Алтернативи на запрещението: наближава ли денят?

Наближава ли денят, в който хората с увреждания ще могат да упражняват правата си самостоятелно, с необходимата подкрепа?

На 13.04.2016 г. Министерството на правосъдието публикува на сайта си редактирания вариант на

Законопроекта за физическите лица и мерките за подкрепа.[1]

Това е вариант, постигнат след дискусии между различни групи професионалисти, представители на ведомства, министерства, представители на неправителствени организации, международно признати експерти, с участие на хора с увреждания и техни близки.

В съобщението си, Министерството на правосъдието казва следното:

„Отмяна на института на пълно и ограничено запрещение на хора с ментални увреждания и въвеждане на комплекс от мерки за оказване на подкрепа за самостоятелно упражняване на права са част от регламентите, записани в проекта на Закона за физическите лица и мерките за подкрепа (ЗФЛМП)[…]. Целта на новия законопроект е да се въведе институтът на подкрепата при извършване на правни действия от пълнолетно лице с увреждания, подкрепеното вземане на решения от него и защитни мерки в ситуация на риск. […]Законопроектът, който повдигна много въпроси, се обсъжда повече от година. В хода на общественото му обсъждане и в рамките на съгласувателната процедура с министрите, се получиха много становища от различни лица и организации. Бяха организирани и няколко публични дискусии. 

В публикувания днес вариант са отразени постъпилите бележки от ангажираните министерства, както и предложенията на участвалите в дебата магистрати, народни представители и организации на лица с интелектуални затруднения и психични проблеми.

Последиците от запрещението няма да отпаднат автоматично с влизането на закона в сила. Едно от новите предложения се отнася до заварените случаи на запрещение, като се предлага в тези случаи да се прилага режимът на съвместно вземане на решения (чл. 22. от проекта на ЗФЛМП), т.е. лицето, нуждаещо се от подкрепа, да може самостоятелно да упражнява права със съгласието на човека, с когото е в доверителна връзка. Предвижда се, че до разглеждане на случая от съда, правата и задълженията на подкрепящо лице да се упражняват от настойника или съответно – от попечителя на лицето, поставено под запрещение.[…].”[2]

Процесът на създаване на законопроекта беше и е уникален не само с внимателното съгласуване, но и с участието на хора, които са живели под запрещение. Процесът даде възможност на някои от тях да говорят за това какво е да бъдеш изцяло лишен от възможността да упражнява правата си, за предпочитанията си и надеждите си.

До този момент тези хора бяха напълно безгласни.

Те никога не се случваше да попаднат в центъра на общественото внимание, освен по скандалния, преувеличен и стигматизиращ начин, по който се разказват в медиите историите за техни кризи, без никакво внимание към пътя по който са стигнали до тях. Които кризи не са по-чести от разрушително агресивните изблици на хора без диагнози, но привличат много повече, без да могат да бъдат обяснени с това, което стои под кризата, а именно – невъзможността и отчаянието да не можеш да живееш собствения си живот. Но подобни неразбрани протести са малко.

Хората под запрещение доскоро ги нямаше в полезрението на обществото.

Те бяха потънали в безмълвието на едно състояние, наричано често „гражданска смърт”, която понякога тихо и незабележимо за обществото се превръщаше е окончателна. Бяха забравени в далечни места – далечни в пряк и косвен смисъл, до които път няма или ако има, той беше толкова рядко използван, че отдавна се е превърнал в подобие на път, в претенция за път, точно така, както

запрещението е само претенция за защита, но не е защитата на техните права.

Но не само институциите са проблемът. Злоупотребите и насилието срещу тях изобилстват и в обществото. Уязвимостта им е на прицел. И не само тяхната, Понякога загрижени роднини и сърцати социални работници са също жертва на агресия и дискриминация по асоциация. Стремежите им да постигнат достоен живот за своите близки не са подкрепени, често те са саботирани. Така и днес нищо не гарантира на човека с увреждане подкрепа през целия му живот. Дори да има любящи близки, за него или нея винаги стои на дневен ред риска от промяна в посоката, очертана по-горе. Една малка промяна, една заповед на кмета и настойникът може да бъде сменен. И човекът с увреждане да загуби подкрепата и да се отзове под властта на другиго, който няма да погледне на него като на човешко същество, а като на сбор от симптоми, които да бъдат контролирани.

Това беше положението досега.

За щастие, днес светът е отворил очите си за тези хора и те, малко по малко, започват да имат своя глас и образ.

Те участваха в обсъждането на текстовете на Конвенцията на ООН за правата на човека (КПХУ). У нас, те участваха в дебата по законопроекта. Те започват да придобиват смелост да разкажат за себе си – кои са, през какво са преминали.

Постепенно светът се отърсва от механистичната, черно-бяла представа за човека и започва да цени различието, уникалността, гласа на всеки индивид.

Обръща очи към изключените и си поставя задача да ги приобщи отново. Благодарение на това световно движение, което има своя правен израз в КПХУ, се породиха алтернативи, които обещават да дадат подкрепа, без да ограничават и унижават. Законопроектът за физическите лица и мерките за подкрепа е израз на това движение.

Какво е свършено до днес в България?

  • през 2012 г.: България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания;
  • на 14.11.2012 г. Министерски съвет приема Концепция за промени на националнотo законодателство, свързани с прилагането на стандартите на чл.12 от конвенцията за права на хората с увреждания (протокол 43/14.11.2012 на Министерски съвет)
  • на 31.07.2015 г. Министерство на правосъдието публикувана сайта си законопроект за Физическите лица и мерките за подкрепа,
  • на 13.04.2016 – редактиран вариант, преминал през съгласуване.

Неправителствени организации доказаха ефективността на предлаганите мерки, работейки с групи от хора с ментални проблеми.

Беше изпълнен пилотен проект „Смяна на парадигмите в контекста на чл. 12 КПХУ. Търсене на решения за хората с психично здравни проблеми” (ГИП, Национална организация на потребителите на психично здравни услуги), както и Пилотен проект за подкрепено вземане на решения „Да овластим хората с интелектуални затруднения” (БЦНП, БАЛИЗ). Беше издаден „Пътеводител за упражняване на права – социални интервенции за постигане на подкрепено вземане на решение” – ценен наръчник, който може да бъде ползван още днес.[3]

Всичко това ни приближава до момента, в който може да сме свидетели на промяна, в която една силно уязвима група от хора ще има историческия шанс да се върне в обществото по пълнокръвен начин.

Законопроектът дава тази възможност.

Но разбира се, освен да бъде приет един нов закон, необходима е сериозна работа за преодоляване на нагласите за изключване и разбиране на концепцията за подкрепа без заместване на волята. Необходимо е задълбочаване в концепциите на предлагания законопроект, за да бъде разбран механизма, предлаган от него. Принципите на Конвенцията за правата на хората с увреждания са ценен помощник при усилието за това разбиране.

И така, нека се спрем на някои важни моменти от законопроекта.

Спрямо кого се прилага подкрепеното вземане на решение?

Подкрепа по този закон може да бъде оказана на пълнолетно лице, което страда от интелектуално затруднение и психично разстройство или деменция и „изпитва сериозни затруднения в процеса на вземане на решения за конкретни правни действия.”

Такива затруднения са налице, когато човекът не разбира информацията и фактите, на които се основава решението за извършване на конкретното правно действие или не оценява естеството и значението на отделните възможни решения, или не свързва информацията и оценката на последиците в процеса на вземане на конкретно решение.

Не е сериозно затруднение невъзможността на лицето да изразява самостоятелно волята и предпочитанията си по обичайния начин, ако то използва подходящо за своето състояние обяснение, включително чрез невербални форми на комуникация, визуално представяне и др.

Подкрепата може и следва да бъде предоставена при наличие на предпоставките на закона, при вземане на решения в определени сфери: управление и разпореждане с вещни права и парични средства; сключване на сделки; вземане на решения за лечение; участие в съдебни и административни производства. Мерките винаги засягат точно определено решение или вид решения. Те се определят на определен период от време и не засягат лични права. При определяне на мерките се следват определени принципи, между които: необходимост, пропорционалност, зачитане на желанията, предпочитанията и ценностите на лицето, избягване на конфликт на интереси.

Мерките за подкрепа са форми за съдействие, оказвани на лицето с цел улесняване на личното упражняване на негови права.

За да бъде определено как точно ще се подкрепи човекът с увреждане, от ключово значение е да се разбере индивидуалната ситуация на този човек, да се изследват силните му страни и да се очертаят конкретно неговите нужди. Изследват се и връзките на конкретния човек с околните, за да се намери някой, с който е изградена връзка на доверие. С помощта на него или нея се постига разбиране на правните действия и техните последици или пък се дава съгласие.

Законопроектът предвижда и определени защитни мерки, които влизат в действие в ситуация на риск за живота, здравето или риск от сериозна имотна увреда на човека или околните.

Сърцевината на подкрепеното вземане на решения е установяването на лице, което се намира в

доверителна връзка

с лицето, нуждаещо се от закрила и определяне на конкретните действия, за които ще се оказва подкрепата.

Истината е, че нито едно човешко същество, независимо дали има диагноза или не, не съществува в този свят само, отделно от другите. Никой не е напълно независим, всички сме взимозависими. Всички се нуждаем от подкрепа в трудни за нас моменти и по въпроси  с по-голяма трудност. Всички се обръщаме в един или друг момент от живота си за съвет и подкрепа към някого, на когото вярваме. Ето това е подкрепеното вземане на решения. Нито повече, нито по-малко. Повечето е законът, който валидира това правило и го прави разпознаваемо и задължително за обществото, в което живеем.

Забелязвате ли как се променя парадигмата?

Хората с психични проблеми спират да бъдат „те”, „другите”, тези, които са неспособни. Спират да са етикет и диагноза. Те стават част от нас – от голямото човешко семейство, в което страдаме, грешим, търсим и намираме подкрепа, доверяваме се и се опираме на другия, когато ни е трудно.

Именно такава подкрепа е подкрепеното вземане на решения.

Понякога психо-социалните разстройства и интелектуалните затруднения водят до това, че връзките на доверие между човека и – най-общо казано обществото – било неговите близки или приятели или дори социални работници, се разрушават. Няма да навлизам в темата защо се нарушават- дали заради болестта или липсата на подкрепа за семейството или липса на адекватна психично-здравна помощ. Факт е, е това се случва. И голямото предизвикателство на подкрепеното вземане на решения е именно откриването на работеща връзка на доверие и укрепването и или изграждането на такава връзка на доверие. Тя не може да се породи в условия на зависимост и насилие, каквито са условията в изолираните институции. Тя не може да се породи за един ден. Тя е нещо, което се гради.

Тя е в центъра на подкрепеното вземане на решения, заради свободата, която дава на човека с увреждане.

Нека си помислим за миг какви процеси протичат в нас, когото сме насилени да приемем нечие друго решение. Какво се случва с нашия волеви акт? Колко способни се дълго и неотклонно да следваме нечие чуждо решение? Без протест? Без съпротива?

И какво се случва, когато постигнем своето решение сами, след дълга борба със себе си, след изследване на реалността и неизбежното и приемане? Не поражда ли енергия за борба и постижения  едно така постигнато решение?

Именно това е подкрепеното вземане на решение: съвместен процес на двама души, които имат връзка на доверие и които в откровена дискусия анализират заедно реалността, предизвикателството или проблема или може би желанието и отговора, наречен решение. Това може да бъде решение за място на живеене, за лечение, за управление на финанси.

Човекът с увреждане, въпреки всички дефицити, които може би има заради увреждането или травмите, получени в сблъсъка му с обществото през годините на опити да живее с увреждането си в един нетолерантен свят, в крайна сметка стига сам, с помощта на някой, комуто вярва, не заради положение на зависимост и манипулация, а поради действителното, човешко и здраво доверие между тях, до своите собствени решения.

Той е свободен.

С голяма сигурност мога да твърдя, че една връзка на доверие, изградена между човека с увреждане и другиго, може да доведе и двамата до по-добро разбиране за мотивите, които движат всеки от тях в процеса на вземане на решения. Човекът с увреждане може постепенно да започне да разбира сам своите особености и различия. И тези различия няма да бъдат етикет, служещ за изолиране и изключване, в една такава връзка, а ще носят собствен, уникален смисъл.

 

[1] Законопроектът е достъпен на сайта на Министерство на правосъдието, тук: http://www.justice.government.bg/15/

[2] Пълният текст на съобщението е достъпен тук: http://www.justice.government.bg/117/9585/

[3] Докладът е достъпен тук: http://www.equalrights.bcnl.org/uploadfiles/documents/izsledvaniq/guidlines_revisedfinal.pdf

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.