Адв. Анета Генова: Психиатричните болници и слепите петна на закона

 

Поглед към онези, които са вътре и към мрежата от липси, която прави това положение възможно

 

Трудно е да напиша текст за психиатричната здравна помощ и по-конкретно за тази, предоставяна в психиатричните болници, без да се наложи да повторя това, което всички (почти) и без това в един глас повтарят отдавна. Че нещата са много зле. И да, така е. Когато стане въпрос за психиатрични болници, надеждата (вече) угасва бързо, оптимизмът помръква без време и на тяхно място се настанява

тежко усещане за безизходица и липса на перспектива.

Някак започва да изглежда, сякаш

самата система на психично-здравната помощ в психиатричните болници е тежко болна, диагнозата е поставена и тя е фатална, нелечима.

И за това е оставена сама на себе си. Много се каза и показа за ужасните материални условия в психиатричните. Всеки, който познава тези места знае, че казаното и показаното е истина. И че картината е сходна повсеместно. На места е по-драматично видима, другаде – не чак толкова. Но всякога е тегава. Дори да не е мръсно и разбито,

проблемите надничат от всякъде, не се крият, настанили са се трайно и никой не се опитва да ги прикрие.

И няма защо – положението е толкова тежко, че никой няма интерес да продължи да го задържа такова. Но дали?

Преди малко повече от месец дойде новината, че 10 милиона лева ще бъдат инвестирани за психиатричните болници.

 

 

Дали това ще подобри нещо?

Тук не мога да не се съглася с изказването на професор Стоянов, че това са пари „хвърлени на вятъра“[1] За съжаление, той е прав.

Колкото и да изглежда блазнеща идеята, че сме „зле защото сме бедни“, тя отдавна доказано не е вярна.

В много сфери се изляха колосални средства, с идеята да се подобрят условия, да се направят по-човешки и справедливи условия на живот, да се промени живота на хората към по-добро. Но това в крайна сметка не се случи. И няма нужда да влизаме в психиатрия, за да го забележим. Примерите за разпиляване на средства, за „инвестиции“ без здрав разум зад взетите решения,

за имитация на дейност,

са буквално на всяка крачка. Но да се върнем към психиатричната здравна помощ.

Тя е нещо, което е потребно.

Което е необходимо да служи на обществото, на отделния човек, на семейството. Да протяга ръка в моменти на криза, да даде опора и грижа. Познавам много психиатри, които правят това ежедневно, с грижа и внимание и с болка от това, в което се е превърнала системата, от която те, по неизбежност, са част. А в какво се е превърнала – виждаме най-добре, когато надникнем в психиатричните болници.

Това са места на безнадеждността.

В много случаи, там хората попадат, когато не могат да си позволят друга грижа. Когато няма къде другаде да отидат. Обществена тайна е, че в психиатричните болници живеят, само по социални причини, стотици хора. Точния им брой трудно може да бъде проследен, поради начина, по който престоя им се отчита (свързан с това колко легла са заети, а не с това колко време един човек реално прекарва в болницата. За тези хора психиатричната болница е социална институция.

В други случаи, хората попадат в болниците по силата на съдебни решения за задължително лечение. Това се случва (поне според закона), когато има риск поради заболяването си да извършват престъпление. Те не са там по своя воля и нямат свободния избор да напуснат мястото.

В трети случаи, хората попадат там, защото… работят там.

И в трите случая говорим за хора, български граждани, спрямо които националното ни законодателство и международните актове, по които България е страна, би следвало да се прилагат.

Но дали?

Хората, за които психиатричната болница отдавна се е превърнала в място на подслон, даващо известна сигурност (абсурдна, но все пак- сигурност), са изключени от прилагането на социалните закони. Те са хора с увреждания, на които държавата дължи да осигури социална закрила. Дори да разгледаме ситуацията от гледна точка само на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ), без да се вглеждаме в националното ни законодателство, пак ще забележим как спрямо тази група закона някак си не се прилага.

Нито правото на независим живот в общността е зачетено, нито пък свободата от насилие и нечовешко и унизително отнасяне, нито достъп до работа из заетост, нито пък истинско здравеопазване.

Нищо друго, освен едно скрито, безнадеждно съществуване. Националното законодателство в областта на социалната закрила пък едва докосва тази група хора. Те „минават“ на ТЕЛК, получават или не получават пенсии.. и толкова. Системата на психиатричната болнична помощ се справя с проблемите, с които те идват по свой начин, с ресурсите, които има. Или не се справя. Това реално няма значение. Болницата позволява на тези пациенти да живеят там, манипулира каквото може да бъде манипулирано, за да стане това живеене възможно. Задържа някои там, с аргумента, че няма близки, на които „да бъдат предадени“ и .. това е.  Понякога, мислейки за този проблем, започвам да разбирам (сякаш) защо положението на психиатричните болници е такова, каквото е. Ами нали те (отчасти) са престанали да бъдат болници и са станали социални институции, от тези, най-неприятните,

в които човешкия живот е загубил смисъл и човешкото достойнство е празно понятие.

А по традиция, социалните институции в България са зле управлявани, с лоши материални условия и с потъпкани права на хората, които живеят там. (За онзи, който се съмнява, ще припомня делата Станев срещу България и Станков срещу България, в които Европейския съд по правата на човека нарече условията в институциите, в които жалбоподателите живееха „нечовешки“ и „унизителни“. А тези в психиатричните болници не са много по-различни). За да напусне един човек институция, било тя „дом“, резидентна услуга или психиатрична болница, трябва да има редица услуги вън от институцията, които да посрещнат и да подкрепят човека, да му дадат сигурност, че може да се справи и да оцелее, въпреки годините на живот в травма и изолация, в нечовешки и унизителни условия.

Тези услуги ги няма.

Или, ако има тук-там, те са толкова малко и толкова крехки, че почти не се забелязват на фона на голямото нямане. И дори да извършват геройски дела, те са само от и за шепа хора,

а героизмът прегаря в ежедневната битка с администрацията, недомислени правила и безумни управленски решения.

Втората група хора, които споменах са онези, които са настанени в психиатричните болници на задължително лечение, по реда на Закона за здравето. Тук може би изглежда, че тезата за изключване на тази група хора от правния ред е несъстоятелна. Няма как, нали, щом самото им настаняване в психиатричната болница е станало въз основа на съдебно решение. Точно така. Но това, че спрямо тях е приложен определен закон, все още не означава, че те не са изключени от прилагането на останалите или дори, че прилагането на този единствен закон не е извършено по начин, който дълбоко в същността си е в противоречие с основните принципи на справедливостта и фундаменталните човешки права. При прилагане на мерките за задължително лечение, съдът се занимава само с няколко въпроса: налице ли са условията на Закона за здравето, за да се замести волята на лицето и да се пристъпи към лечение въпреки нея? Да постанови задържане, въпреки отказа на човека да бъде настанен в болница? Кой ще даде информираното съгласие за лечение? Съдът се интересува от точно тези въпроси. Изследва ги, като, наред с другото, възлага на вещи лица – психиатри, да изготвят експертиза, която по същество представлява оценка на риска и предложение за това къде да се лекува човека. Лечението обикновено се предлага в държавните психиатрични болници.

Там, където условията са неприемливи.

Но съдът не се интересува от това. Всъщност, това е въпрос, който не се повдига, тъй като ще причини сериозно неудобство. Защото алтернативи (почти) няма. Ако бъде назначена амбулаторно, т.е. извънболнично задължително лечение (което е допустимо от закона), то, за да се случи успешно, отново е необходимо да съществуват социални услуги, които да помогнат на човека да приеме лечението и да бъде последователен в прилагането му. Които да помогнат на семейството или общността да положи необходимата грижа за преодоляване на момента на криза и да интегрира отново човека.

Но тези услуги липсват.

Липсва и финансиране на задължителното лечение, което да е достатъчно гъвкаво, за да гарантира известна свобода на замесените в това какви избори да направят, какви решения да вземат. Включително и на психиатрите, които (почти) не се осмеляват да предложат друго, освен онова, което може да бъде обезпечено финансово (т.е. държавната психиатрична болница). Включително и съдите, които следват онова, което психиатрите препоръчват. Включително онези, които са назначени или определени да дават информирано съгласие – те също са оставени без избор, доколкото лечението не може да бъде проведено по друг начин, освен предписания от лекуващия психиатър, който се е съобразил с наличното финансиране и изцяло е изключил не медицински методи на интервенция, не непременно защото не са нужни, а защото просто…

ги няма или са толкова малко, че са практически недостъпни.

Така, в крайна сметка, законодателството, което е призвано да гарантира права, всъщност се превръща в параван, който придава илюзорна законност на нарушаването на права. Правото на свобода и сигурност, например, е напълно отнето, не защото няма закон, който да бъде приложен, а защото прилагането му е сведено до едно утвърждаване на единична възможност, в която всяка възможност за избор е изключена. И защото прилагането на Закона за здравето, в тази осакатена и оправдаваща нарушаването на права форма, е изключило прилагането на всеки друг закон. И това изключване се случва не само преди и след, а и в моментите на прилагане на закона. Пример? Съгласно КПХУ хората с увреждания имат право на достъп до правосъдие и до такива процедурни улеснения, които да правят участието им в процедурите практически възможно и ефективно. Ако пак се върнем на Закона за здравето и задължителното лечение, ще видим, че

в съдебния процес такива улеснения липсват.

Единственото налично е задължителната адвокатска защита, която може да бъде компетентна, но може и да е съвсем формална. И пак – дори компетентна, тя е ограничена от осакатената система на психично-здравна помощ, в която място за индивидуален подход и решения няма.

А третата група хора? Онези, които работят в психиатричните болници. Дали за тях е вярна тезата, че са поставени извън закона? Да, в известен смисъл. Съществува Закон за здравословни и безопасни условия на труд. Освен материалните условия, в които следва да се случва този труд, според закона следва да са отчетени и всички професионални рискове, да е осигурена превенция. Случва ли се това за хората, които работят в психиатричните болници? Доколкото ми е известно – не.

А и самите условия в които се лекуват пациентите, са същите, в които лекари, медицински сестри и санитари работят.

Ако за пациентите тези условия са унизителни и нечовешки, те са такива и за работещите там. Единствената разлика е в степента на зависимост и във факта, че работещите прекарват само работното си време там, докато пациентите са денонощно. Спирам до тук, защото вярвам, че работещите в психиатричните болници все пак са хора с достатъчно здрав разум, за да потърсят и защитят сами правата си.

Казаното до тук е съвсем бегъл поглед към ситуацията на хората, които са зад стените на психиатричните болници. Но дори така, съвсем ясно се очертава тенденцията на изключването им от правния ред, прилагането на ограничени или алтернативни правила, оправдаването на проблематични практики и задържане на хора при условия, които унижават човешкото достойнство, в които лечението е невъзможно, а професионалното израстване – немислимо. Ясно се очертава тенденцията говоренето, действията и вземането на решения, свързани с психично-здравната помощ, да се ограничават в тесни рамки, в медицинския модел на боледуване и ограничаване на болестта (или пациента). Истината обаче е, че се намираме в епоха, в която медицинския модел вече не е приложим. В която грижата за хората с увреждания се подчинява или поне би следвало да се подчинява на принципа на спазването и достъпа до права. В епоха, в която човешкото достойнство не може да бъде потъпквано. В която отдавна е ясно, че психичното здраве не се постига чрез изгонване на бесове, връзване с вериги и електрошок, не е продукт (само) от приемане на медикаменти. Психичното здраве се корени в здравите човешки връзки, превенцията на рисковете, подкрепата в трудни моменти, преодоляване на травмата, социалната подкрепа. Психичното здраве се укрепва чрез грижа за малките неща, преди те да станат големи. А станали веднъж големи, роля в преодоляването им имат всички.

Точно същото можем да кажем за психиатричната здравна помощ и положението на психиатричните болници. Моментите на превенция и на грижа за малките неща е отдавна изпуснат. Сега се намираме

в момент на хуманитарна катастрофа, в която усилията само на една система няма как да бъдат ефективни.

Налага се спешно да се работи заедно, за да се появят социалните услуги, които споменах по-горе, да се обмисли нов механизъм на финансиране, да се подкрепят семействата и общностите по нов начин, да се върне достойнството на професията – не само на психиатрите, а и на помагащите специалисти, да се върне надеждата за по-добър и интегриран живот, живот в сигурност, за пациентите и техните близки и вярата у професионалистите, че професионалното израстване е нещо, което заслужава инвестиция на време и енергия.

И вместо заключение, ще се върна пак на Конвенцията на правата с увреждания. Чл. 25 гарантира право на здравеопазване.  Това право включва не само достъп до медицински услуги. То задължава държавите да предоставят тези услуги по подходящ начин (очевидно без насилие, без ограничаване на други права, без потъпкване на човешкото достойнство), близо до мястото, където човека обичайно живее, с акцент върху превенцията на заболявания, рецидиви и усложнения. Задължава държавите да гарантират, за здравната грижа е предоставена въз основа на свободно и информирано съгласие. Забранява всяка форма на дискриминация в областта на здравеопазването.

България е страна по тази Конвенция от 2012 г.

Напредък обаче не се забелязва.

Вместо това, български психиатрични болници влязоха в доклада на Комитета против изтезанията, публикуван на 6 май 2018 г.[2]

 

[1] Виж тук: https://www.tvevropa.com/2019/02/prof-stoyanov-otpusnatite-pari-za-psihiatriite-sa-hvarleni-na-vyatara/

[2] Вж. : https://www.marginalia.bg/aktsent/psihichno-zdravnata-sistema-i-sotsialnata-politika-v-balgariya-prez-pogleda-na-komiteta-protiv-iztezaniyata/

Използвани са снимки от профила на д-р Владимир Сотиров

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.