94 килограма книжки за болни деца

–        Искаш ли да ми помогнеш да занесем два кашона книги до куриерите, преди да си тръгнеш – ме попита Поли днес, готвейки се да се прибирам вкъщи,

–        Разбира се, няма проблем – отговорих и докато слизахме надолу получих повече информация. Това бяха книжки, които на първия учебен ден децата в нашето училище събираха вместо цветя и които щяхме да пратим на детското отделение на болница в Пловдив. След като получихме множество книжки, хубаво опаковани в малки торбички, Поли ги беше обединила в два големи кашона, които сега трябваше да натоварим на колата и да закараме до куриера и готово – лесна работа.

Довършихме опаковането, сложихме още един слой тиксо отгоре и смело подхванах единия кашон в ръце, който едва повдигнах

–        Според мен ще се скъса – казах, вдигайки го – и усещайки как веднага той стана по-лек. От вдигането кашонът директно се проби отдолу и книгите изпадаха…

Нямаше да стане толкова лесно, колкото си представяхме. Поли се затича до близката книжарница за още кашони и кутии, а аз почнах да събирам книги от земята.

Половин час по-късно двата кашона се бяха превърнали в шест кутии за архивиране на документи, така натоварени в автомобила, че имаше място само за шофьор. Това автоматично ме изключи като опция за возене в колата:

–        Ще те чакам при куриера – казах аз и се запътих бързо натам пеша.

Разказвам ви тази предистория, за да можете лесно да си представите погледа на жените в куриерския офис, когато започнахме да стоварваме големите кашони пред тях. Изпод маските им се чу тежко въздъхване.

Аз премествах един по един кашоните към кантара, а Поли оправяше документацията.

–        Да – до Пловдив ги искаме.

–        А какво има вътре? – полюбопитства жената.

–        Детски книжки – отвърна Поли – за болницата в града. За децата.

Вдигнах очи от кантара и погледнах жените зад гишетата. Изведнъж дори под маските физиономиите се промениха. Те се усмихваха. Едната се обърна и извади допълнително тиксо и фолио – „за да не се разкъсат кашоните“. Вече бяха готови да станат и да помогнат да ги пре-опаковат. Вече не ни делеше едно гише. Бяхме станали от един отбор.

–        94 килограма, браво! – заяви жената гордо – Още утре ще стигнат!

Подписахме документите, оставихме кашоните, а те започнаха да ги лепят и подготвят. Не бях виждал такъв ентусиазъм досега при нито една пратка, която съм изпращал. Като че ли докато не им казахме целта на нашето посещение, ние бяхме поредните клиенти, бяхме дори леко досадни с тези наши тежки кашони. Бяхме просто хората с поредните 94 килограма стока. Поредните 94 килограма, които днес щяха да тръгнат от там до някъде другаде.

Изведнъж за секунда, с една информация,  тези 94 килограма се превърнаха в мисия и цел. Вече не просто ни обслужваха и виждаха само тежестта на кашоните и работата, която им отварят, а смисълът на това те да стигнат възможно по-скоро.

Първоначално се чудех защо Поли им даде цялата тази информация. Аз бих си замълчал. Какво значение има, че са книги, а не примерно водопроводни тръби. Няма да получим отстъпка. Няма кантарът да покаже по-малко. Но после осъзнах. Те ставаха част от доброто. От доброто, в което всъщност едни деца и техните родители са направили най-много – да съберат или купят книгите и да ги донесат. Ние, както и жените в куриерския офис, нищо невероятно не направихме – свършихме си работата – занесохме ги напред.

Но знам, че както аз днес ви разказвам тази история, така и двете жени довечера ще се приберат у дома и ще разкажат как днес денят им е бил по-слънчев, защото 94 килограма детски книжки са отпътували безпрепятствено.

Този Шабат ви пожелавам малко по-често да оставим скромността си у дома и да се похвалваме, когато правим добри неща. Защото те явно могат да бъдат заразни.

Шабат Шалом

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика