Алексей Пампоров: Истанбулската конвенция обяснена за притеснени граждани с висше образование

от -
2 894
В съботната вечер на 12 май президентката на журито на кинофестивала в Кан Кейт Бланшет и режисьорката Анес Варда поведоха 80 жени по стълбите на Фестивалния дворец, за да поискат "равно заплащане".

 

Посещението на комисар Вера Йоурова в България и организираната в Дома на Европа среща на тема „Насилието над жените: отговорът на ЕС“ отново постави на дневен ред дебата за Истанбулската конвенция, но открои един тревожен факт. В България има граждани с висше образование, които имат затруднения с разбирането на специализирана терминология – извън тясната сфера на собствената им квалификация. Проблемът, разбира се, не е в неразбирането – именно затова има различни професии. Проблемът е във факта, че егото им на висшисти не позволява да преглътнат факта, че е възможно да са „невежи“ в някакво отношение и този страх рефлектира в отхвърляне на нещото, което не разбират. Много показателни са изказванията на някои публични личности, канени в студията на различни телевизии: „Аз не разбирам какво е това „джендър““, „Аз не разбирам защо е нужна тази Конвенция“, „Аз не разбирам какво ще се промени“, „Аз не разбирам защо трябва да ратифицираме още един международен документ“… и т.н., и т.н. Понеже параноята от Истанбулската конвенция е родена именно от „аз-не-разбирането“, като учен, който преподава „Социология на семейството“ и „Антропологическа демография“, и който през последните няколко години работи в сферата на превенция на трафика на хора и сексуалното насилие, ще се опитам да го обясня простичко.

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие има проста и ясна структура, която следва принципите за съставяне на международните конвенции. Започва с „преамбюл“ (предисловие). Това е частта от текста на Конвенцията, която обяснява защо е необходима и какви предходни документи съществуват във връзка с тези проблеми. Преамбюлът използва скучен и бюрократичен език (също нормален за международните документи) и гласи: “Като отбелязват, че насилието над жени е проява на исторически неравнопоставените властови отношения между жените и мъжете, които са довели до доминация над жените и дискриминация срещу тях от страна на мъжете, както и до възпрепятстване на пълния напредък на жените; Като отбелязват структурната природа на насилието над жени като насилие, основано на пола, както и че насилието над жени е един от основните социални механизми, чрез които жените са принудително поставени в подчинена позиция спрямо мъжете; Като отбелязват с дълбока загриженост, че жените и момичетата често са излагани на сериозни форми на насилие” и т.н.. Понеже „противниците“ на Конвенцията в изказванията си често казват „В България няма такива неща“, то това означава, че не разбират смисъла на понятията „исторически неравнопоставени властови отношения“ и „структурна природа на насилието над жени“. А двете понятия са свързани с учебния материал по История и цивилизация за 5-ти и 6-ти клас и могат да се резюмират така:

От зараждането на човешката цивилизация на Земята (преди 2,6 млн. години), приблизително 99% от времето от тогава до днес хората са живели в пещери, служили са си с груби каменни сечива и са живели организирани в малки социални групи (подобно на животинските глутници и стада). Човекът обаче е интелигентно, но доста „крехко животно“ – необходими са му около шест месеца, докато изобщо му се появят първите зъбки и на практика 3 години, за да има оформена и завършена захапка; необходими са му 6 месеца, за да започне да пълзи и около година, за да направи първите си стъпки. Човешките общности изработват механизъм за адаптация, при който мъжките индивиди излизат от пещерата или колибата, докато женските индивиди остават в околността на жилището, за да осигурят преки грижи и защита на бебетата и малките деца. Аграрната революция (прибл. 10-8 хил. години пр. Хр.) и трайното усядане на човешките общества не променя съществено това положение, но дори го задълбочава. Жената остава „в къщата“ и съответно домашните задължения (готвене, пране, почистване, грижа за децата и домашния добитък) се превръщат в „женска работа“. В същото време, разрастването на човешките колонии, враждата между различните селища и племена водят до нуждата от организирана, т.е. ефективно координирана отбрана на обитаваните територии и охрана на складовете с хранителни запаси и водоизточници. Мъжете, които излизат „навън“, започват да се групират около най-успешните (както децата, когато трябва да сформират отбори в часовете по физическо). Това групиране в различните общества е организирано по различни начини, но в крайна сметка води до това, че управлението и упражняването на власт започват да се възприемат като „мъжка работа“. Разделението на ролите на „мъжки“ и „женски“ постепенно се задълбочава и се пренася върху облеклото и почти всички артефакти от ежедневния бит. В някои култури дори се появява представата за мъжки и женски пространства – т.е. места, в които мъже или съответно жени не биват допускани (например: жени в олтара на църквата, мъже – в харема на двореца). В други култури жените не са възприемани като хора, а като стока, собственост на бащата или мъжа си (например в Древния Рим). В повечето култури се появяват разлики в отглеждането на децата. Момчетата, например, биват хранени с повече и по-хубаво месо (съгласно традицията в България, например, „кълката“ е за момчетата, а „крилцето“ за момичетата). Момчетата биват насърчавани да излизат „на двора“, където участват в игри, развиващи агресията, конкурентността и физическата сила. Момичетата са насърчавани да играят „кротки“ игри – гушкат кукли, „готвят“, „перат“.

С настъпването на Индустриалната революция (XIX век), начинът, по който човешките общества осигуряват прехраната си, коренно се променя. Жените постепенно „излизат от дома“ и влизат във фабриките и обществения живот. Те ясно показват, че са равноценни и ефективни колкото мъжете и съответно трябва да имат същите права, да получават същото отношение и същото възнаграждение. А щом са равноценни и равноправни, не би следвало и домакинската работа да е само „женска работа“. Щом младото момиче е равноправно човешко същество – не би следвало родителите й да могат да я продават или принуждават да сключи брак против волята си. За съжаление, в много съвременни общности, продължава да се наблюдава представата за женската малоценност. Мъжката агресия – отгледана и насърчавана от ранна детска възраст, в много случаи се насочва към жената, защото не е свършила „женската работа“, защото е възприемана от мъжа си като негова „собственост“ или защото е считана за „подчинена“ на мъжете. Казано (не съвсем) накратко, това се има предвид в преамбюла.

В „първа глава“ на Конвенцията (както във всяка конвенция) се въвеждат целите (чл.1), обхватът (чл.2) и основните понятия (чл.3), които Конвенцията включва, така че да се постигне общо и еднозначно разбиране на текста във всички страни-членки. Основните понятия в тази Конвенция са: насилие спрямо жени (violence against women); домашно насилие (domestic violence); полово специфичен (gender); насилие спрямо жени, основано на половата специфичност (gender‐based violence against women); жертва (victim); и жени (women). В неофициалния превод на Конвенцията на български език обаче, три от тези понятия са преведени по различен начин: „насилие над жени“, „пол“, „насилие над жените, основано на пола“. Понятието „насилие над жени“ се различава от правната терминология, приета в чл. 2, ал. 1 от Закона за защита от домашното насилие (т.е. „извършени спрямо лица“), но е в духа на конституционното понятие за „насилие над личността“ (чл.39, ал.2 от Конституцията на РБ) и следователно е напълно приемлив вариант на превод. Понятието „насилие над жени, основано на пола“ също е преведено в духа на Конституцията, където в чл. 6, ал. 2 се казва, че „Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол,…“.

Скандалът, който се разрази в публичното пространство и доведе до оттегляне на Конвенцията от процедурата за ратификация, фактически произтече от превода на английското понятие „gender” като „пол“. Проблемът с тази английска дума е, че тя няма напълно съответстващ еквивалент в българския език и затова в различни преводи се появява като социален пол, психологически пол, социопол, полрод, родов пол, род, просто като пол (както са решили и преводачите на Конвенцията) или дори просто транслитерирано на кирилица като джендър. Особеното на понятието gender в английския език е, че то служи да изрази онези неща, които се възприемат като специфични за дадения пол, но се дължат по-скоро на социо-културни причини, а не на биологическите/физиологичните разлики (които се изразяват с думата sex). Всъщност, и в чл. 3 на Конвенцията пише именно това: полово специфичен (gender) ще означава социално конструираните роли, поведение, дейности и характеристики, които дадено общество възприема като подходящи за жени и мъже. Макар че за разлика от думата пол (sex) на български няма точен превод на думата полово специфичен (gender), конкретните категории, които тези термини обхващат, са достатъчно показателни. Думата „пол“ (sex) се отнася до категориите „мъжки“ (male) и „женски“ (female); докато думата gender се свързва с категориите „мъжествен“ (masculine) и „женствен“ (feminine). Ако трябва да изразим „полово специфичен“ с абстрактни съществителни, най-подходящи за това биха били мъжкост и женскост.

В хода на дебата, се оказа, че и високообразовани хора с престижни професии – например лекари и юристи – не разбират как така „полово специфичните“ неща са социално конструирани, след като полът в общия случай е биологична даденост. В този случай съвсем лесен отговор може да даде културната антропология. Биологичните разлики между двата пола се свеждат до това, че при жените се развиват гърди, които могат да секретират мляко и че имат матка и месечна менструация; както и че мъжете имат тестиси, по-масивна костна структура и по-силно изразено лицево окосмяване. Кои професии са „мъжки“ и кои „женски“, кои прически са „мъжки“ и кои „женски“, кои дрехи са „мъжки“ и кои „женски“, кое е „мъжествено“ и кое е „женствено“ обаче, не се определя от биологията, а се дължи на културата на дадена общност и затова варира в различните общества и държави. Например, полово специфично облекло за младите момичета и жени в съвременна Европа е късата пола. Къса до коляното пола, наречена килт, обаче е традиционното мъжко облекло сред келтското население в Северните райони на Шотландия. В България през последните няколко години се смята за „мъжкарска“ ултракъсо подстриганата или дори направо избръснатата коса. Това обаче е традиционната „красива“ и „женствена“ прическа за африканското племе Масаи (в което мъжете носят дълги до кръста коси). Затова, Конвенцията подчертава, че е неприемливо насилието, насочено към нарушаване на стереотипите за половата специфичност, т.е. неприемливо е да набиете жена, защото носи панталон и е с обръсната глава, например.

Някои хора се изплашиха от чл. 4, ал.2 на Конвенцията, който предполага: „Страните осъждат всички форми на дискриминация спрямо жените и предприемат, незабавно, необходимите правни и други мерки, за да я предотвратят, в частност: включвайки, в своите национални конституции или в друго подходящо законодателство, принципа на равнопоставеност между жените и мъжете и осигурявайки практическото прилагане на този принцип…“. Поради неуместния превод на думата gender като пол, и вероятно поради непознаване на Конституцията и българското законодателство, тези хора започнаха да говорят, как Конвенцията искала да промени Конституцията и да вкара в употреба понятието „трети пол“. Хората с висше образование обаче, не би трябвало да се притесняват. От една страна вярвам, че вече сте разбрали какво означава „полово специфичен“. От друга страна, вече трябва да сте прочели и разбрали, че Конвенцията навсякъде говори само за „мъже“ и“жени“ – друг пол няма (това беше признато дори от г-н Сидеров, лидер на Атака). Освен това, трябва да знаете, че Конвенцията не е написана специално за България, а касае всички страни членки в Европа и препоръчва неща, част от които в България отдавна са факт. Например, в цитираният и по-горе чл. 6 от Конституцията на Република България пише: (1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права; Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол…“, а чл. 46. Ал. 2 гласи: „Съпрузите имат равни права и задължения в брака и семейството“. Този конституционен принцип е залегнал също така в чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация: „Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол,…“; и присъства в чл. 2, ал. 2 от Семейния кодекс: „Семейните отношения се уреждат съобразно следните принципи: … 2. равенство на мъжа и жената“. На последно място, но не и по значение, през 2016 г. България прие Закон за равнопоставеност на жените и мъжете, където се казва: Чл. 2. Държавната политика по равнопоставеност на жените и мъжете се основава на принципите на: (1.) равни възможности за жените и мъжете във всички сфери на обществения, икономическия и политическия живот; (2.) равен достъп на жените и мъжете до всички ресурси в обществото; (3.) равно третиране на жените и мъжете и недопускане на дискриминация и насилие, основани на пола; (4.) балансирано представителство на жените и мъжете във всички органи, вземащи решения; (5.) преодоляване на стереотипите, основани на пола. Казано иначе, България формално вече е изпълнила препоръката, залегнала в този член от Конвенцията. Промени в Конституцията не се налагат и Конвенцията не противоречи на вече съществуващото законодателство.

Някои разумни хора, които уж добре познават българското законодателство, всъщност изтъкнаха като аргумент срещу ратификацията именно това – че нашето законодателство в това отношение е синхронизирано с европейското и затова няма нужда от нов нормативен документ в тази посока. Това обаче е позиция, която замита проблемите под килима, вместо да търси решения за тях. В преамбюла ясно е обяснена философията на документа: постигането на равнопоставеност между жените и мъжете de jure и de facto представлява ключов елемент в превенцията на насилието над жени и затова водеща цел на конвенцията е „да допринесе за премахването на всички форми на дискриминация спрямо жени и значително да спомогне постигането на равнопоставеност между жените и мъжете, включително чрез овластяване на жените“ (чл.1.1.б). Всъщност, внесените в Конституционния съд доклади за оценка и анализ показват, че в българското законодателство има значителни празноти, както по отношение на защитата на децата от домашно насилие (включително от принудителен брак след блудство или изнасилване), така и пълна липса на наказателни състави за множество престъпления, свързани с насилие спрямо жени, основано на половата специфичност: сексуален тормоз, дебнене, икономическо насилие, изнасилване в брака. Любопитно е, че не е внесен доклад за анализ на празнотите в законодателството, касаещо равнопоставеността (вероятно поради факта, че през 2016 е приет нов закон в това отношение). Неравнопоставеността обаче е социален факт – в България е регистрирана съществена разлика в доходите, която МТСП и НСИ периодично оповестяват, но държавата не предприема ефективни мерки и политики в това отношение; наблюдава се значима непредставеност на жените в политиката – напр. жените народни представители са между 20-25% от народните представители, докато жените във възрастовите групи над 18 г. са 48% от населението. Всъщност, демографските изследвания показват, в България се раждат повече мъже, отколкото жени, но това се дължи именно на стереотипи, свързани с половите специфики и предпочитание семействата да имат „мъжка рожба“. Иначе от гледна точка на биологията, статистическата вероятност е равна.

Именно тук идва отговорът на последното „Аз не разбирам“: ратификацията на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие е изключително важна, защото: 1) Задава стандарти за интегрирани услуги и информация по отношение на домашното насилие (Втора глава), каквито няма развити в България; 2) Задава стандарти на превенция, каквито няма развити в България, включително за работа с насилниците с цел предотвратяване на рецидиви (Трета глава); 3) Задава стандарти за защита и подкрепа на жертвите и свидетелите, каквито в България обхващат само ограничен кръг престъпления; 4) Предлага механизъм за международен мониторинг (Девета глава), който гарантира, че публичните институции реално ще изпълняват задълженията си по превенция, наказателни производства и закрила. В момента държавните и общинските институции дори не знаят колко са жертвите и сигналите за домашно насилие, как да очакваме, че биха могли да вземат адекватни решения и мерки?