Алма Ни Матерна!/кратка бележка върху финансирането на науката и висшето образование в България/

Скоро присъствах на академична процедура, която събра на едно място хабилитирани лица от Пловдивски, Великотърновски, Софийски, и Нов Български университети, и БАН. Сериозна предпоставка за сериозна защита на сериозна докторска работа. И изведнъж чух, как неформално, в кулоарите (както е модерно да са казва сега) тези хора се поздравяват с „Алма ти матерна!“ и отговарят „Хонорил съм ти каузата!“. Меко е да се каже, че бях шокиран, макар че се разсмях от учтивост. В крайна сметка ги попитах: „Ама защо?“ (в смисъл, това се роди като виц прокрай Стоичков преди доста години и някак ми изглеждаше не навреме и не на място). И тогава ми обясниха, че г-жа Менда Стоянова два дни преди това е удостоена с титлата „доктор хонорис кауза“ на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, защото е „отпуснала“ над милион на учебното заведение за ремонт. Реших, че това е лоша шега, защото наскоро именно г-жа Стоянова публично обясняваше, как трябвало да се научат учените от БАН да работят по проекти, в хазната нямало повече пари и в крайна сметка да отрежат от сегашните си възнаграждения – казано от нея политически коректно като „въпрос на структуриране“(защото някои от сградите на БАН са в наистина лошо състояние и имат нужда от належащ ремонт)[1]. Разбира се, живеем в ерата на мобилните комуникации и веднага проверих твърдението на колегите през мобилния си телефон: „Неудобно ми е“ – казала тя – „Нямам връзка с музиката и изкуството“[2]… почти я съжалих. Искаше ми се да изпратя утешително писмо и да я попитам – „Ами защо приехте?“. В крайна сметка „почетен доктор“ се става ако наистина имаш заслуга в дадена академична сфера. Наример „хонорис кауза“ на другото висше училище в България, свързано с този тип изкуства, са Клаудия Кардинале, Иржи Менцел, Ищван Сабо, Девйд Линч, Никита Михалков…[3]

Всъщност, не искам да противопоставям или съпоставям НАТФИЗ и АМТИИ, просто дадох пример. В това отношение, преди 7 години в България беше разработена и въведена много добра рейнигова система, която в достатъчна степен съпоставя и измерва разликите в отделните професионални направления в сферата на висшето образование… и… о, ужас! Мисълта ми прескочи и направи неволната връзка между това, как Менда Стоянова твърди, че за едни пари няма – но „отпуска“ пари на други, и последното изказване на министър Красимир Вълчев във връзка с рейтинговата система като основа за „оптимизиране и финансиране на висшите училища“[4]. Министърът представи рейтинга рационално, бюрократично, като добър чиновник – основно с факти и цифри, като между другото съобщи една по-скоро негативна новина:  потвърждава наличието на големи различия в средните нива на доходи, безработица и приложение на придобитото висше образование в зависимост от завършеното професионално направление и висше училище. Разбира се, новината сама по-себе си е новина, факт (т.е. нито добра, нито лоша), но звучи зле в контекста на министерското обещание, че ще се спира финансирането на направления и университети, където има „нерационално търсене“ и че целта е да „служи за обвързване на пазара на образование с пазара на труда“.

Преди приблизително сто години, социологът Макс Вебер изнася публична лекция „Политиката като призвание“[5], в която неслучайно подчертава, че „повече, отколкото в която и да е друга професия, политикът трябва да съзнава отговорността от своите постъпки. Неговите решения определят съдбата на цялото общество. Ето защо основното качество, което не трябва да липсва от един политик, е чувството за реалност. Всяка грешка, свързана с недостатъчно ясна и точна преценка за действителността, би била фатална“. И именно тук ми се иска да предупредя министър Вълчев, че е погрешно рейтинговата система да служи като база за финансиране, защото точно в икономически основаните индикатори има заложени исторически насложили се структурни неравенства в България. Университетите са силно зависими от локалната икономика, от местната инфраструктура, от регионалните демографски особености, от материалната база, с която разполагат. През предходната година беше насърчавано изучаването на компютърни науки, за да се отговори на нуждата на пазара на труда, а сега се съобщава, че в тези направления осигурителният доход е най-висок. Това на практика означава, че не е имало нужда от пряко финансово насърчаване от държавата, защото би могло да се мисли за данъчни облекчения и съвместни учебни центрове. Независимо какви али-бали говорим за висшето образование по математика и информатика, фирмите в този сектор отдавна създадоха паралелни образователни структури, които да отговорят на нуждите им (напр. т.нар. Софтуерен университет и Академия Телерик). Рейтинговата система не отчита това. Рейтинговата система всъщност не отчита, че много от студентите работят през цялото си следване и понеже някои сектори позволяват работа по специалността – после имат по-добър формален старт. От друга страна, ако се съобразяваме само с интереса на бизнеса и пазара на труда, рискуваме да се самоубием като общество. България отдавна страда от липсата на квалифицирани социални работници, има силно изразен недостиг на педагози, огромен недостиг на специалисти по здравни грижи. Заплатите в тези направления обаче се сред най-ниските, затова и реализацията по специалността е сред най-ниските, и за това всъщност е виновна държавата, защото в преобладаващия случай става дума за държавно делегирани дейности или делегирани бюджети. Ето това означава структурно неравенство и не е редно то да бъде наказвано допълнително.

Именно тук ми се струва, че е най-големият проблем, от който произтича недофинансирането на науката и висшето образование в България. И министър Красимир Вълчев, и г-жа Менда Стоянова са вероятно добри икономисти, но водени от икономическата рационалност остават слепи за социалната реалност. И в БАН, както и в множество от университетите материалната база е толкова лоша, че фактически 10 или 20 учени трябва да споделят един компютър на служебното си място. В някои случай и дума не може да става за собствени кабинети – една катедра/секция ползва една стая. Това фактически се наказва от рейтинговата система, вместо да се признае нуждата от допълнително финансиране и „оборудване“. Публично са хвалени (и поощрени в класирането) онези университетски специалности, в които се влиза с по-висока диплома от средното образование. А реалността е друга – много по-трудно е да се преподава и да се поддържа високо академично ниво в онези специалности и университети, в които се влиза с нисък бал от дипломата. В друго свое есе Макс Вебер казва, че добрият преподавател не е този, чийто лекции са най-посещавани, а онзи, който бива разбран от най-много студенти[6]. От тази гледна точка логиката на финансиране би следвало да е обратната на икономическата рационалност. Но докато политиците, отговорни за публичните политики в науката и образованието си мислят, че всичко се решава с „отпускане“ и „рязане“ на едни пари в рамките на едни мандат и съгласно моментната финансова рационалност, а нямат цялостна визия за развитието на страната в перспектива от поне 20-25 години – Алма ни матерна!

[1]    https://dariknews.bg/novini/bylgariia/menda-stoianova-uchenite-ot-ban-iskat-sigurni-zaplati-bez-da-se-tyrsiat-rezultati-2064099

[2]    https://www.24chasa.bg/region/article/6605732

[3]    http://natfiz.bg/bg/doctor-honoris-causa

[4]    https://mon.bg/?go=news&p=detail&newsId=2873

[5]    Публикувана в България в „Ученият и политикът“, С. 2000, Еон

[6]    „Науката като призвание“, публикувано в България в „Ученият и политикът“, С. 2000, Еон

Avatar

Алексей Пампоров

Алексей Пампоров е доктор по социология и доцент в Института за изследване на обществата и знанието при БАН. Ръководи социологическите изследвания на Институт „Отворено общество – София“ (от 03.2007 до 07.2016). Чете лекции по „История и всекидневна култура на ромите“, „Социология на семейството“, „Антропологическа демография" и „Електорални изследвания“ в СУ „Св. Климент Охридски“, както и „Демография и публични политики“ в ПУ “Паисий Хилендарски”.