600 скелета в дрешника на МОН

Алексей Пампоров е доктор по социология и доцент в Института за изследване на обществата и знанието при БАН. Ръководи социологическите изследвания на Институт „Отворено общество – София“ (от 03.2007 до 07.2016). Чете лекции по „История и всекидневна култура на ромите“, „Социология на семейството“, „Антропологическа демография” и „Електорални изследвания“ в СУ „Св. Климент Охридски“, както и „Демография и публични политики“ в ПУ “Паисий Хилендарски.

Водеща новина на отминалата седмица бяха съобщените от МОН резултати от международното изследване PISA, които показват, че приблизително 40% от учениците в България са функционално неграмотни. Тази новина съвпадна по време с проведения в „Червената къща“ дебат за политиките към неграмотността и алтернативата на ромските стипендии. За съжаление, големият отсъстващ от дебата беше МОН и значителна част от повдигнатите в хода на разговора въпроси останаха да „висят“ неотговорени. Това ми даде повод да отворя дрешника на Министерството на образованието и да измъкна и изхвърля онези 600 скелета (пардон, стипендии) навън, защото това е неприемлив чеиз за гражданското общество.

Понеже започва страшното в моя разказ, моля експертите и гражданите с по-чувствителни нерви да седнат удобно, с чаша студена вода под ръка (за всеки случай, ако им прилошее). Резултатите от PISA не са това, което МОН обяви. Тоест, това са като фактология, но не и като интерпретация. Всички се ужасиха и започнаха да си скубят косите, колко неграмотни били българските деца, че видите ли, дори не само „циганчетата“, ами и онези от „заможни семейства“ се били провалили. ГЛУПОСТИ! Резултатите от изследването не казват нищо за децата – те засягат системата и буквално крещят: българската образователна система върви от зле на по-зле, защото е неадекватна на социалната действителност и защото произвежда „зубъри“, които наизустяват клишета, а не свободни в мисленето си граждани, които има способността да анализират непознати ситуации. Нещо повече, общественото внимание беше фокусирано върху ученици, които са се явили на компютърно опосреден тест. СУПЕР! Били са значи на училище, имат значи някакви умения за работа с компютри (да видим дали ще се справят по-добре майките на тези деца?!).

Тук е моментът да Ви запозная с първата графика. Тя показва, че през всяка от последните 6 учебни години от училище ОФИЦИАЛНО отпадат приблизително 18-20 хил. деца. Още по-тревожното е, че над две трети от тези деца отпадат преди да са завършили основно образование. На това МОН отговори с понижаване на броя учебни години за получаване на основно образование. Тоест, от следващата учебна година, ще се завършва в VII клас. На това му се казва да лекуваш симптома, а не болестта. Поздравления за експертния екип на МОН, ще може да показва хубав индикатор – повишен дял на завършващите с основно образование. Браво! Но не за този скелет искам да говорим.

Графика 1. Общ брой на отпадналите ученици и относителни дялове по класа на отпадане. Източник: НСИ.
Графика 1. Общ брой на отпадналите ученици и относителни дялове по класа на отпадане.
Източник: НСИ.

 

Втората графика също е интересна. Тя показва броя на учениците в IX-XIII клас на фона на нетния коефициент на записване на лицата на възраст 15-18 г. (т.е. какъв дял от децата на тази възраст са обхванати от образователната система). Тук илюзията за това, че броят на учениците намалява заради демографската криза, трябва да изчезне. То е вярно за периода 2011-2013 г. (което отрязава спада в раждаемостта в периода 1992-1997 г.), но след 2013 г. в гимназиалните класове се появават увеличаващите са кохроти на родените след 1997 г. – а броят на учениците продължава да спада. Това е чудесно уловено през нетния коефициент на записване – особено през учебната 2015/2016 г. Казано с други думи, броят на децата в гимназиален клас през следващите три години би следвало да нараства, след това да остане за малко в застой и да нарастне много до 2025 г. Така че – стига оправдания с демографската криза! Имаше такава през 1997 г. и нейният ефект ще удари университетите в следващите 2-3 учебни години, но вече отминава в гимназиалните класове. Трябва да се вземат мерки по отношение на отпадащите и необхванатите деца!

Графика 2. Брой учащи в IX-XIII клас (лява скала) и нетен коефициент на записване на лицата на възраст 15-18 г. (дясна скала). Източник: НСИ
Графика 2. Брой учащи в IX-XIII клас (лява скала) и нетен коефициент на записване на лицата на възраст 15-18 г. (дясна скала).
Източник: НСИ

 

Именно тук идва проблемът за онези 600 стипендии, които МОН и РОФ ще отпускат за „ромски“ ученици. Признавам – след резулатите от PISA – се замислих, че моят стил на писане не винаги е подреден и директен и може би тезата ми, че ТОВА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПУБЛИЧНА ПОЛИТИКА НА МОН, е останала неразбрана в предходната статия. Затова ще се опитам да го обясня и илюстрирам възможно най-опростено.

Държавните публични политики се осъществяват с публични средства, генирирани посредством преките и косвените данъци от всички граждани и всички лица, които пребивават законно на територията на Република България. По тази причина, в модерните либерално-демократични общества, изразходването на публични средства налага няколко задължителни изисквания към публичните политики: легалност (т.е. съответствие на законовата рамка), легитимност (т.е. консенсусна необходимост или рационално обоснована иновация), ефикасност (т.е. постигане на целите с най-малко средства), прозрачност (т.е. публично оповестени критерии и механизми) и устойчивост (т.е. възможност да се реализира трайно във времето). Сега да разгледаме проект „Подкрепа на ромски ученици за успешно завършване на средно образование“ (както е официалното име на 600-те стипендии) през тези критерии.

  1. Легалност

Провеждането на подобна политика беше обосновано с чл. 7, ал. 1, т.14 и т. 17 от Закона за защита от дискриминация. Въпросното законодателство позволява „специални мерки“ в полза на лица или групи „лица в неравностойно положение” с цел изравняване на възможностите им… Това е, което МОН цитира в своя защита, включително в рамките на парламентарния контрол. Важно е да се уточни обаче, че и в двете точки на съответната алинея изрично е записано „доколкото и докато тези мерки са необходими“. Ето от тук произтича първия проблем с тази политика, защото А) Как определихте, че точно „стипендия“ е необходимата специална мярка и Б) Защо дефинирахте лицата в неравностойно положение като „ромски ученици“?!

Отново ще припомня какво казва публично оповестената документация на страницата на ЦОИДУЕМ: „1. […] ще бъдат отпуснати 600 стипендии на ромски ученици от цялата страна, които са записани в гимназиалната степен на образование (9-10-11-12 клас), дневна форма на обучение и са български граждани. 2. Учениците са от ромски произход и се самоопределят като такива.“. Тази формулировка обаче компрометира легалността на съответната политика. Тя е в разрез с нормативната рамка в България и по-конкретно с Националната стратегия на Република България за интегриране на ромите (2012 – 2020), където терминът „ром“ се възприема като технически термин, който включва: „Български граждани в уязвимо социално-икономическо положение, които се самоопределят като роми, така и гражданите в сходна ситуация, които околното население определя като такива, независимо от начина на тяхното самоопределяне“. Казано с други думи, МОН трябва да обясни защо изключва останалите ученици, живеещи в сегрегирани жилищни зони, които често пъти имат българска, влашка или румънска, и турска или милетска идентичност. Това Е НЕЗАКОННО, защото е проява на дискриминация, която прави съответните субгрупи още по-уязвими и е опит за налагане на чужда идентичност, т.е. ромски „възродителен процес“ ли организира МОН?

В хода на дебата в „Червената къща“, а и от някои позиции в медиите, става ясно, че проектът е „ромски“, защото се спонсорира от „Ромския образователен фонд“, който като частна фондация, може да налага собствени критерии и да се бори за „ромска идентичност“. Това е ЛЪЖА. Първо, дейността на която и да е фондация не може да се осъществява в противоречие с конституцията и законодателството на страната. Второ, още в първите редове на устава на РОФ (т.1.1.) пише, че: „Понятието „Роми“ се използва като включващо колективно понятие и няма за цел да изключва никоя от свързаните групи включително (но не ограничено до) Синти, Чергари, Ашкали и Гюпци. Основният принцип е, че РОФ следва местната официална политика, където други групи са считани за или заедно със ромите“. Нещо повече, в т. 5.1.3 сред основните критерии за допустимост на проектните предложения може да се види, че има изискване „болшинството от бенефициентите да са роми, но – в този контекст – е допустимо проектът да подкрепя и някои не-роми, които се сблъскват със същите предизикателства“. Затова пак питам: Кое наложи настоящите ограничения и необходимостта да се попълва декларация за „ромска идентичност“?! Тази политика е незаконна!

  1. Легитимност

От обществените реакции стана ясно, че МОН не може да легитимира проекта през публичен консенсус. Напротив, има огромна обществена съпротива и – де факто – вместо да има интеграционен ефект, проектът усили негативните социални стереотипи за „ромската привилегированост“. Не се вижда и рационална обосновка. За да има такава, МОН трябва да изготви анализ на нуждите, който да показва, че има нужда от такава публична политика: 600 стипендии за деца, които се самоопределят като роми, както и предпроектен анализ на предлаганата политика (т.е. feasibility study), за да знае точно как да я реализира. Целият скандал, който възникна, показва, че няма такава обосновка и че решенията са взимат ad hoc, по усет и за нуждите на публичния имидж.

  1. Ефикасност

Многократно бе казано и по медиите, и в рамките на дебата в Червената къща, че проектът е „успешен“ в Македония и Сърбия. Чудесно! Но трябва да се каже, че проектът има заложена вътрешна самореализираща се ефективност. Какво означава това? Когато вземем ученици в дневна форма на обучение, в 11 и 12 клас – в общия случай „отличници“ (т.е. с относително висок успех, заради класирането по успех при критериите за получаване на стипендия), и особено ако им сложим „ментор“, т.е. някой който допълнително да следи за присъствието им в училище и успеха, е нормално тези деца да не отпаднат. Но, уважаеми колеги, това по принцип не са децата в най-висок риск. Рискът от отпадане е много по-голям при учениците във вечерна форма (често пъти върнали се след първоначално отпадане), много по-голям е рискът от отпадане при онези, които имат много отсъствия и среден успех под 3,50. Защо не сложите на тях ментори? Там наистина има нужда от допълнителен контрол. Но така или иначе, до момента говорим за ефективност – т.е. да покажем някакъв положителен резултат. А какво става с ефикасността? Има ли изготвена оценка на очакваната ефикасност със съответен механизъм за мониторинг и измерване, който да покаже, че тази политика на раздаване на стипендии и менторство е икономически най-обоснована? В България живеят малко над 300 000 деца в съответната възрастова група. Приблизително 14% от тях не са обхванати от учебната система. В България, по самоопределяне, в съответната възрастова група живеят около 30 000 ромски деца, колко ще струва на всяко от тях да сложим ментор и да му дадем стипендия и това най-изгодно ли ще бъде като интеграционна политика? В предишната си статия казах, че ефектът ще е нулев, защото касае само 0,2% от учениците. Може би не сте си го представили добре, затова предлагам да погледнете графика 3. С червения сектор се вижда максималният пряк ефект, който може да постигнете с 600 стипендии спрямо децата, които се самоопределят като роми и спрямо отпадналите и необхванатите деца. Не виждате червения сектор? Да, трудно е. Това е нулевият ефект.

Графика 3. Максимален пряк ефект от 600 стипендии спрямо ромските деца на възраст 15-19 г. и спрямо отпадналите и необхванатите деца в IX-XIII клас. Източник: Изчисления на автора по данни на НСИ
Графика 3. Максимален пряк ефект от 600 стипендии спрямо ромските деца на възраст 15-19 г. и спрямо отпадналите и необхванатите деца в IX-XIII клас.
Източник: Изчисления на автора по данни на НСИ

 

  1. Прозрачност

Тази статия е точно това призив за изваждане на скелетите от дрешника. Има нужда да се покаже кой, как и защо е отговорен за предлагането и прилагането на подобна политика. Има нужда да се обясни с цената на какво се нарушават основни нормативни принципи. Защо се върви, както срещу обществения консенсус, така и срещу рационалната обоснованост? Необходимо е да има публичност на критериите със съответно точкуване, за да е ясно и проверимо как е направено класирането на бъдещите стипендианти. Каква е тежестта на икономическата уязвимост (ниските доходи)? Каква е тежестта на средния успех на ученика? Какво трябва да направят децата, които не се самоопределят като роми, но се намират в същото неблагоприятно социално положение – т.е. ако напишат миллет, рудари, българи или турци, но живеят в т.нар. ромски махали – тях ще оцените ли с по-малко точки или направо ще отхвърлите? Иначе ситуацията в момента е абсурдна. Експертите от МОН казват – „така иска РОФ“, представителят на РОФ казва – „решенията ги взима ЦОИДУЕМ“. Такова тупкане на топката не помага за интеграцията, а само усилва съмненията в проекта.

  1. Устойчивост

Този проект ще се реализира две години, основно със средства на РОФ. А след това? Към момента проектът не изглежда нито легален, нито легитимен, нито ефикасен. Е, какъв е смисълът от него (освен да отчетем, че сме го направили) и има ли смисъл да го правим устойчив? По-скоро не. Ако мислим през призмата на РОФ, дори 60 стипендии могат да бъдат устойчива политика, но – припомням – става дума за частна фондация и частни донори. Ако мислим през призмата на държавата и нужните публични политики обаче, раздаването на 600 стипендии на ромски деца няма да има необходимия интеграционен ефект, съответно такава политика не е необходима.

Тук, само между другото, ще вметна, че 600 стипендии годишно, с програма за менторство, биха имали изключително огромна пряка ефективност, ако бъдат насочени към една друга уязвима група: лицата потърсили за пръв път закрила в България, които са на възраст 14-17 г. (т.е. тийнеджърите „бежанци“). В периода 2013-2015 г. в България са влезли към 2400 такива деца – ако покриете 25% от тях, би било много, много добро решение. Не знам дали експертите в ЦОИДУЕМ са мислили по въпроса, но си заслужава. Това също са деца от малцинствени групи, които имат нужда от образователна интеграция.

***

А какво НАИСТИНА е нужно на ромските деца (в широк смисъл, онзи, който включва истински изключените), за да завършат средно образование? Преброяването на населението през 2011 г. показва, че 90% от ромите над 20 г. възраст имат основно или по-ниско образование (т.е. не са завършили успешно средно образование). Според съществуващите социологически изследвания (а те са доста на тази тема), основните причини за отпадане са: липса на подкрепа в семейството (необразовани родители); липса на учебници, помагала и/или облекло (бедност); неразбиране на учебния материал (езикова бариера) и средищно училище в друго населено място (т.е. оптимизация на системата). Това ще рече, че подобен проблем не може да бъде решен с философията на индивидуалните стипендии, а изисква комплексен системен подход, който да включва следните мерки:

  1. Мерки за езика

Да се насърчава ранното детско развитие, с акцент върху езиковите умения на български език. Това може да стане, чрез обхващане в детски градини от 3-годишна възраст (където има съответна инфраструктура) и обхващане на необхванатите в съботно-неделни училища или занимални (където няма ОДЗ-структура). Световната практика показва, че ранната езикова интеграция е ключова за образователната, трудовата и културната интеграция като цяло.

За онези деца, които са на училищна възраст и имат затруднения с езика, би следвало да се предложат извънредни езикови курсове за учениците като извънкласни занимания с ресурсен учител (или „ментор“ ако Ви звучи по-добре). Трябва обаче да се потърси обхващане на необхванатите (които са 14% от децата!) в съботно-неделни училища или занимални, защото езиковите умения често пъти са ключовата бариера.

В някои страни (напр. Франция и Великобритания) съществува практиката за съвместни допълнителни курсове за родители и деца, защото родителите също имат ограничени езикови умения и де факто „дърпат“ развитието на децата си назад. Това от една страна повишава мотивацията на децата, а от друга страна увеличава подкрепата на родителите.

  1. Мерки за бедността

Бедността е ключов фактор на социалното изключване. Раздаването на стипендии по етнически принцип в този случай е по-скоро порочна практика. От една страна, 60 лв. ще бъдат неусетно изхарчени „за глупости“ от децата от по-заможните домакинства (които на практика нямат нужда от тях като мотивация за успешно завършване на училище). От друга страна, 60 лв. могат да отидат за покриването на битови сметки или лекарства в най-бедните домакинства и да се загуби прекият образователен ефект. Световната практика – в това число и работата на някои неправителствени организации в България – показва, че за децата от домакинствата в най-висок риск от бедност много по-ефективно е да се закупят учебници и учебни помагала; да се закупят карти за обществения транспорт или да се осигури безплатен СИГУРЕН превоз (особено в случая със средищните училища); да се закупи облекло; както и да се осигурят безплатни/евтини пансионатни услуги към средищните училища за децата от отдалечени селища.

  1. Мерки за реинтеграция

Отпадналите ученици (особено онези, отпаднали по семейни причини) често пъти имат желание да се върнат в училище, но системата по-скоро ги възпрепятства. Например проектът за 600 стипендии се отнася само до ученици в „дневна форма на обучение“. В България трябва да се въведе адекватна система от компенсаторни вечерни и съботно-неделни класове, както за отпаднали наскоро ученици, така и за учениците в риск от отпадане (необосновани отсъствия, нисък успех). Има нарастваща необходимост от допълнителни интеграционни мерки за ученици, завърнали се от чужбина – те често пъти не са неграмотни, т.е. знаят да пишат на немски, гръцки, френски или испански, но не разбират достатъчно добре български език. Системата в момента ги заклеймява в стил „гледай, една буква не може да напише, а е 10-ти клас!“, вместо да подходи към детето, с разбирането, че е билингва или дори трилингва, и от това произтичат някои негативни последици в българската образователна система. Всъщност, мерките за реинтеграция трябва да включват и подход насочен към родителите – както при езика, защото моделът „родител + отпаднало дете“ е изключително ефективен.

Надявам се всичко казано дотук този път да е систематизирано и ясно. Раздаването на стипендии по ограничаващи критерии е възможно действие за частни фондации, но е неприемливо като държавна политика, затова не би следвало МОН да приема подобни ангажименти. Има безспорна нужда от позитивни действия в образованието спрямо редица изключени социални групи, но това не може да стане с работа „на парче“, а с целенасочена държавна политика за подобряване на езиковите умения и грамотността на български език. Интеграция и социална справедливост не могат да бъдат постигнати с дискриминиращи критерии и социално несправедливи програми. Проветрете дрешника и мислете за нови кройки – царят е гол!

Avatar

Алексей Пампоров

Алексей Пампоров е доктор по социология и доцент в Института за изследване на обществата и знанието при БАН. Ръководи социологическите изследвания на Институт „Отворено общество – София“ (от 03.2007 до 07.2016). Чете лекции по „История и всекидневна култура на ромите“, „Социология на семейството“, „Антропологическа демография" и „Електорални изследвания“ в СУ „Св. Климент Охридски“, както и „Демография и публични политики“ в ПУ “Паисий Хилендарски”.