Румен Петров: Президентът Радев и Станислав Трифонов показват колко са живи, сурови и жестоки анти-турските културови кодове в България

 

В първата част на интервюто с доц. Румен Петров по повод взривния интерес към публикацията на Антонина Желязкова „Защо Турция е родина майка на българските турци“, той казва:  „Латентният национализъм лесно става манифест, той няма цвят. Срещаме го от Иван Костов през опортюниста Борисов, до левия Радев и Корнелия Нинова“. Днес ще прочетете още една теза  на Р. Петров: „Емоцията на национализма е гордостта и подлежащият срам. Паисий открива сесията на срама, а Вазов свири на същия този срам виртуозно“.

 

Доц. Петров, казвате*, че българското национално Възраждане е процес на националистическа самоидентификация, основана на изключването на множествена идентичност и извличането на специални ползи от „монохромната“ такава от националните държави. Каква е ролята на интелигенцията?

Р.П. Интелигенцията ни дължи твърде много на национализма за своето собствено израстване. Да не забравяме, че огромната част от нашата интелигенция има просветителски (националистически) дневен ред! И избягваме да приемаме, че строителите на съвременната българска държава са, всъщност, социални инженери, които правят модерна (в исторически смисъл) държава от нищото и по схеми и рецепти. Като всяко социално инженерство, то носи в себе си конкретни институционални, много сериозни дефекти и отчуждения, домогвания и злоупотреба с власт. Така че, нашата интелигенция всъщност има много силна просветителско-национал-конструктивистка мисия. Да си припомним профила на Софийския университет, нашето първо висше училище – което възниква със специалната задача да „произвежда“ учители за масовите училища – ковачници на нацията и на националната идентичност! Чисто новата идентичност, да не забравяме. Припомням – „От селяни към французи“, това е наблюдението на Ойген Вебер, който показва как всички, който нямаме едромащабна, над-селска (традиционна, локална, диалектна и т.н., единствена) колективна идентичност, ставаме граждани на съвременната държава-война чрез институцията на училището. Училището е формирало много енергично етоса, хабитуса, дало е парагдимална ориентация на страшно много от нашата интелигенция. Освен, че голяма част от нея са били учители, голяма част от тях са ставали преподаватели на учителите! „История на българската литература“на Боян Пенев, като основополагащ текст на българското литературознание, е националистически документ, който  е съставен от лекциите на първия випуск студенти на СУ – отишли там, за да бъдат учители. Те усвояват от него понятието „що е това българско“ и изрязват всичко останало, което може да прилича на Отоманско-византийско-турско-гръцко и т.н. Процесът е започнал стотина години преди това и моделите се усвояват и в Одеса, и в Киев и в Санкт-Петербург, и във Виена, Белград, но и в Париж (да си спомним кой и защо е Константин Иречек)… Изведнъж османската ни култура се окастря – „окултурява“, „европеизира“, „патриотизира“ – до смърт, и така – полужива (или ориентализирана, по Едуард Саид) започва да се проповядва и да се налага в училището – пещта, в която се изпича новия човек от калта на „старото“. Отделно тече сегрегацията на турците, основно пак чрез езика, който става универсален пропуск за социално издигане. И чрез срама, разбира се. Това е емоцията на национализма – гордостта и подлежащият срам. Паисий открива сесията на срама, а Вазов свири на същия този срам виртуозно. Като всеки добър, ама много добър,  пропагандист.

Доминиращата „българскост“ е присъща и на днешното преподаване. Но можем да разберем Боян Пенев, патосът е такъв – създавала се е държава след годините на Османско владичество!

Р.П. Не знам дали ни остава друго…. Има един двутомник на Иван Богданов, който прави нещо като описание, инвентаризация на всички заглавия на български автори със статут на писатели. Няма да откриете почти никакви турски имена! Това за никого не е проблем, защото се смята за естествено състояние на българската интелигенция, на „контекста“. Че интелигенцията говори на български и не е възможно да говори на турски. И който не говори достатъчно добре български, не е част от интелигенцията. И че е абсолютна ерес, предателство (на кое) да си представим държавата и обществото като двуезични!

В тази връзка ми се иска да припомня скорошна поредица атаки на небезизвестния археолог Николай Овчаров срещу трудовете на Махиел Кийл. Той бе възмутен от тезата на Кийл в неговата внушителна книга „България под османска власт“, твърде непопулярна впрочем. Не е ясно защо тиражният вестник „Труд“ дава думата на археолога да я „заклейми“!

 

Р.П. Николай Овчаров прави нещо много неприятно. Той изпробва границите на безобразното. По подобие на Доналд Тръмп, който изпробваше границите на безобразното в публичния живот на САЩ, или на Станислав Трифонов, който прави същото на полето на политическото у нас. Той си позволява език и отношение към културата и към мисленето, които са абсолютно неприемливи и наподобяват поведението на юношите, които експериментират с безобразието, и така изпробват зрелостта на възрастните за да разберат какво е зрелостта. Овчаров поражда и продава емоции (на сергията на срама и гордостта) по един циничен начин. Не мога да повярвам, че той не е наясно със сложността на нещата. Това го прави морално отговорен. За медията да не говорим.

Бихте ли резюмирали накратко какво казва в своята „България под османска власт“Махиел Кийл?

Р.П. Той е историк на архитектурата и културата.  Изучава българската градска и неградска среда като архитектурна среда. Открива и показва присъствието на османската култура у нас (днес, когато сме се „деосманизирали“ до кръв). Показва, открива, че не само османското е сред нас, но че ние сме в него. Че то присъства съвсем естествено и, заедно с това, в много отношения, не го забелязваме, имаме нарочно сляпо петно за него. Аз добавям, че това „петно“ се изгражда, социално конструира, както и че е структурна слабост на колективната ни идентичност. Махиел Кийл не прави политически изявления за последиците от това неглижиране. Като един археолог, той описва нещата, които се виждат в нашата градска среда. Този тип изследвания са сравнително стари, бих казал банални и много силни като послание и като морал. Кийл е самотен изследовател на факта, че османската архитектура като наследник на византийската, присъства в съвременното не-османско, пост- (или анти-османско), със сигурност анти-турско общество и е част от континуитет, от връзка. Че онова което сме днес, жителите на територията на България, сме част от една култура традиция, която не е прекъсвала откакто има Византийска империя, Османска империя и всичко останало.

Ще добавя и това, че Махиел Кийл разказва доста по-различно „фактите**“ за онези събития, които станаха основа на книгата на Антон Дончев „Време разделно“!

Р.П. Сигурно никога няма да бъде написана историята на Института по балканистика. Жалко, защото ако разгледаме продукцията на този институт от неговото създаване, лесно ще открием, че той, по своята същност, е националистически проект. Този проект е създаден да продължи и да поддържа дезинтеграцията в нашата (османска) идентичност. Той обособява не-обособимото като отдели „българското“ от „гръцкото“, от „албанското“, от „сръбското“, от „македонското“, от „турското“.  Да митотвори, по Барт. В това отношение, в травматичното изрязване на неразриваемото, нашата интелигенция се себеподпомага от начина, по който тя гледа на историята изобщо. В каталога на НБКМ не открих История на османската империя от автори с български имена. Липсва текста на Ахмед Садулов[1], който, макар и не много академичен, намирам за изключително важен както и непопулярен вече 21 години и единствен, писан от български историк. Той, разбира се не е рефериран от многословната и многотомна продукция на Румен Даскалов[2], парадигмата на която не е повлияна от системни (и еманципирани от национализма) и етични, бих казал, позиции, като тази на Барбара Йелавич[3], например. Които не са никакво изключение, когато започнеш да мислиш за Балканите[4] извън техните институции и институти за културово самоопределяне (или митотворчество). Йелавич представя как Османската империя се разглежда в системен порядък – как вътрешните процеси са свързани със взаимодействието с другите империи (друго освен империи няма наоколо) как и само в това взаимодействие могат да бъдат разбрани т.нар. национално освободителни движения и кризи на самата империя, които не правят никакво, ама никакво изключение от кризите в останалите империи и универсалните протоколи за възникване на националните държави[5]! Та, нашата историография не е интелектуална сама в себе си (истината, истината, коя, чия,чии, какви ценности) академична дейност, а е част от проект, сериозно обвързан с обществото и неговата структура на власт. Така историографията (не само нашата, но нашата особено много) става част от социалното инженерство, упражнявано по отношение на нашата колективна идентичност. Проектът за „чистите“ на основата на българския език като политическо средство за обособяване, българи.

Ще припомня фаталните последици от „научното“ усърдие на Института по балканистика в онези години, когато той подпомага комунистическата държава в операцията по преименуване на турците. За  тезата на „възродителния процес“политическите инженери използваха „научните“ интерпретации на професори от ИБ…

Р.П. Ако отидете в книжарницата на БАН и ако направите преглед на списанията по история, и сте български турчин, би трябвало силно да се обезпокоите от това, което ще видите. Ако си представим изобщо, че български турчин ще влезе там, или ако си представим български турчин като академик на БАН, нежели като директор на Института за балканистика, например. Нищо не се е променило по отношение на политиката на дезинтегрираната идентичност, която продължава да процъфтява. Не става въпрос за пропаганден антагонизъм, вече не. Липсата е норма. Неглижирането на „турското“ като иманентна част от „българското“ и на османското като интегралната форма на тази заедност запълва лавици с, малко и, общо взето, скучни и на самите себе си текстове, писани по поводи, които са част от дневен ред, утвърден преди 150 близо вече години и предназначени основно за вътреведомствено израстване. Българският турчин няма как да се разпознае в който и да е от историческите наративи. Той няма да може и да си помисли, че е равноправна част от това общество. Тогава идват компромисите, идват себеоправдателните наративи като „ние сме достойни членове“, „нашите трудоваци са построили Хаим Боаз, пътищата“, „ние сме трудолюбиви хора[6]“…Това е идентичност на жертва, израснала в условия на социална травма. Тя кани към снизхождение, което консолидира един разлом, от който никой няма полза. И който е дълбоко неетичен!

Това ли е причината статията на Антонина Желязкова и последвалият текст на Хюсеин Хафузов, да се превърнат в „знаме“ на турскоговорещите у нас? Във фейсбук реакциите им личеше как видимо се радват! Да добавя и контра-реакциите – заплахите „Маргиналия, ако не станете „българска“, вече няма да ви четем“…

Р.П.Това е моето обяснение! Смея да твърдя, че то показва далеч не преодоляната криза на колективната травматичност – на приетата за даденост социална маргинализация на турското малцинство у нас .

Искате да кажете, че ако Румен Радев не беше направил тази нескопосана провокация към Карадайъ, ние нямаше да си говорим за това?

Р.П. Да. Радев се изпусна, да. Показа колко е тънко лустрото на демократичната публична реторика. Показа колко са живи и колко са сурови и жестоки анти-турските културови кодове в България! Те са естествени, уви, те са отвъд днешното политическо битие. Колко много това е вградено и с колко силна енергия то се влага в концепциите за лидерство и в това що е патриотизъм, какви са нашите граници, с какво граничим…Същото ще видим и у Станислав Трифонов (и високо образованите му сценаристи), и у тъмно синия буржоа-благородник Москов, вече говорих за знамето на демокрацията – Иван Костов, БСП. Дълъг е списъкът.

И да задаваме въпроса „коя е вашата родина-майка“…

Р.П.  Да.  Откровените националисти и антилиберали са постоянно наоколо и да разпознават лесно. Аз обръщам внимание на тяхната среда – обкръжение. Тя е хранителна и солидарна с основните им позиции. Това е културов и етичен проблем. Няма политическа партия, която да адресира проблемите на интеграцията и на структурната дискриминация, на която е подложено турското малцинство. Включвам в това число и ДПС. Засега избираме Балканите да приличат на Швейцария само по камънаците.

*Румен ПетровВ медицината, хуманитаристиката, прокуратурата, БАН, липсват Ахмет, Ибрахим, Сюлейман „- част първа

** Антонина ЖелязковаМанипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“ – Marginalia, 2015

 

[1] Садулов, Ахмед. История на Османската империя. „Фабер“, В. Търново, 2000. Доста полезен учебник, с относително бедна библиография, което прави неговата академичност спорна. Самият учебник в своето присъствие и като текст, е колкото полезен, толкова и социално маргинален.

[2] Вижте четиритомника на Даскалов (заедно с Мишкова, Везенков, Маринов и др.) „Преплетените истории на Балканите“, издание на НБУ (2014 – 2019 г.).

[3] Йелавич, Барбара. История на Балканите XVIII – XIX век (т. 1 и 2). „АМАТ – АХ“, 2003, 2012. С киселите бележки под линия на научния редактор Милен Куманов.

[4] Мария Тодорова се опитва да угоди на всички, но най-вече на духа на Института за балканистика с „Балкани – балканизъм“, „България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития“ и др. Чудесен пример за тази проблемна идентичност е текстът на Александър Костов „Половин век институт за балканистика“ половин век институт за балканистика.pdf (balkanstudies.bg) .

[5] Тиес, Ан-Мари. Създаването на националните идентичности. Европа XVIII – XIX век. „Кралица Маб“, 2011.

[6] Кълъч, Осман. Жертва на съдбата.“Кралица Маб“. София, 2020.

Разговора води Юлиана Методиева

 

Продължаваме интервюто с доц.Румен Петров – част първа виж тук

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.