Адела Пеева: Исках да разбера кога патриотизъм преминава в патриотарство и кога отива съвсем вдясно.

от -
929
Адела Пеева - режисьор, снимка Дневник

 

Адела Пеева е един от най-известните български режисьори на документално кино. Завършва „Кинорежисура“ в Белград. Твори активно от началото на 70-те години на 20. век. Преди демократичните промени нейни филми са били забранявани. След 1989 г. е Адела Пеева е автор на над 30 документални ленти, най-популярната от които е „Чия е тази песен“. В този филм тя проследява убедеността на различните балкански народи, че една фолклорна песен принадлежи на всеки един от тях – убеденост, която възбужда националистически спорове. Носител е на десетки награди, които стените на нейният офис в София едва побират. С Адела Пеева разговаряме за последния ѝ филм – документалната лента „Да живее България“. Тя сподели и любопитни моменти от своята кариера като режисьор преди и след 1989 г.

Г-жо Пеева, какво Ви мотивира да направите филма „Да живее България“?

Преди “Да живее България“ направих филма „В търсене на Списаревски“. Той е за летеца от Втората световна война Димитър Списаревски. В желанието си да свали американски бомбардировач, той блъска своя самолет в него, за да го унищожи. Направих филм за този млад и много хубав младеж, на който това му е бил първият боен полет. И тъй като националистите от Българския национален съюз правиха шествие в деня на неговата гибел, аз ги снимах. Покрай този филм снимах и „Луковмарш“. Тогава за първи път имах контакт с тези младежи. Стана ми много любопитно защо никой нищо не говори за тях* – какви са, какво е това движение. Тогава ги попитах дали искат да участват в такъв филм, в който да им дам думата. Казах им: „Не обещавам нищо. Но това, което кажете, ще бъде във филма. А какво ще кажете – това зависи само от Вас“. И така всъщност започнах да правя филма „Да живее България“, който снимах три години.

Как успяхте да намерите и да се свържете с всички тези младежи?

Свързах с други националисти от Стара Загора. Те ме поканиха, по-точно. Получих покана по имейл от техния ръководител: „Г-жо Пеева, ние правим шествие във връзка с геноцида върху българското население в Стара  Загора   по време на освободителната война. Искате ли да дойдете?“ И аз тръгнах. Така влязох в Стара Загора, запознах се с тях. Няколко пъти ходих да ги снимам. Те ме допуснаха близо до себе си. Казаха ми, че друг кино деец или журналист не са допускали толкова близо. Някой ми каза: „Дори и полицаите не идват толкова близо до нас, колкото Вие“.

Какво Ви впечатли в Стара Загора?

Бях много озадачена от това, което видях там. Когато отидох в Стара Загора бях изненадана от цялата обстановка, от атмосферата – как и възрастни хора не осъзнават, че те полагат почвата на млади хора, които се определят към част от националистическа идеология. Влязох в училища, защото се оказа, че възрастовата граница на тези движения е станала много ниска. Исках да разбера кога патриотизъм преминава в патриотарство и кога отива съвсем вдясно.

Кадър от филма „Да живее България“, реж. Адела Пеева

 

 

Как успяхте да спечелите доверието им?

Аз съм много откровен човек. Не подценявам героите си и не ги деля на добри и лоши. Аз просто исках да ги опозная за да разбера как се стига до една такава идеология, как не се осъзнава, че това е идеологията от времето на Втората световна война, от която вече знаем какви са резултатите. Те са много чувствителни и по принцип не са глупави хора.. Да, имам контакт с тях. Без контакт с хората не може да се направи филм. Една моя позната  смята, че във филма показвам показвам „бруталното лице на нашата „българщина“, с майчинска загриженост и без нито една осъдителна дума.

Има ли отрицателни герои във Вашия филм?

То май няма положителни герои (Смее се). Аз наистина исках да покажа какви са, що са, но аз не посочвам с пръст. Мисля, че картината и това, което е във филма, сами по себе си говорят. Киното не е съд и съдник. Обективно разкривам къде се преминава границата и къде се отива някъде, където нещата вече не са положителни и са доста опасни. Затова и този филм предизвика дискусии, както бе и с филма за Списаревски. Тогава бях обвинена в про националистически виждания и схващания – че съм била фен на тези момчета. Което беше просто частично мнение, някои хора не прочетоха правилно филма за Списаревски. Но благодарение на него сега дойде и другият филм – който вече се чете от същите тези хора по друг начин.

Защо едни и същи хора тълкуват Вашите филми по различен начин?

Аз съм ОК с това. Всяка дискусия показва, че има проблем – често голям обществен проблем.

Защо според Вас младежи, които надали познават лично евреи, са склонни да ги мразят?

 

 

Кадър от филма „Да живее България“

Филмът „Да живее България“ е дълбочинен разрез на ситуацията в страната по отношение на темата за патриотизма и ксенофобията. Младежът във филма, който мрази евреите, е заобиколен от хора със същото мнение. На съседната на неговата улица живеят хора, които са възрастни, които имат позиция и положение, но те също мразят евреите. При провеждането на митинги не е забранено да се говори с езика на омразата. Така че нищо чудно няма в това, че младеж мрази евреите без да ги познава. Той със сигурност не се е родил с омраза към евреите. Той е усвоил от някъде тази омраза. И тази омраза, да не кажа че се толерира, но се минава покрай нея без да й се обръща внимание. Много страшно е това, че в децата има омраза.

 

Направи ми впечатление, че във филма „Да живее България“ учителите подкрепяха момчето, което беше един от основните герои на филма, за това, че има позиция, без да обръщат внимание на това каква всъщност е неговата позиция. Дали тези учители си дават сметка, че ако някой ученик мрази, това всъщност е и тяхна отговорност?

Този филм показва объркани хора в объркана страна. Цялата атмосфера при учителите е такава – че трябва да се поддържа патриотизма, любовта към отечеството. Дотук добре. Но в учебната програма не е определено какво и докъде може и трябва да се простира. Това момче може да мине за патриот, но може и да е отишъл и от другата страна. Той все пак е техен ученик, и то не глупав. Той е водач, лидер, но той е 14-годишен и вече е оформен с тази идеология. Мисля, че учителите не си дават сметка за това.

Заснемайки филма „Да живее България“, срещнахте ли младежи, които изпитват истинска любов към родината си и истински патриотизъм?

Български младежи – неонацисти

 

Този истински патриотизъм веднага се превръща в омраза. Правейки филма, видях хора, които от виковете „Да живее България“ отиват в другата крайност. А това също се смята за форма на патриотизъм.

Омразата се възприема за патриотизъм, така ли?

Омразата се възприема за висша форма на любов към отечеството. Това да го защитиш от други хора. Ситуацията е много сложна. А в същото време е и много оголена, няма нюанс вече. Министерството на образованието трябва да си ревизира програмата и отношението към патриотизъм, национализъм, патриотарство. Защото децата много бързо растат. Мислим си, че има време, но няма. Когато са на 13-14 години и попаднат в тези среди – няма коректив. Възрастните не сме коректив.

Забелязахте ли линия към интернационален национализъм сред тези младежи?

Да, има  националистически „интернационал.“На „Луковмарш“ националистите от друге страни не  се крият. Те идват и държат слова – от Германия, от Швеция… Аз съм ги снимала във филма. Това е обща тенденция в Европа.

А при тези младежи, които вие сте заснели в „Да живее България“, кой национализъм е по-силен – интернационалният или българският национализъм?

Определено българският. Даже техни колеги и приятели от други страни ги обвиняват, че са много локални. Смятат, че много се взират в исторически факти, че много държат на историята. Казват им: „Какво значение има дали България е на три морета или не – общата цел на всички е една бяла Европа“. Когато идват тук, това всъщност се опитват да им втълпят – че трябва да се издигнат от националното до интернационалното. Определено, нашите са много насочени към българския национализъм.

Посочихте, че все повече спада възрастта на въвличането на младежи в крайни движения. Какво обединява тези момчета и момичета?

Обединява ги влечението към българските герои и омразата към малцинствата, към чуждото. Тези шествия, които те правят, са много внушителни. За младите хора те всъщност са вдъхновяващи – бият барабани, горят факли. Но определено те поддържат връзки помежду си. Събират се на всички шествия с други организации.

Има ли по-възрастни хора, които да вербуват млади в крайно десни идеологии?

Те не ги вербуват, а несъзнателно трасират пътя. Възрастните също мразят малцинствата. Освен това на всички възможни митинги или събирания е позволено да се говори с езика на омразата. Просто някой хваща микрофона и започва да говори откровено с езика на омразата – против евреи, против роми… И това се попива. В медиите също го има. Езикът на омразата се възприема за най-нормалното нещо. Както например в семейство, в което има насилие – най-нормалното нещо е бащата да бие жената или децата. Това се смята за ОК или поне така изглежда.

Според Вас защо обществото сякаш е безразлично към езика на омразата?
Обществото изобщо не е безразлично към езика на омразата.

Наистина ли мислите, че обществото не е безразлично към враждебната реч?

Не, то харесва това (Усмихва се).  Така поне излиза. Или най-малкото не се смята, че омразата е стигнала такава точка на кипене, че да е опасно. Когато шофираш и до теб има друга кола – в момента, в който колата е съвсем близо до теб тя попада в мъртъв ъгъл и ти не я виждаш. И в следващия момент може да се блъснеш в нея. Опасявам се , да не стане така и с националистите.Не ги виждаме или се правим, че не ги виждаме. И в следващия момент може да стане сблъсъкът, катаклизмът. Обществото спи.

Дали интернационалният национализъм ще става все по-важен фактор в България?

Не бих искала да нараства, защото от историята е ясно какво става после. Но определено положението е тревожно. И расте поколение, което мрази.

Вие имате много дълъг опит в правенето на филми, свързани с национализма. Според Вас дали сега национализмът е по-силен, отколкото преди 15 години например?

Той винаги е бил латентен. Още в „Чия е тази песен“ – филм, който съм правила преди 15 години – се видя, че млади хора с лекота казват: „вадиш ножа и го колиш“ или „всичко, което не е българско – под ножа“.

 

А дали когато човек говори така наистина мисли това, което казва?

Аз си мисля, че ако отсреща стои човек, който  е от друга националност, не от тази която иска да коли другите, той няма да мисли дали посланието е истинско или неистинско. Но със сигурност ще бъде притеснен от това нещо. И то си е притеснително.

Как мислите – дали интернационалните националистически движения имат кукловоди или появата им е спонтанна?

Мисля, че вече имат. Но дори и да нямат, нещата така са се стекли вече, че са като лавина. А падайки, лавината става все по-голяма и по-голяма.

Дали тези движения имат говорители сред политиците?

Те дори влизат в правителствата. Но що се отнася до нашата действителност, даже не я разглеждам сериозно – макар и да е сериозна и притеснителна. Тези хора, които организират „Луковмарш“, не са част от антуража на тези, които са в правителството. Тези в правителството са много по-безобидни, отколкото тези, които може да дойдат (Смее се).

Някога случвало ли Ви се е да се страхувате, докато работите по филм – например докато правихте филма „Чия е тази песен“?

Такива са Балканите. Стига се до войни и катаклизми, но само когато цялата обстановка в Европа е нажежена. Не съм се страхувала. Освен когато в „Чия е тази песен“ искаха да ме бият в една кръчма в Сърбия. То не беше толкова  страшно, там все пак бях между свои хора. Аз по-скоро се уплаших за материала си. Притесних се да не би на другия ден да дойдат да го вземат.

А в Странджа?

Там бяха пийнали. Но това, което казваха, те го чувстваха. Не можеха да проумеят, че някой може да има претенции към тази песен. То и за мен самата беше учудващо, когато открих, че тази песен ,която ние мислим, че е наша е и нечия друга . Но  реакциите на хората из Балканите показаха ясно защо е станала войната в бивша Югославия. Показва защо сме на нож всички.

В коя страна, в която пътувахте при заснемането на филма, местните Ви се сториха най-непукисти за това дали тази песен е тяхна или чужда?

В Турция. Те имат самочувствие. Турция е единственото място, където в тази песен се пее за мъж. Навсякъде другаде се пее за хубава жена. А в България откровено се пее за революционери. Македонският композитор Илия Пейовски единствения каза, че тази песен не е македонска – в никакъв случай. Защото тактът не е типичен за македонския фолклор. Той каза и нещо друго, което не влезе във филма: „Това е много прост такт. Македонската музика е по-сложна“ (Смее се).

А в крайна сметка, 15 години по-късно, успяхте ли да разберете чия е тази песен?

Не. Всъщност проучих всички възможни варианти още преди да започна работата по филма. Не може да се открие. Първо смятах, че е еврейска, после минах през това дали е гръцка, дали е българска. Евреи отричат тази песен да е тяхна и твърдят, че е турска. По едно време си мислих, че идва от Иран или от Египет. Колега от Иран каза, че това е люлчина песен, която майка му  я е пяла като малък. Претенциите към песента бяха много и станаха още повече след излъчването на филма.

Успяхте ли да разберете поне от кой период датира тази песен?

Не. Но определено някъде около 19-и век е разпространението й.

А защо според Вас е толкова важно за хората на Балканите тази песен да бъде тяхна?

Защото балканците много обичаме музиката. В моята къща баба ми пееше, леля ми пееше. Когато се събираше семейството, винаги имаше някой, който да пее. Седенето на маса се свързваше и с пеене. Смятам, че музиката и песните са част от нашия идентиет. И сме много чувствителни за това нещо. Ние сме хора, за които пеенето и танцуването е част от нашата същност. Хората възприемаха въпросите ми като бъркане в същността, като опит да им извадя нещо от тях. И те ми показваха, че няма да ми го дадат така лесно.

А дали има и други такива песни, за които да се водят такива спорове?

Има много такива песни, да.

Филмът „Да живее България“ вече имаше няколко прожекции на голям екран. Очаква ли се да бъде излъчен по телевизията?

Очаквам. Ще има прожекция в „Дома на киното“ и на 3 март в 17 ч. Филмът е копродукция с БНТ и по договор те трябва да го излъчат. Но не пише след колко време. Може да бъде излъчен след 2 седмици, може да бъде излъчен и след 2-3 месеца. Не знам това. Но имам информация, че се обсъжда излъчването му. Надявам се, че няма да бъде заметен под килима – не знам.

А вече филмът показван ли е в чужбина?

Да. Беше в Берлин, видя го немска публика. Много млади хора го гледаха, включително и много български студенти. Дискусията беше много качествена, на ниво. Бяха схванали добре филма и бяха много притеснени от това, което видяха в него. А този месец филмът ще участва на фестивала „Загребдокс“ в Хърватия.

Зад гърба си имате десетки документални филми. Имате ли опит като режисьор и в игралното кино?

Да. През 1988 г. беше. Филмът „Съседката“ с Велко Кънев и Елвира Иванова. Любовен филм, но и социален в същото време. Той имаше много голям успех. Оказа се, че по онова време той е бил най-продаваният филм в чужбина. А преди игралния си филм имам два забранени филма – „Майки“ и „В името на спорта“.

Какво разкрихте в тези филми, че с е наложило да бъдат забранени?

Във „В името на спорта“ представих обратната страна на медала. Как нашите спортисти се използват само като месо, за да изкарват медали. За да докажем, че нашата система е най-добрата и в спорта, особено във вдигането на щанги. И за допинга също се говореше във филма. Филмът беше спрян и иззет в продължение на 6 години – от 1983 до 1989 г. Една вечер трябваше да отида в киноцентъра в Бояна, за да го озвуча. Кутиите с ленти бяха в моята къща. Вечерта дойде заместник-директора и ми каза, че трябва му предам всичките тези кутии обратно и че няма да има озвучаване на филма. Това беше много опасен момент, защото филм, на който негативът не е стигнал до финално копие, може просто да се изгуби. Но успях да се преборя едно единствено копие да бъде направено. Помня, че в киноцентъра колегите направиха тайно едно копие за мен. И аз го скрих в моето мазе. И аз имах едно лично копие за всички случай.

Кога този филм бе показан?

В 1989 г малко преди идването на демокрацията ми се обадиха от фестивал в Берлин, че искат филма. Как са разбрали за него – не зная. Много се притесних, че няма да бъде изпратено. Но в крайна сметка го изпратиха. Аз бях в Берлин в деня на прожекцията и непрекъснато се притеснявах, че прожекцията няма да се състои. И когато тръгна филмът в салона, някой извика: „запалете лампите, спрете прожекцията!“. Първото нещо, което си помислих, беше, че са дошли от българското посолство. След което някой каза: „Излезте на улицата, падна Берлинската стана!“.

Точно в същата вечер на падането на Берлинската стена ли беше прожекцията на филма?

Да, точно в същата вечер, в същия момент. Шегувах се тогава, че моят филм е свалил Берлинската стена. Аз присъствах на падането на стената в Берлин. На другия ден показаха филма и така… Въпросът е човек да има време и дни да живее и всичко се намества. Но някой път се намества късно, когато вече ти е все тая.

Какви бяха реакциите след излъчването на филма в България?

Тогава изживях тежки моменти. Филмът беше спрян и никой не го обсъждаше. А след това беше излъчен по телевизията. Имаше много остри реакции А то беше филм за тези, които бяха отхвърлени от големия спорт поради някаква травма. Или просто са ги изцедили и са ги оставили на произвола на съдбата.

 

А „Майки“ защо е бил забранен?

Това е филма за майки с извънбрачни деца. Тогава имаше повик от партията и от правителството жените да раждат дори и когато нямат брак, за да се увеличи раждаемостта.  Обещаваха, че държавата ще се грижи за тях. Това обаче се оказа чиста демагогия. Тези жени бяха считани морално пропаднали, втора ръка хора. Филмът беше спрян, защото всъщност показа демагогията и трудната съдба на тези жени родили извънбрачни деца. Поискаха филма от известния  фестивал на късометражно кино в Оберхаузен, но не го пуснаха, тъй като един от бащите на тези деца – от когото майката търсеше бащинство – беше полковник от армията и активен борец против фашизма и капитализма. Позволиха ми да снимам делото в съда, но решиха че един  военен не може да бъде така злепоставен във филм. Накрая се стигна до споразумение между „Оберхаузен“ и ДО  „Българската кинематография” – в надписите да не пише, че бащата е активен борец и военен. Филмът показа истинското лице на системата, която бе демагогска. Пуснаха го само на фестивала и това беше.

*Адела Пеева греши. От само създаване на Луковмарш срещу него с постоянни протести и сигнали до прокуратурата са  Български хелзинкски комитет, организацията на евреите „Шалом“, Бней Брит, Хора срещу расизма/Хо-Ра/ь в последните години и посолствата на САЩ и Израел – бел.ред