления за свръхконсуматорство имам и аз. Пътувах в Китай преди време. Екскурзоводите ни предлагаха храмове, пагоди, удивителни архитектурни постижения, но и предложения за пазаруване. Моите сънародници бързаха след пазаруването да споделят закупените олекотени китайски завивки. Няма да забравя как в автобуса тези търговски чантички с безценните завивки се полюшкваха от багажниците през целия път до Бейджин …Нямаше разговори за храмовете, а за сполучливите покупки…

П.Д: Имам подобен пример. Когато водя български артисти в Белград и им казвам,че там е първата в Европа галерия за съвременно изкуство, а в градския музей има оригинали на Модилиани, Пикасо и Моне ,които не могат  да видят в София/а това е най-близкото място, където могат да ги видят!/. При което те остават шокирани и се интересуват – ама кажи, къде сега можем да отидем да ядем! В много отношения Югославия е била авангардна страна, не само с тази градска галерия! Обикновено се мислят, че аз съм някакъв фен на самоуправленския социализъм на Югославия… Но е факт, че този югославски авангард продължава да живее в културната памет. Отклоних се..

Протестът срещу обгазяването превърна жените в първите борци срещу комунистическия режим. Струва ми се, че този сюжет отсъства в други романи. Да поговорим за травмата Русе. Защо ти беше нужно?

П.Д: Интересно е,че при представянето на книгата в Русе дойдоха жените, които са участвали/поне тези, които са живи!/. Беше много…силно. Аз има една хипотеза, която може да бъде подкрепена и от Ина Пелева(литературен историк -б.а), че нашата култура е изцяло вгледана в миналото. Ние черпим постоянно основания за своето самочувствие, не от днешното и от проекта за бъдещето, а от миналото Оказва се обаче, че ние много избирателно се вглеждаме в миналото. Създаваме една много удобна интерпретация на това минало, като пропускаме онези истински конфликтни точки, които създават истински критична и гражданска култура. Такъв е и протестът на гражданите в Русе, едно събитие, което е впечатляващо със своя граждански ангажимент…

И с безумно смелия риск, който тези жени са поемали!

П.Д: Да,да, с личната им ангажираност и впечатляващата масовост, която те постигат! Ето защо се споменава като предтеча на политическите промени в България! Но ако човек се занимава с това да анализира събитията, вътрешнопартийните промени на регионално ниво, съпътстващи тези събития, ще добие впечатление за мащаба на тези случки. Затова героинята Лора върви из града и реактуализира своята памет, фотографирайки старите сгради, а имах нужда от контрапункт, който да извади такъв вектор, който да говори за общата памет!

Как откри русенските дисиденти?

П.Д: Знаех за него, никога не съм го откривал, носел се е като нещо дочуто… В крайна сметка, целият период на тоталитаризма в България също така е оформен от множество стереотипи и клишета и наистина беше полезно това вглеждане в историята на Русе. Аз съм свързан и професионално с този град, работил съм в театъра поне три пъти, имам много приятели там. Заедно с това този град заема особено място в културната памет на България като градът на всички първи неща! За мен винаги е била любопитна неговата история. Той е един от малкото истински градове, имащи своята история отпреди Освобождението като Пловдив, Велико Търново, Сливен. Това натрупване на различни исторически пластове, на различни типове градско живеене, включително и през тоталитарни период, прави мястото интересно. Второ, възможността да видиш как в един град живеят различни исторически пластове, например отломки от идеологията, от миналото, е изключително любопитно.

Питам те за Русе защото този въпрос има връзка с разбирането на това що е то щастието. Когато филмът „Дишай“ посветен на жените от Русе, беше прожектиран в Дома на киното през 1988 година, ние бяхме буквално щастливи! На екрана видяхме, че има хора които дръзват да кажат на Партията, че тя е мракобесната система, унищожителна за човешкия живот. Но… какво е щастието за теб!Невъзможно ли е?

П.Д: Имам обяснение за това. Щастието според мен, е умението да живееш в нестабилност. Да не приемаш,че нещо, което днес е устойчиво, е устойчиво и утре. Да подхождаш с идеята на това, че трябва да разбираш събитията, хората, да поемаш своята лична отговорност пред това как се живее… Как да кажа…мисля, че щастието произтича от дълбокото разбиране за събитията, хората, и местата, без да отхвърляш тяхната противоречивост. Струва ми се,че е това.

Героят ти се лута в една джунгла, потопена в собствената му тъма, тъмата  на тази, с която той поделя живота си. На моменти му е непоносимо, но така или иначе това е история за любов. Любовта и щастието не са ли синоними?

П.Д: Без дълбоко разбиране на другия, това не е възможно. Ако човек просто консумира другите през една его перспектива, в една показност на света, в който живеем, това е невъзможно. Защото какво се оказва? Днешният ни свят е изпълнен  с желание ние да се показваме, живеем ние да не бъдем анонимни, да можем с някакви средства да ни валоризират, да ни дават своето внимание, било чрез социалните платформи, било чрез медийните формати, които експлоатират това. В крайна сметка, ако живеем в тази плоскост, няма как да постигнем щастие.

Лекарите например,  са щастливи, удовлетворени, когато спасяват човешки живот. Не оборват ли лекарите твоето определение?

П.Д: Силно се съмнявам в това твърдение. Защото тук става дума за извънредна ситуация…Мисля си,че…това са само интерпретации…но в една ситуация, която е толкова необозрима голяма, непредвидима като ситуацията, в която се намираме…не съм сигурен дали въобще можем да говорим за щастието. Струва ми се доста…необозримо в това, в което се намираме в момента. В контекста на пандемията всичко е по-сложно. И аз изпитвам щастие когато свърша добре една работа,или когато помогна на някого. Но това са моменти на щастието. Това не е…И тези моменти се сдвояват с това, за което говорих. Че не е възможно да вършиш добро и да правиш добро, ако не разбираш докрай ситуациите, в които се намираш. А и медицината е една от тези професии, които са свързани с дълбокото разбиране на човешкото. В които дори докрая на живота си човек не знае всичко и научава непрекъснато нови неща…Ако говорим за простия акт на удовлетворяване на щастието, на получаването на момента на щастие, да. Не си противоречим…

В  „Малкият бог на земетръса“ настояваш да се свързваме в мисълта и емоциите с търсене на миналото. Лора  все по-мъчително осмисля лишенията от детството. Себепознанието е много важно усилие, подтикваш ни към него. При това, през катастрофите ни. Но не е ли твърде травматичен този път?

П.Д: Със сигурност е травматичен. Но ако не умеем да пречупваме личните си перспективи през някакво по-сложно общо живеене, в крайна сметка ние винаги стигаме до едни мощни противопоставяния. Ето, аз имам един съвсем бегъл опит, да кажем, покрай постановката „Хоро“, адаптация на романа на Антон Страшимиров „Хоро“, една история, която се развива на фона на Септемврийските бунтове през 1923 година,ако човек се разрови ще види толкова нестройни наративи и конфронтации на позициите. Защото всички знаем, че една травма, която продължава да съществува всъщност тя се сюблимира в други  неща в съзнанието на човека. Дори бих цитирал босненски писател Беким Сейранович, с неговата книга „Твой син, Хъкълбери Фин“. Той има едно забележително просто твърдение. Не мога да го цитирам пряко, но приблизително, той твърди, че онзи който е бил подтискан също желае да подтиска! Наивно е да смятаме,че като освободиш подтиснатия, той автоматично ще се превърне в някой, който желае толерантност и помирение. И това е една тъжна констатация. Затова трябва да се занимаваме с травмите. Защото те ни показват, че страданието и насилието когато се превърнат в съдържание на живота, изместват всички онези категории на човешкото, които ние смятаме за неизменни за цивилизацията. Тоест, когато не съществуваме в един подреден ред, /без значение тоталитарен, или демократичен, либерален и т.н./всъщност ние губим очертанията си като хора. Нямаме такава координатна система.

Има много хора, които не искат да си спомнят за преживяните катастрофи! От загуба на близък, до бедността в семейството, той или тя не искат повече да се претоварват с тежките спомени! В личния си живот, или в живота на обществото…

П.Д: Чудесно, но това каква…как това помага на нас, как работи за всички нас, за обществото? Желанието да забравиш как помага на благото на обществото? Струва ми се, че това е просто едно желание човек да избяга от собствената си история.

Но човекът е крехко създание! Дали литературата му помага да  преработва травмата?

П.Д: Това е ясно още от класическата трагедия. Че без болка няма познание. Тоест, ако няма болка, ние не познаваме нищо. А желанието да се живее на всяка цена извън травмите, не е здравословно. То на практика е анестезия. Да се анестезираш за собствените ти болки, тогава се анестезираш и за чуждите болки. Това е огромният проблем на подобна позиция. Както сетивата работят за собствената болка, те работят и за чуждата болка. Притъпиш ли чувствителността, анестезираш ли сетивата за себе си, вероятно ги анестезираш и за другите.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).